Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Футболът не обича хегемони със синя кръв, но не понася и новобогаташи. А какво всъщност иска?

Футболът не обича хегемони със синя кръв, но не понася и новобогаташи. А какво всъщност иска?

Феновете на футбола са едно доста странно племе от хора. Лудо влюбени в играта - това е ясно, но и индивиди с често трудно за разбиране мнение, което нерядко се огъва под субективни фактори. Всъщност, именно в това е чарът на тази велика игра: че едва ли не всеки е фен, а едва ли не всеки фен има мнение по едва ли не всеки въпрос.

Та, последните седмици пак повдигнаха темата за новобогаташите във футбола. След като един катарски шейх, който е сред движещите сили на Qatar Sports Investments, излезе в публичното пространство часове преди края на трансферния прозорец и каза: "Най-богатият клуб в света не се влияе от медиен натиск, така че всеки може да си пише каквото иска".

Ако сте пропуснали, фразата дойде по повод поредната отхвърлена оферта от ПСЖ (притежаван от същите катарци и визиран в изречението) за Килиан Мбапе. Тя идваше от Реал и испанските медии призоваваха и притискаха парижани да продадат играча, тъй като след година договорът му изтича и това е най-доброто решение за всички.

Разбира се, катарецът не излъга - ПСЖ няма нужда да продава, нито пък му пука кой какво пише. Клубът, който даде 222 милиона евро за Неймар и преобърна с главата надолу футбола преди 4 години, отдавна е доказал, че ни Финансов феърплей, ни УЕФА, ни нищо не може да го спре. Също като един друг клуб - Манчестър Сити, който само при Гуардиола е изхарчил над 1 милиард евро за трансфери - за пет години.

Та, тия два отбора феновете редовно си ругаят, проклинайки техния начин на правене на футбол и печелене на успехи. Да не забравим и Челси, който пък е първият от групата "новобогаташи" и се появи на сцената с руския олигарх Арамович зад гърба още през 2003 г.

Сити стъпи върху терен от долари през 2008-ма, а ПСЖ - четири години по-късно.

Тези клубове "футболът" не може да ги понася. Разбирай - феновете, които имат по-изтънчено, естетско и леко романтично разбиране за играта.

В него печелят най-добрите треньори, които избират и подготвят най-добре играчите си, без те да са най-скъпите или най-големите звезди. Е, но така ли е било винаги в тези разбирания?

През 70-те години, някъде по времето, когато медиите превърнаха вече осезаемо футбола в глобален феномен и спорт, от който се вълнуват масово хората на планетата, се появиха Аякс, Байерн, Ливърпул - три тима, спечелили короната на Европа общо 9 пъти за 11 години (по три). Харесваха се на неутралните, обаче започнаха и приказки - все едни и същи ли ще печелят? Само едни отбори ли ще гледаме на финали?

После дойде ерата на Милан, който отегчи с почти машиналното мачкане по терените на континента. Спечели и много фенове, разбира се, защото куп деца се запалиха по състава на Ван Бастен, Гулит и останалите. Но на споменатото общество на футболния фен някак му е вродено да не харесва серийните победители и да не иска някой да доминира тотално. Иска му се да види смяна на върха, падане на крале и т.н.

Реал с неговите 13 европейски титли е друг такъв пример, а и ерата на Галактикос също бе повод доста фенове по света да негодуват срещу политиката на Флорентино и този клуб.

Той всъщност е първият, опитал да си "купи успех" през 50-те и 60-те с умопомрачителните трансфери за тогава на хора като Копа, Ди Стефано, Пушкаш и т.н.

Та - традиционни клубове като Реал (привлича много звезди), Байерн, Аякс и т.н. омръзваха на феновете и те искаха промяна. Същото се случи в по-ограниченото пространство на най-популярното първенство на планетата - английския футбол, когато Манчестър Юнайтед газеше с отбора на сър Алекс през 90-те и в началото на века. Много деца по света се кефеха на играчите им и станаха от Юнайтед, но сигурно десет пъти повече роптаеха срещу това те да са шампиони всяка година и се радваха на всеки, който успееше да наруши доминацията. Арсенал на Венгер, после... Челси на Абрамович, нищо, че са "новобогаташи".

Днес в Германия масово искат някой да спре Байерн, навързал вече N на брой поредни титли, пък бил този някой и омразният РБ Лайпциг, издигнат върху парите на една корпорация. Просто за да се освободи първенството от игото на предвидимост и липса на интрига.

С две думи - той, футболът, в лицето на неговата армия от стотици милиони фенове, често не знае точно какво иска или не иска.

Не е добре да доминират едни отбори, били те със синята кръв на многократни шампиони на континента и с огромни традиции, легенди и митове в играта. Не иска и такива "сноби", появили се в условията на модерния бизнес спортен модел, напълно разчупил досегашното статукво на авторитети.

Има ли идеален вариант? Има ли положение, при което всики футболни фенове по света да са доволни? Няма.

Защо ли - защото това е именно такава социална група (вероятно най-многобройна на планетата) от хора, които винаги имат мнение, често то е субективно, а всяко лято преди да започне следващият сезон, батериите на това непрестанно търсене и незадоволеност, очакване на ръба на абстиненцията, се презареждат. И винаги има нова тема на обсъждане, критики, недоволство. За щастие - и на възхищение и обожание.

Именно в това му е чарът на футбола и никакви катарци, емирства или Флорентино не могат да отнемат най-силното качество на феномена, родил се из британските острови преди почти 150 години.

Най-четените