Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Велико нещо е бабата

Наистина велико нещо е бабата. Особено този нов, толкова енергичен и вдъхновяващ вид. Снимка: Getty Images
Наистина велико нещо е бабата. Особено този нов, толкова енергичен и вдъхновяващ вид.

Велико нещо е бабата. Така казваше собствената ми баба, когато ме оставяха при нея на дълги ваканции и самоотвержено започваше да „поправя" следите от нескопосната целогодишна грижа на родителите ми към мен.

Всичко започваше с настаняването и разхвърлянето на багажа ми, налагането на личния й ред за сортиране на дрехи в гардероба, преформатиране на създадените ми навици и стройна програма за лятно духовно и физическо израстване. Баба започваше амбициозно, но понеже продължаваше активно да работи, скоро ме оставяше на мира и само кампанийно следеше дали изпълнявам заложената от началото възпитателна линия.

Току се появи на вратата на стаята в полунощ и със задгробен глас попита: „Абе, баба, ти четеш ли си книжките от списъка по литература?" или „Колко думи по английски научи днес?".

Сега, доста години по-късно, мога да се похваля с доста сериозен опит с различни типове баби.

Моята лична беше само една, но ми остави спомени за десет. След нея съм имала вземане - даване със селски баби, баби от малки градчета, баби столичанки, баби европейки, баби с по-старовремски разбирания, баби-бунтарки и калпазанки, екстремни баби и такива, чията щуротия и енергия могат да те накарат да се чувстваш истинско ретроизкопаемо.

От цялото ми лично наблюдение върху бабите обаче мога да направя един ясен извод - бабата все повече не е това, което беше, но винаги ще си е велико нещо.

Профил на традиционната българска баба

Това е тази баба, при която са те водили на село. Или тази, която спешно се е пенсионирала, когато си се родил, за да ти се отдаде. Най-често този тип баби завземат властта по отглеждане на децата с пълна сила, за да могат „младите да работят". За тях внуците са нещо като домашни принцове и принцеси, които са родени с извънмерни неземни таланти и със специална житейска мисия, в която само бабите им са изначално посветени.

Те никога не се съмняват в способностите на повереното им поколение и го оставят да се развива на всяка цена. Дори и на тази да обиждат бабите си или да ги третират като роби.

Преди години попаднах на една мила селска картинка, в която в една от къщите за цяло лято се беше преселила градската снаха с осеммесечното бебе. Свекървата беше варосала къщата собственоръчно, мебелите бяха подобаващо освежени и разместени, всички кувертюри на леглата и ковьорчета по стените - изпрани, а кошарката на детето - царствено разположена в средата на най-представителната стая и обградена с дванайсет стола.

Всички те за евентуалните гости - други баби - които ще идват ежедневно да гледат детето, докато си играе в кошарката и да му се възхищават.

Надвечер към шест и нещо, преди банята на бебето, бабешкото шествие започваше. Идваха усмихнати и нагласени, коя с китка здравец, коя с литър мляко от кравата или две домашни яйца, събуваха си галошките пред вратата на къщата и засядаха на столовете, за да наблюдават бебешкото представление. Хлапето в кошарата каже „а" и „ааааа" повтаря бабешкият хор!

Хлапето изплюе парчето ябълка, което лигави от час насам и бабешкият отбор скача като един да го вземе и да му подаде чисто ново. След като се поотпуснат малко, бабите започваха свои самостоятелни изпълнения, които трябваше да забавляват осеммесечния човечец в кошарата. Една пее и пляска, друга прави физиономии, трета говори бебешки език... А в това време гордата баба собственица на внучето принася сладки и вишновки, целува мъника по целото и от време на време професионално му подушва дупето, за да следи функциите на бебешката отделителна система. И ако случайно бебокът се е наакал, да го обяви важно на всеослушание, за да могат всички в хор да въздъхнат облекчено.

Със сигурност тази възраст е единствената, в която някой така се радва на точно тези ти произведения. А ако оценката идва от устата на баба ти, то са провъзгласени почти за щедьоври.

Най-голямата драма в живота на традиционната баба е липсата на апетит у внучето.

Когато стават баби, иначе съвсем нормално хранещи се жени често променят коренно представите си за приемливите количества храна, които едно детско стомахче може да поеме. Докато тя се наяжда с кисело мляко и парче хляб, внучето задължително трябва да погълне първо, второ, трето и компот, защото е „полезно и домашно", „който не яде, няма да порасне" и защото „циганчето ще те пребори".

Всеотдайната баба е готова да стане в пет сутринта, за да забърка мекици за закуска и върти баници просто ей така, докато ти се събудиш от следобедния си сън.

Тя е уверена, че ти можеш да правиш всичко най-добре, но че тези умения трябва да се пазят, затова често не ти дава да вършиш никаква домакинска работа и дори и през ум не й минава да спре лично да ти пере дрехите.

