Ла Лига излъчи 30 от 84-те полуфиналисти в Шампионската лига през новия век, а Висшата лига - 22. Но нито един английски или испански клуб не успя да пробие до полуфиналната четворка в тазгодишното блиц издание на турнира в Лисабон.
Това, разбира се, не е причина за лепене на некролози и четене на заупокойни молитви, но се набива на очи. Реал, Барса, Атлетико, Ливърпул, Манчестър Сити, Челси... Кой е вярвал, че нито едни от тях няма да достигне до полуфиналното каре? Но нещата се развиха така, че всички те останаха извън борда и днес в спора за трофея ще видим ПСЖ срещу Байерн, които отстраниха съответно РБ Лайпциг и Лион.
През последните седмици обаче доста от мачовете можеха да завършат по съвсем различен начин. Аталанта водеше 1:0 на ПСЖ до 89-ата минута, но рухна в края. Ако изстрелът на Тайлър Адамс не се беше отклонил в крака на Стефан Савич, РБ Лайпциг може би нямаше да победи Атлетико. А ако Рахийм Стърлинг бе вкарал онова положение от два метра на празна врата, четвъртфиналът срещу Лион миналата събота кой знае накъде би поел при евентуални продължения. С други думи - полуфиналните двойки можеха и да са доста по-различни.
Ако се върнем още по-назад, спомнете си достигането на Тотнъм до финала миналата година. Да, тимът на Почетино бе одухотворен, но и имаше и огромен късмет. Срещу Манчестър Сити Серхио Агуеро пропусна дузпа в първия мач в Лондон, а на реванша гол на Фернандо Йоренте беше зачетен след дълги консултации с VAR, а на Рахийм Стърлинг - отменен. Срещу Аякс в Амстердам удар на Хаким Зиеш срещна гредата при резултат 2:2, а съдбоносното трето попадение за лондончани, оформило хеттрика на Лукас Моура, падна в 96-ата минута.
Няма никакво съмнение - "шпорите" бяха едни от най-щастливите финалисти през последните години, което не се отрича дори от най-запалените им фенове.
Затова да не прибързваме да величаем едни и да отричаме други. Моделите се създават с години - след трайна възходи и трайни падения. И те не се подчиняват на рикошети или подаръци от съдбата, въпреки че последните винаги ще бъдат част от играта.
Наблюдавайки Шампионската лига през последните няколко седмици обаче, остава впечатление, че навлизаме в нов етап от съвременната история на турнира.
Можем да я наречем "втора фаза на ерата на суперклубовете", в която водещите сили на континента се разделиха на отбори, които се преситиха от успехи, и такива, които дерзаят да стават все по-добри.
Още от средата на миналото десетилетие един от основните акценти падна върху клубовете, които са тотални хегемони в родните си лиги. Всички добре знаем кои са. Те натрупаха огромен капитал и власт, обираха най-добрите играчи и треньори в страните си и от чужбина, печелеха трофеи и обществено внимание. Шампионската лига донякъде е отражение на тяхната доминация.
Именно това, макар в доста съкратена форма, е нещото, което се случи с европейския футбол през последните 15 години. Затова и финалните рундове на Шампионската лига бяха толкова предвидими в продължение на толкова дълго време. И обяснява защо през последните няколко сезона фазата на директните елиминации ни се струва като надпревара на едни и същи коне, които обикалят отново и отново.
Байерн Мюнхен достигна до полуфиналите за седми път през последните девет години. Реал Мадрид, който се провали във втора поредна кампания, преди това навъртя осем поредни полуфинала в периода 2011-2018-а, като спечели турнира четири пъти, три от които поредни. Нещо, което никой не беше правил от средата на 70-те години. Барселона записа шест полуфинала от 2008 до 2013-а, Манчестър Юнайтед четири от пет (2007-2011), а Челси пет от шест (2004-2009)... И това обяснява защо някогашният КЕШ, който винаги предлагаше и по щипка екзотика и географски приключения, започна да прилича на дългогодишна сапунена опера с едни и същи, познати до втръсване, герои.
