„Джордж Уеа. Марко ван Бастен. Паоло Малдини. Това са хората, на които се възхищавах като дете. Най-великите в историята.“
Цитатът е на кого да е, а на бразилската легенда Роналдо.
Двукратен световен шампион и носител на три „Златни топки“, Роналдо е един от най-великите, докосвали се до футболна топка.
42-годишният бивш нападател носи екипите на отбори като ПСВ, Интер, Барселона, Реал Мадрид и Милан. Той е единственият футболист в историята, отбелязвал голове и за двата отбора в дербито на Милано и в Ел Класико.
Напусна Милан през 2008 година, след което изкара остатъка от кариерата си в Коринтианс, преди да се откаже окончателно от футбола през 2011-а.
Контузиите в коляното не му позволиха да бъде на висотата, на която всички знаеха, че можеше да бъде, през цялата си кариера. Затова и блясъкът му угасна прекалено рано, въпреки че можеше да блести и да ни радва още много години.
Въпреки че игра за някои от най-великите клубни отбори обаче, за Роналдо няма по-велик състав от този на Бразилия, който вдигна световната титла в Япония и Южна Корея през 2002 г.
Тогава за „селесао“ играеха още Ривалдо, Роналдиньо, Кака, Дида, Роберто Карлош, Лусио, Кафу и още, и още, и още...
На финала Бразилия победи Германия с 2:0, като и двата гола бяха дело на Роналдо през второто полувреме.
„Когато беше 0:0 на почивката, нямаше тревога в нашата съблекалня – разказва Роналдо пред The Players Tribune. – Ще ви кажа истината... даже не си говорехме много, нямаше разговори за стратегии. Всички знаехме какво трябва да направим. Просто го знаехме. Просто знаехме, че ще вкараме головете, които ни трябват. И че ще победим.
Бяхме изпълнени с увереност.
Чувствахме я през целия турнир. Всеки мач беше наш. Дори нямаше смисъл да изричаме колко велики можем да бъдем. Просто го чувствахме. Онзи отбор е, може би, най-добрият отбор, в който съм играл.
„За мен, не знам как да го обясня, но колкото по-високо е напрежението, толкова ми е по-леко. „Виждах“ нещата. Бях спокоен. Просто... дишах. Мисля, че точно това е определящо за добрия нападател – да знаеш как да контролираш емоциите си.
И всичко, което трябва да направиш, е да вкараш. Чувството е като оргазъм... но по-силно.
Когато отбелязах двата гола срещу Германия, си помислих: „Това е!“ Всичко си беше на мястото. Минута преди купата да стане наша... никога не съм изпитвал друго подобно чувство.
Тогава дойде и 90-ата минута, в която бях сменен. Тогава започнах да осъзнавам какво сме направили. Докато излизах от терена, си мислех за всички хора, които ми предричаха, че никога няма да се завърна. Че няма да играя повече. Че може никога повече да не проходя.
По онова време, през 2002-ра, хората тъкмо свикваха с мобилните телефони. И когато се огледах, по трибуните се виждаха само малки бели квадратчета, беше като дискотека. Отне ми минута да разбера какво се случва. Тогава разбрах, че всички са насочили телефоните си към мен и ме снимат.“
