Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Сякаш избухна бомба в главата ми. Имам 14 пластини и 45 скоби в черепа

"За в бъдеще се надявам, че мога да преоткрия себе си в нещо друго, на което да бъда толкова отдаден, колкото бях на футбола", казва Райън.

"Когато станеш професионалист, лесно можеш да забравиш какво е бил футболът за теб като малък. Защо си се влюбил така безнадеждно и защо не си можел без него.

Често това си проличава на тренировките. Играчите тренират, но не се наслаждават на процеса, не се трудят с усмивка на лицето си, не се раздават докрай", тъжно отбелязва Райън Мейсън.

И си спомня за детството - за безбройните мачове с приятелите в квартала и за градината в къщата на баба и дядо, която завинаги ще остане в съзнанието му като най-прекрасният "стадион", на който е стъпвал. А той е играл на най-големите в Англия и възнамеряваше да играе още дълго, но късметът му обърна гръб.

Израснал в Чешънт, близо до Северен Лондон, Райън е привлечен в школата на Тотнъм, когато е на 8.

Сред съотборниците му са Андрос Таунсенд и Адам Смит, а по-късно идват Хари Кейн, Стивън Колкър и др. "Мисля, че около 80% от тези, които преминаха през академията по мое време, сега играят на професионално ниво. Някои дори станаха национали", казва Мейсън.

В началото изобщо не смятал, че ще стигне до върха на пирамидата, но това не го и вълнувало особено. "Едно 7-8 годишно момче не мисли за професионална кариера. Просто в събота обличаш фланелката на отбора си и си най-щастливият човек на света."

Десетина години по-късно обаче вече разсъждава по по-различен начин. Вкарва 42 гола за тима на Тотнъм U18 (в един сезон) и си мисли: "Готов съм за Висшата лига".

Естествено - заблуждава се. Има момчета от школата, които са с две години по-малки, но доста по-високи и здрави физически от него.

Скромните му габарити обаче не го притесняват и продължава да търси мястото си под футболното слънце.

През 2009-а клубът започва да го преотстъпва - Йоувил, Донкастър, Милуол, Лориен... Някъде играе повече, на други места - по-малко. Но като цяло кариерата му е в застой.

През 2013-а за мениджър на Тотнъм е назначен Тим Шърууд, който му казва, че ще разчита на него, но Райън вече се е разбрал да играе като преотстъпен в Суиндън. Малшанс.

Но след това идва Маурисио Почетино и просветва надеждата.

"Първият ни разговор се състоя на летището на тръгване за турнето в Щатите. Разбрах, че имаме сходни виждания за живота и за футбола, а разговорът ни продължи около 25 минути. По-рано никога не си бях мислил, че мога да говоря толкова много с актуален треньор на Тотнъм.

Докато летяхме, една мисъл не излизаше от съзнанието ми: "Това може да е твоят шанс, момче!". И така се случи. Имахме такава връзка, каквато не съм имал с никого във футбола през живота си.

Денят "X" за мен дойде през септември. Губехме у дома с 0:1 от Нотингам за Купата на Лигата. Атмосферата в отбора не беше най-добрата, тъй като започнахме слабо сезона. Треньорът първо пусна Хари Кейн, а в 65-ата минута и мен. Само седем по-късно отбелязах първия си гол за Тотнъм. Хари също се разписа и спечелихме с 3:1. Мисля, че това бе повратната точка както за Кейн, така и за клуба.

Няколко дни по-късно дебютирах във Висшата лига - в дербито с Арсенал. След това играх 17 или 18 мача подред", спомня си Мейсън.

През февруари участва във финала за Купата на Лигата на "Уембли", а месец по-късно го викат в младежкия национален отбор на Англия за мача срещу Италия. Младокът е на крилете на щастието и трупа самочувствие и опит.

"В първите мачове на сезон 2015/16 смятах, че съм един от най-добрите играчи на Тотнъм", казва Райън. Но се зареждат контузии, а когато се възстановява, не успява да се пребори за място на терена в конкуренция на Муса Дембеле.

През лятото няколко отбора отправят оферти за него, но той е категоричен, че при всички положения остава в Тотнъм.