И така - какво се промени през тази година?
Ясно е, че все още сме в ерата на суперклубовете. Да, Лион и РБ Лайпциг се справиха чудесно, достигайки до полуфиналите, възползвайки се максимално от възможностите си, но като всеки отбор, който успява да преодолее съществен брой рундове на елиминации, и те имаха късмета на своя страна. Лион обаче завърши на седмо място във Франция, на 28 точки зад ПСЖ, а РБ Лайпциг остана трети в Германия, на дистанция от 16 точки зад Байерн. И това до голяма степен е много показателно, че Шампионската лига продължава да е елитарно състезание, в което финалът Байерн - ПСЖ е напълно закономерен.
Естествено, моделите на двата клуба са доста различни. Байерн е от традиционните суперклубове с пребогата историята зад гърба си, магнит за тлъсти спонсорства и инвестиции и пример за подражание за всички в Бундеслигата.
Източникът на несметното богатство на ПСЖ очевидно е друг. Парижкият клуб съществува от само 50 години, а вече почти десетилетие се управлява от катарските милиардери, които от 2011-а насам са по-агресивни на трансферния пазар и от колегите си от Абу Даби в Манчестър Сити. Да припомняме ли колко платиха за Неймар преди три години, а след това и за Килиан Мбапе?
Но това, което ги свързва, е нездравословното господство, което и Байерн, и ПСЖ упражняват над своята вътрешна конкуренция. Парижани спечелиха седем титли във френската Лига 1 през последните осем години, а Байерн - осем от осем в Бундеслигата. Каквито и заключения да си направим за силата на тези първенства въз основа на това, че Франция и Германия излъчиха финалисти, те могат да се окажат погрешни. Истината е, че те бяха улеснени от това, че играчите на Реал и Барса са вече преситени от успехи - винаги са на хорото, но вече нямат желанието и глада да го довършат докрай, както беше преди.
Въз основа на случващото се в Шампионската лига все по-лесно се забелязва, че самите суперклубове са разделени на "умни" и "мързеливи". На такива, които все още се опитват да изстискат максимума си, и на такива, чиито амбиции са вече прегорели.
Как иначе бихте си обяснили драматичния крах на някои от най-големите клубове в Европа през последните няколко години?
Имате ли логично обяснение за това, че Байерн разката Барселона с 8:2, а купеният от каталунците за 142 млн. паунда Филипе Коутиньо им вкара два и даде асистенция срещу тима, който държи правата му за някакви си 15-ина минути на терена?
От лятото на 2014 г., последния им успешен трансферен прозорец, каталунците похарчиха 800 млн. евро за повече от 30 нови играчи, а отборът им затъваше и затъваше. Сменяха се треньори и директори почти всяка година, но без да има стратегия, без да има план. Футболната идентичност на клуба ерозираше сезон след сезон, а най-лошото от всичко е, че на "Камп Ноу" пропиляха златните години на най-великия играч за всички времена.
Накратко, Барселона забрави какво означава да е суперклуб, който да подчинява. А техният отговор във време, в което е нужен пълен рестарт, бе да назначат Роналд Куман с надеждата, че ще спаси потъващия кораб. Това е мързеливо мислене на клуб, който стана толкова голям, успешен и популярен, че забрави как да се конкурира.
Реал Мадрид е в по-добро състояние от вечния си съперник, но също не е цвете за мирисане. Окрилени от завръщането на Зинедин Зидан като треньор миналата година, "кралете" спечелиха Ла Лига, сваляйки от трона Барса. Но, подобно на каталунците, в Реал са твърде зависими от група играчи, които преминаха своя пик. Привлякоха Лука Йович и Еден Азар с огромни надежди, но засега престоят им на "Бернабеу" е катастрофа. Истината е, че Реал става все по-разбалансиран и крехък и няма нищо общо с машината от периода 2016-2018 година.
Отчетете написаното по-горе и ще разберете защо за първи път от 13 години полуфиналите на Шампионската лига преминаха без нито един от двата испански колоса. За първи път от сезон 2006/07!
