Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Английският футбол след Брезкит: Забравете за нов "Лестър"

Английският футбол ще трябва да се върне към времената, които и до днес някои определят като мрачни. За други обаче те са романтични.
Английският футбол ще трябва да се върне към времената, които и до днес някои определят като мрачни. За други обаче те са романтични.

Вече е сигурно – след март догодина Великобритания вече няма да е част от Европейския съюз, а това означава и край на свободното придвижване на хора към и от Острова. Вероятно още през април 2019 г. на всички чуждестранни футболисти, независимо от произхода им, ще им се наложи да кандидатстват за работна виза, ако искат да подпишат с клуб от Албиона. А това ще има тежки последици както за британските отбори, така и за британската футболната демография като цяло.

През последните 20 години правилото за Свободното движение на хора (Freedom of Movement of People – FoM) промени до неузнаваемост английския футбол. В момента то позволява на гражданите от Европейския съюз да пътуват, да живеят и да работят във всяка страна-членка. Ако футболен клуб от Острова реши да привлече даден играч, то веднага може да го направи, без никакви рестрикции, стига съответният футболист да е гражданин на ЕС. Ако ли не – ще трябва да се сдобие с разрешение да играе професионален футбол в Англия.

Правилата за издаване на подобно разрешение са ясни: играчът трябва да е утвърден национал на страна от топ 50 в ранглистата на ФИФА или клубът трябва да докаже, че е готов да плати значителни суми за трансфера и заплатата му, за да го отведе на английска земя. Това поставя огромна бариера пред привличането на футболисти с паспорти извън ЕС.

Детайлното проучване на почти 1000 входящи трансфера в английския футбол от 1992 г. насам показва, че повечето от тези футболисти нямаше да получат работна виза при липсата на FoM, включително такива от калибъра на Сеск Фабрегас, Ектор Белерин или Н'Голо Канте. То демонстрира и как Брезкит заплашва да разклати устоите на най-богатата футболна лига в света.

До въвеждането на правилото "Босман" през 1995 г. и в Англия бе като в България – отборите можеха да пускат максимум по трима чужденци едновременно на терена. През сезон 1994/95 във Висшата английска лига само 15 процента от футболистите бяха класифицирани като "чужденци". След декември 1995 г. обаче стана все едно дали ще си купиш ново попълнение от Нюкасъл, или от Холандия. Само три сезона по-късно в Премиър лийг чужденците вече бяха 24 процента, а през 2018 г. те вече са 56%. Дори в долното ниво (Чемпиншип) всеки пети играч не е британец. Малко са отраслите в английската икономика, които бяха засегнати толкова мащабно от FoM.

Само след четири месеца обаче правилото за Свободно движение на хора ще отпадне и ситуацията коренно ще се промени. Няма изгледи клубовете от Висшата лига да бъдат принудени веднага да вадят работни визи за всичките си чужденци – със сигурност, ще получат гратисен период. Не така обаче стои въпросът с бъдещите попълнения от ЕС. Всички те ще попаднат под рестрикциите на законодателството, което в момента третира футболистите с неевропейски паспорти.

С други думи – кандидатите за подпис с Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Челси, Борнемут, Куинс Парк или който си изберете, ще трябва да е национал на страна от топ 50 в ранглистата на ФИФА (и да има съответния процент мачове за представителния си тим през последните две години – 30% за държавите от топ 10, 45% за тези между 11 и 20-о място, 60% за тези между 21 и 30-о място и 75% за тези между 31 и 50-о място). Другият вариант е клубът да е склонен да се бръкне дълбоко (ако играчът не изпълнява горното условие). Трансферът може да бъде одобрен от Футболната асоциация, ако трансферната сума е по-висока от средната цена, плащана от клубовете във Висшата лига през предишния сезон за нови футболисти, и ако съответният играч стане един от най-високоплатените в съблекалнята. С други думи, клубът го намира за особено ценен.

Между 1992 и 2016 г. точно 968 футболисти от ЕС са привлечени от клубовете от Премиър лийг, включително такива като Андре Аю, избрали да играят за неевропейска страна (Гана), но притежаващи европейски паспорти (френски). Без FoM обаче само 402 (или 42%) от тях щяха да получат работни визи. По-важното обаче е, че грандовете от калибъра на Арсенал, Челси, Тотнъм, Ливърпул и Манчестър Юнайтед щяха да внесат много повече европейска "стока", отколкото скромните събратя като Дарби Каунти, Суонзи или Болтън.

Две трети от попълненията на Челси от 1992 г. насам щяха да получат визи, за разлика от трансферите на Уотфорд или Съндърланд, които щяха да се сдобият с едва една четвърт от желаните си футболисти. Разбира се, това едва ли е изненадващо – топ клубовете пазаруват скъпи и качествени играчи, за които е много по-вероятно да отговарят на изискването за международни мачове (но дори да не го правят, лесно могат да компенсират със съответната сума). Но пък е доста показателно и какво ни очаква в бъдеще - разликата между грандовете и останалите, стеснена заради многомилиардния телевизионен договор, отново ще се превърне в бездна.

Дори едрите риби обаче ще понесат тежък удар покрай Брекзит и той ще се дължи на все по-честата им практика да пазаруват млади играчи от ЕС. От 1995 г. лидерите в Премиър лийг увеличиха петорно количеството футболисти на възраст под 23 години от ЕС, които привличат. Почти винаги става въпрос за таланти, които са инвестиция в бъдещето, а не светкавични кандидати за титулярно място. Като такива обаче, те няма как да изпълнят задаващите се тежки условия за получаване на работна виза.

Ако през последните две десетилетия FoM не бе в сила, това щеше да означава, че футболисти като Фабрегас, Белерин или дори Никола Анелка (привлечен от Арсенал на 18 години през 1996-а) вероятно нямаше да блестят по английските терени. Можем да отидем и по-далече: Кристиано Роналдо бе купен от Манчестър Юнайтед през 2003-та, когато бе на едва 18 и когато не изпълняваше критерия за процент мачове в националния отбор; същото може да се каже и за Давид де Хеа. Каква е гаранцията, че от тук нататък скаутското звено на английските елитни клубове винаги ще е толкова прозорливо в оценката си? При Брекзит, нито Роналдо, нито Де Хеа щяха да се озоват на "Олд Трафорд", ако клубът не бе склонен да извади крупна сума за тях.

Дори така обаче, това са частни случаи, които не променят общата картина, която ще се наблюдава в английския клубен футбол от сезон 2019/2020 натам. Заради финансовите си възможности отборите от Топ 6 едва ли ще променят пазарния си размах – единствената разлика вероятно ще е в подхода им към футболистите под 23 години заради трудностите по издаване на работна виза.

Ако има нещо обаче, което вече със сигурност няма да е същото, това ще е броят чужденци от ЕС във Висшата лига – той ще падне драстично, изключително и приорететно в клубовете извън Топ 6. Принудени да оперират на крайно рестриктивен трансферен пазар, "обикновените" няма да имат ресурс да правят дори малкото чудеса, които се случват днес. Нов "Лестър" няма как да се роди.

От друга страна обаче Брекзит не е задължително лоша новина за британския футбол – в крайна сметка, облагодетелствани ще са местните футболисти. Щеше ли да е трагедия, ако вместо Симон Миноле и Лорис Кариус, Ливърпул бе заложил на английски вратари през миналия сезон?

Така или иначе, решението е взето – английският футбол ще трябва да се върне към времената, които и до днес някои определят като мрачни. За други обаче те са романтични.

Най-четените