В началото на новата кампания обаче не помирисва терен в няколко поредни кръга и решава, че е врема за разговор с неговия агент.

"На 25 трябва да играеш редовно. Кариерата на футболистите е твърде кратка и понякога трябва да си егоист", твърди Мейсън.

Така се стига до трансфера в Хъл.


Първоначално, не остава очарован от обстановката при "тигрите".

"Всичко беше тотално различно. В Тотнъм бях свикнал да мачкаме противниците и бързо да си връщаме топката, когато я загубим. В Хъл се играеше предпазливо и консервативно и това изобщо не се вписваше с моя стил на игра. Казаха ми, че ще играя в позицията на "класическа десетка", но не беше така. Адаптацията ми протичаше трудно, но дойде Марко Силва и всичко се промени", казва Мейсън.

Полузащитникът изиграва четири блестящи мача и си връща настроението от играта.

"Струваше ми се, че отново започвам да вярвам в себе си и гледах към бъдещето с оптимизъм", припомня си той.

Но някъде тук започва най-драматичната и ужасна част от разказа.

"Това беше обичайната рутинна подготовка за мач. Двубоят беше насрочен за неделя вечерта, така че пристигнахме в града в събота и прекарахме нощта в хотел в близост до стадиона. Сутринта отидохме на разходка и обядвахме. След това си починахме по стаите и се подготвихме да тръгнем към "Стамфорд Бридж".

Сигурен съм, че оставих два билета за майка и татко на рецепцията. Спомням си как ги разглеждах - бяха за първите редове в сектора на Хъл. Мислех, че ще бъде много готино, ако вкарам и отида при тях да се радвам."

Мачът започва добре за гостите, а Мейсън води здрава битка с Н'Голо Канте. Само 13 минути след първия съдийски сигнал обаче се случва трагедията.

"Имаше корнер за тях и скочих за топката във въздуха, когато почувствах адска болка, която разкъсваше черепа ми. Това беше най-силната болка, която някога съм изпитвал в живота си.

Хората си мислят, че не помня заради шока, но това не е така - спомням си всичко. Спомням си как дойде лекарят и как ужасната болка в главата вече се разпространяваше по цялото ми тяло. В такива моменти започваш да се тресеш - организмът усеща, че се е случило нещо лошо. Болката беше адска - сякаш в главата ми бе избухнала бомба", връща си споменът за ужаса футболистът.

За щастие, клубният лекар на Хъл Марк Уелър взима няколо ключови решения, които спасяват Райън.

Медикът е наясно, че черепът е спукан и това може да доведе до увреждане на мозъка. Цялата дясна страна на лицето на Мейсън е парализирана и хирургическата намеса трябва да е възможно най-бърза. Шофьорът на линейка настоява играчът да бъде закаран до най-близката болница, но Уелър казва с тон, който не търпи възражение: "Карайте към "Сейнт Мери" и никъде другаде". Минават покрай две по-близки клиники, за да стигнат до въпросното болнично заведение...

Реакцията на Марк вероятно спасява живота на Мейсън. Ако играчът е бил откаран в най-близката болница, са щели да му направят рентген и така или иначе да го изпратят в "Сейнт Мери".

И щеше да бъде изгубено ценно време.

Операцията на Райън продължава повече от час.

"Когато се събудих, всичко беше размазано пред очите ми. Спомням си как ме болеше и как всеки звук се забиваше в главата ми. Преместиха ме в друга, по-тиха, стая. Всеки шум и движение ме разкъсваше. Дори гласовете на медицинските сестри, които тихо си шепнеха в коридора, ме удряха директно в мозъка. Бях прекалено чувствителен към всякакви звуци."

Възстановяването от подобна травма е сложен и бавен процес. В първите дни футболистът спи над 20 часа в денонощие, а по-нататък претърпява още операции.

"Знаех, че в главата ми има метални пластини и скоби, но ми обясниха с подробности чак на шестия месец. Всичко беше толкова сериозно, че се опитваха да не ме стресират допълнително. Не бях сигурен, че мога да понеса това, което се случваше с мен.