Като още един пример ще разгледаме Ювентус. Торинци загубиха финалите през 2015-а и 2017-а, но бяха много балансиран отбор - дисциплиниран и трудолюбив, но и с доста звездно качество. Но през последните години Юве се плъзга по същия склон, по който Реал Мадрид и Барселона - трупа индивидуално качество, жертвайки своя етос. Откакто "бианконерите" купиха 33-годишния Кристиано Роналдо за 100 милиона евро през 2018-а, те отпаднаха два пъти на четвъртфиналите - първо от Аякс през миналата кампания, а през тази от Лион. Подобно на Барселона, Юве се нуждаеше от рестарт през това лято, но вместо това назначи новака в занаята Андреа Пирло за нов треньор на мястото на Маурицио Сари. Не се знае какво очакват от Торино с този ход, но едва ли ще има чудеса в Европа, сътворени от Кристиано и съотборниците му.
Същевременно в клубовете, в които се мисли със стратегия и перспектива, нещата се получават.
Погледнете Байерн, който през това лято играе като единствения голям клуб в Европа. И който знае какво, защо и как го прави, а треньорът управлява перфектно кадрите, с които разполага.
Докато Барселона и Реал Мадрид са твърде зависими от своите ветерани, Байерн прибави към старото си ядро ново поколение от по-млади и жадни за успехи играчи. Йошуа Кимих, Леон Горетцка и Серж Гнабри са на по 25. Алфонсо Дейвис все още е само на 19. А фактът, че баварците пускат Тиаго Алкантара да си тръгне още през този прозорец, показва, че не се робува на доказаните опитни играчи.
Въпреки че Ливърпул имаше разочароващ европейски сезон и отпадна от Атлетико още преди обявяването на пандемията, "червените" няма как да не бъдат поставени в категорията на Байерн и клубовете, които неуморно търсят прогреса.
Мърсисайдци още няколко часа си остават действащите шампиони на Европа, а през 2018-а играха и финал в Киев. Ако успехът на Ливърпул ни подсказва нещо, то е, че значимостта на отбора е милиони пъти по-важна от тази на отделните единици. И още нещо - на "Анфийлд" показаха как трябва да се дава време и да се подкрепя треньор, на когото се вярва, и как трябва да се пазарува умно, а не "на килограм".
Манчестър Сити неизменно се проваля в Шампионската лига под ръководството на Пеп Гуардиола и въпреки успехите на домашната сцена "гражданите" не достигнаха нито веднъж до полуфиналите под ръководството на каталунеца. Но начинът, по който пазаруват, следвайки философията на мениджъра си, а не просто преследвайки имена, ги приближава към ливърпулския модел. Парите и интелигентния подход в никакъв случай не са взаимноизключващи се.
Любопитният случай тук е ПСЖ. Преди десетина дни мнозина вероятно биха твърдели, че те приличат на Барселона и Реал Мадрид повече от всеки друг.
Звездното индивидуално качество на първо място, отбор, на който му липсва баланс, чести треньорски смени... Но напук на всичко това парижани са на финал и тази вечер ще се опитат да вдигнат първата си титла от Шампионската лига.
Прави ли ги това едни от находчивите и умните клубове, след като енергичен и млад треньор като Тухел най-накрая започна да внася тактически ред сред непокорните звезди на парижани? Или пък те са просто още един богаташки клуб, който го кара през просото пък докъдето стигне?
Походът на ПСЖ до финала не беше най-трудният що се касае до съперниците, но все пак за отстраняването на Борусия Дортмунд се искаше характер. А какво да кажем за промъкването срещу Аталанта на четвъртфиналите?
Тази вечер ще разберем повече за това дали ПСЖ всъщност е по-близо до Ливърпул и Байерн или клони към Барселона и Реал.
Финалът може и да не е най-очакваният що се касае съперниците, но пък определено внася разнообразие и се очаква от всички с огромен интерес. Има защо.
