Трак-трак-трак-трак. Сутрешната буря бързащи прелита през въртележката на излизане от метрото. Трак-трак-трак-трак. Металният крак на съоръжението се забива под телесния екватор на Б. „Оооох, мамка му!" Няма кой да го чуе. Червената стихия, автор на бедствието, е с потънали в музиката уши. Б. обговаря съществуването на майка й и отива да си купи цигари от павилиончето. Там го чака продавачката, която поема щафетата на утринния му гняв.
За 24 часа металният крак на метрото обикаля София, сритвайки в слабините нищо неподозиращите непознати. Ефектът на въртележката е като ефекта на пеперудата. Само че без възможните добри последствия. Нахлуваме с взлом в ежедневието на минувачите. Трясваме вратата, без да се замислим за шанса те да се крият зад нея. Оставяме грайфери по лицата им.
Чуждите обувки са все по-тесни, а желанието ни да се напъхаме в тях е като далечен призрак, когото не искаме да срещаме. Чувстваме само когато мислим. Мислим все по-рядко за другия. Защо?
Too much information
Мозъчните ни кутии преливат от информация, която непрекъснато се налага да пренареждаме, почистваме от праха, ремонтираме, изхвърляме и подменяме. Нямаме време да се огледаме. Нямаме място да се усмихнем. Носим тежките чанти с прочетеното за Е-тата, дочутото за вредата от бебешките памперси, опасността от наводнения, шанса да хакнат мейла ни или статистиката на автомобилните произшествия през денонощието.
Взимаме информирани решения, когато купуваме обувки, избираме сутрешния си вестник, прехвърляме с поглед марките салам или даже като пълним торбата с домати от пазара. Гълтаме твърде много вода в потоците от информация. Ядосват ни нитратите, объркват ни консервантите. Борим се с блатистите участъци, гмуркаме се жадно в привидно прозрачните. Мозъците ни са твърде заети, за да се разконцентрираме с околните. Четем етикетите, но не разчитаме емоциите.
Еволюция. Техническа.
„Само части от нас някога ще докоснат (само) части от другите". Поезията на Мерилин отпреди повече от половин век днес би звучала така: „Само части от профила ми някога ще бъдат достъпни за само части от профила ти". Според статистика, публикувана в Бизнесуийк наскоро, американците прекарват във Фейсбук 40 минути дневно.
За домашните си любимци отделят 39 минути. Повече от 5 часа цъкат дистанционното на телевизора. Не сме Америка, но лайкваме сходно. Общуваме все повече онлайн и все по-малко с продавачката. Закусваме със сутрешните блокове, а не със семействата си. Създаваме големи социални кръгове и тесни реални обръчи. Не пеем песните на децата си. Имаме Youtube.
Скролваме по лицата на непознатите. Разглеждаме профилите им, но не ги поглеждаме анфас. Седим в трамвая, но обикаляме из нета. Шерваме активно и трансгранично, но споделяме все по-трудно емоцията на близкостоящия. Ушите ни са запушени, погледите - забити, ръцете - заети.
Вярваме в себе си,
Но забравяме да мислим за другите. Използваме прозорците не за да видим човека зад тях, а за да си оправим прическата. Възпитаваме децата си да бъдат мотивирани, но пропускаме да им кажем за мотивацията на другите. Учим ги повече да си гледат в краката, отколкото да се оглеждат. Преподаваме им уроците на успеха, но забравяме да им кажем да се усмихват. Разказваме им за вкуса на свободата, но им говорим малко за това как нашата свобода може да горчи в устата на околните. Рушим преградите на собствените си килии, докато тухлите мачкат градините на съседа ни.
Не сме лоши хора, но често
Мислим с телевизора си
Социалният експеримент „Колко е важен външният вид" показва реакциите на минувачите при вида на свличащ се на асфалта младеж с вид на бездомник, който моли за помощ. Виждаме и сходна ситуация, но човекът е костюмиран. Реагираме различно. Не ни липсва състрадателност, но откликваме в рамките на стереотипа. Осъзнаваме проблемите едва след като ги видим подходящо облечени. Пресмятаме статистиките, без да вникваме в отделните случаи. Чуваме призивите, но не се вслушваме в сърцата си. Пращаме DMS-и, но не отстъпваме на бременната в рейса. Действаме организирано, но не и спонтанно.
Припомнете си онова писмо за броя вдишвания и моментите, които спират дъха. Вдигнете лице от екрана и се огледайте. Може би има на кого да помогнете. Или на кого да не попречите. Сетете се за „Анжела" на Люк Бесон. Непознатият може да е вашият ангел хранител.