Колкото повече растеш, толкова повече разбираш, че с този тип баба можеш да правиш каквото си искаш, затова често я докарваш до лудост с пакости.

А тя, колкото и да заплашва, че ще те каже на вашите, мълчи като партизанин и само тайно ти клати глава зад гърбовете им. И е малко ревлива - плаче за щяло и нещяло, то то си е част от балканската й чувствителност.

Тази мила, прекрасна, наша си баба, с изкривените от работа пръсти, с цветните басмени роклички „за официално", с късата, боядисана в червено или патладжанено-черно коса, която еднакво добре може да оплете пуловер, да нацепи дърва, да белоса дувар, да сготви за курбан или кръщене и да „отчува" прасе, която се обърква в големия град и като дойде на гости, предпочита да си стои в апартамента, ама не повече от ден-два, която е затворила зимнина за половината ви родословно дърво и мълчаливо понася капризите на градските си внучета, че къщата й е стара, банята й е грозна и няма интернет, вече е малцинство.

На нейно място уверено застъпва новият модел европейска баба, за която този вид житейски корелации между поколенията са просто поредното интересно нещо, което се случва в живота им. Без обаче нито да го осмисля напълно, нито да го променя.

Профил на новата българска баба

Тя е вече толкова над бабешкия лайфстайл, че дори не иска да я наричат „маминка". „Баба" си й е абсолютно окей и тя си носи това звание точно така, както си носи научните титли примерно.

За разлика от предшественичките си, съвременната баба най-често продължава да работи, докато може.

От една страна, разбира се, защото с нищожната си пенсия може единствено да се превърне в класическа баба от стар тип и да се прибере да мизерства в някое село. От друга страна, обаче, тя продължава да е активна и защото появата на внуците в никакъв случай не е определящото живота й събитие.

Тя може и да не е чак от типа „който има деца, да си ги гледа", но със сигурност няма да се откаже от кариерата си, за да се посвети на света на памперсите, бибероните и инфантилните игрички. Гледането на малкия член на семейството може да влезе в графика й, но само някъде там след работа и преди класа по йога.

„И ако може да не е в събота, че в петък вечер пием вино с приятелки и имам нужда да си поспя до обед", както предупреди майката на една приятелка, когато фамилията разпределяше грижата за новороденото бебе в семейството.

Съвременната баба вече все по-често си изглежда съвсем секси - дори и да е над седемдесет, тя носи дънки, може би има кожено яке, кара кола или колело, нищо чудно и да пуши, има карта за фитнес (и ходи редовно, не е като мен и теб), а списъкът й със заведения, където я познават лично се конкурира с твоя собствен по разнообразие и големина.

Бабата на една моя колежка беше точно от този тип и любмото й месечно забавление беше да ходи на шопинг с внучката си. Минаваше да я вземе след работа с кола (караше една стара и очукана тойотка), откарваше я в някой мол и буквално го превземаше.

„Баба ми е чисто луда!", казваше колежката на следващия ден, като броеше с поглед в тавана нещата, които родственицата й беше придобила. „Две червила, една тъмнокафява спирала, слушалки за айфона - червени, че белите ги загубила и искала тия веднага да си ги вижда в чантата, пухен шал, маратонки, сутиен и плетена рокля с цип отгоре до долу отзад.".

Истина е, че бабата си беше образована, четеше и говореше чужди езици, ходеше на театър и изложби, а в айфона й винаги звучеше рок.

Работеше на компютър и ползваше скайп като „добър ден", за да се свързва с другите си внуци, пръснати из света. Един път се заговорих с нея и за около пет минути ми направи пълна дисекция на четиримата си внуци без ни най-малко да изпадне в див бабешки възторг по отношение на каквото и да е, свързано с тях.

„Този в Щатите е голям мърморко, на мъжа ми се е метнал. Много неприятен за дълга комуникация. Близначките в Италия са оперени. С едната се разбирам по-добре, тя е работна, но не е талантлива. Другата е талантлива, но е такъв ужасен характер, че никой няма да а вземе. Но пък и за какво й е?! Тази тука хич не е дейна. Може да стои на едно място и да не е щастлива, което не го разбирам, ама неин си е животът - да си го оправя. Иначе е мило момиче."

След това й звъннаха по телефона да я канят на хижа за Нова година, та тя извинително ми помаха с ръка и се впусна да разпитва за подробности от сорта на „а диджей ще има ли или всеки ще си направи флашки с любимите парчета" и „дайте да не рискуваме с домашни вина - ще видя в интернет някъде за евтини и хубави вина, а и карта имам от едни винарни тука..."

После си метна чантата с ресни на рамо, подхвана внучката си и като сложи ръка на айфона си, ми подвикна „Ще ти звънна да ми кажеш кой ти е парфюма - много ми хареса!"

След това се впусна в градския си ритъм, където всъщност фактът, че е баба няма никакво значение.

Наистина велико нещо е бабата. Особено този нов, толкова енергичен и вдъхновяващ вид.





 

Най-четените