В черепа ми бяха вкарани общо 14 метални пластини с 28 винта. В допълнение - 45 скоби и 15-16 инча белег.

Когато извадиха скобите, беше много болезнено. И сега усещам метала, знам какво има в главата ми. Ако някой чувства това, би казал: "Имам адско главоболие". Но при мен е нещо, с което трябваше да се науча да живея. Чак на десетата седмица започнах отново да отварям устата си.

Първия път, когато успях да си взема чаша портокалов сок, да го поднеса до устата си и да отпия, беше огромно постижение и крачка напред за мен. С жена ми даже направихме клипче. Не можех да ходя в права линия, а всеки път, когато преместех главата си, получавах световъртеж..."

Мейсън осъзнава сериозността на контузията, но веднага след като идва на себе си, започва да го измъчва въпросът дали някога ще се върне на терена.

Специалистите, които се произнасят за това, не му помагат особено. Повечето са категорични: "Абсурд е да играеш отново", но има и такива, които го уверяват, че се възстановява добре и не е изключено.

"Първите три месеца бяха най-тежките. Предизвикателството опираше до това дали ще проходя, или ще прекарам живота си, прикован на леглото. Беше много трудно емоционално не само за мен, но и за моето семейство. Жена ми трябваше да живее на тъмно в продължение на 8-9 седмици и тя просто седеше мълчаливо по цял ден с мен. Когато имаше нужда от почивка, майка ми я сменяше.

Фактът, че съм футболист, ми помогна да извървя целия път. Видях в контузията предизвикателство, което трябва да преодолея. В края на май вече си мислех, че ще играя отново. През юни прекарах две седмици в Португалия и работех с физиотерапевт от Хъл.

Всеки ден бягах, въпреки че все още усещах замайване. Постепенно нещата се подобриха и това пътуване наистина ми даде надежда, че мога да се върна. До средата на януари тази година смятах, че съм на няколко седмици от завръщането."

Но надеждата на играча умира след посещение при лекаря през февруари.

Правят му скенер и неврохирурзите му обясняват какво може да се случи с мозъка му, ако продължи да играе. "Перспективите" са деменция или епилепсия. "Момче, възстановяването ти е истинско чудо, но футболът може да съсипе всичко", чува присъдата Мейсън.

Футболистът допуска, че може да се стигне до такава развръзка, но това не прави нещата по-лесни. Болката, че приключва с футбола, е съизмерима с тази, която чувства на "Стамфорд Бридж". Не е толкова остра, но е също толкова мъчителна.

Райън обаче осъзнава, че не може да продължи така и трябва да го превъзмогне. Помага му новороденият му син.

С кариерата му е приключено, но в дома му блести нов живот. "Ще ти дам цялата си любов, синко", мисли си Райън, докато гледа детето си и започва да го кара по-позитивно.

"Имах още 5-6 години във футбола, но като погледна назад, знам, че бях играч от Висшата лига и постигнах абсолютно всичко, което исках. Когато преминеш през нещо такова, възгледите ти се променят. И си истински глупак, ако това не е така. В гроба си и изведнъж ти се дава втори шанс. Това те кара да преосмислиш целия си живот.

Що се отнася до мен, не гледам твърде напред. Започнах да работя с млади футболисти в Тотнъм, пробвам се и като коментатор. Радвам се на това, което имам. Радвам се, че съм със семейството си на рождените дни и празниците. Нещо, което беше немислимо, докато играех. От гледна точка на формата ми има какво да се желае, но всичко по реда си. За в бъдеще се надявам, че мога да преоткрия себе си в нещо друго, на което да бъда толкова отдаден, колкото бях на футбола."

И не от състрадание заради случилото се - не можем да отречем, че Райън бе напълно отдаден на играта, което се усещаше и от феновете.

За разлика от много от звездите помнеше детството и защо се е влюбил така безнадеждно във футбола.

Започна от "стадиона" в градината на баба и дядо, за да стигне до "Олд Трафорд", "Анфийлд", "Стамфорд Бридж"...

На тревата на последния се свлече безжизнен на 22 януари 2017-а, но успя да сграбчи "втория шанс", който му даде съдбата, след като преди това му отне толкова много.

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените