Символично 7 април 1969 година се води "рождения ден" на интернет, защото тогава е "публикуван първият RFC 1" - поне ако питате Wikipedia. В тази връзка нека си спомним някои от драстичните промени, с които ни наказа (а може би награди?) съвременната епоха, както и техните носители. В галерията може да видите технологичните промени на битово ниво. А в текста по-надолу - може би да прочетете нещичко и за емоционалната стойност на тези промени.
Неотдавна се озовах в едно столично заведение, чиито собственици бяха избрали да украсят интериора с "антични" вещи. На пръв поглед изборът на подобна украса не звучи като нещо кой знае колко невиждано, но само след секунда ще ви стане ясно защо слагам думата "антични" в кавички.
На бара, точно до мястото, където с решителен жест собственичката постави студена бира, погледът ми попадна на част от декорацията - черен объл телефон с шайба. Видът му със страшна сила ме върна в детството, защото до около 10-ата ми годишнина имахме подобен вкъщи.
Преди да кажете, че в тази история няма нищо необичайно, бързам да уточня, че аз съвсем не съм на сто години - нещо повече - от "стоте" ме делят малко по-малко от седемдесет.
Може и да ми е рано за "нахлули спомени" от детството, но вида на предмет, който вече е античен, при условие че е присъствал през една трета от живота ми, ме накара да реагирам бурно и да се заговоря със собственичката - около 40 годишна жена.
Тя сподели носталгията ми към предмети, които са били част от бита, а вече ги няма, и със смях си припомнихме касетките (какво пък е това, ме попита 7-годишният ми племенник преди време), плочите (които сега подрастващите наричат "винил" и си мислят, че е нещо тотално ново), първите мобилни телефони (наричахме ги "мобифони", а после "джиесеми" и Nokia 3310 със зеления екран веднага изплува пред погледа ми)... И естествено за срещите на "Попа" в осем.
Осем на "Попа"
Изобщо разговорът за "осем на "Попа" е много характерен за моите връстници и за малко по-големите от нас, израснали в София, защото до преди 15-ина години, в средата и края на 90-те, всички срещи се правеха на "Попа" в осем, и ако някой го нямаше там, не се звънеше по телефона (тогава все още само "мутрите" имаха мобифони, които бяха с размера на тухла), а се тръгваше на обиколка в "триъгълника" - трите заведения "Кева", "Тракия" и "Двуетажното".
Когато кутията на спомените се отвори, пред погледа ми се появи и първото ми напиване с текила в "Двуетажното", и модата на мешките и кубинките, която нахлу сред тинейджърите с отпадането на задължителната военна служба, и оригиналното списание "Егоист", което много бързо някак изчезна, и компакт-дисковете и миниуредбите, които станаха хит в началото на 21 век, а днес никой не използва.
Припомних си и лъвския скок, който се наложи ние, подрастващите, да направим от уокмена в малките класове, през дискмена, който се появи междувременно, до "плейърите", пълни с mp3-ки. За плочите с детски приказки от детството ми си спомням сравнително малко, за разлика от собственичката на заведението, която умилително се присети за домашния грамофон, съветско производство... И за магнетофона!
Докато разговаряхме, към нас се приближи един познат, който е роден в средата на 90-те. За неговите 20-ина годишни възприятия телефонът с шайба изглеждаше като нещо по-далечно от винтидж автомобилите в Хавана, а "джиесемите" не навяваха носталгия, а присмех. Той беше чувал за касетки, но нямаше осем кутии за обувки, пълни с тях на тавана. Той бързо се отегчи от нашите носталгични разговори и се отдалечи.
А ние продължихме да си припомняме:
За радиото, което се излъчваше на FМ и за ВЕФ-овете, които украсяваха всеки български дом. За това, че сега "истинско" FM радио се слуша основно и само в колата.
За чата на ICQ, който всеки имаше задължително, и чата mIRC, по-известен като "Мирката" (все още можете да свалите този чат оттук и за мое изумление той се поддържа и има нова версия!)
За "пищовите", които правехме на листчета в училище (съвременните тийнове преписват основно през смартфоните, се оказа...)
За библиотеките, в които нямаше компютри (въпреки че положението в някои български библиотеки и сега е подобно) и изобщо за четенето на книги, което не беше модерно, както се опитват да го дефинират сега, а необходимо.
За вестниците и списанията, които са на път да изчезнат напълно от бита ни, до степен, че не можеш да намериш кьорав вестник, ако решиш да си измиеш прозорците.
За това, че когато се запознавахме с разни хора, си записвахме телефонните им номера на листчета и всеки имаше "тефтер" или "азбучник", докато сега всичко е в смартфона и практически не пишем на ръка дори подобни дребни неща.
За филмите, които сваляхме бавно и трудно и записвахме на компакт-диск, а компакт-дисковете слагахме в кутийки и редяхме на стелажи за дискове, или пък си ги разменяхме. ("Ще ми дадеш ли някой филм?", питахме се. "Кой искаш?", получавахме в отговор).
На втората бира, която получих безплатно (друго си е да имаш лаф със собственик на заведение) , вдигнахме тост за свалките, които някога се осъществяваха на живо, а сега са заменени от Tinder и разни други извращения за събиране на данни.
След това внезапно се сетихме за дискетите.
Дискетите, които първо бяха големи и черни. Ние растяхме, а дискетите се смаляваха и минаха през още два етапа, преди да приключат (засега) под формата на флашка. Или карта. Или мини-карта. Сега всички данни се пазят в "облаци" и когато се случи изтичане, то е с интензитета на водопад (#panamapapers). Затова отпихме, в очакване на момента, който дебне зад ъгъла и който обещава, че "паметта" ще с размера на косъм.
А компютрите? Като бях съвсем малка, у нас имахме "Правец 8", а после "Правец 16". Играла съм до откат на "Магаре" на зеления екран. По-късно детството ми оформи "Принца от Персия" на черно-белия IBM, а после "Индиана Джоунс" на следващия комплютър, за да се появят "Doom", "Аладин" и "Лари" в зората на 21 век.
Компютрите ставаха все по-добри и по-добри и онези игри, които тогава се зареждаха по десетина минути, сега се побират на евтина флашка с малко памет и тръгват на секундата. Само че никой вече не иска да ги играе.
Нашите животи са обречени на постоянна технологична промяна.
Затова и в навечерието на символичния рожден ден на интернет, който е датиран към 7 април, далечната 1969-та година, няма как да не се попитаме: дали всичките тези бурни промени, в които живеем, някога ще приключат? Ще сме живи ли да видим края им?
И когато остареем, ние ли ще сме последните човешки същества, които ще си спомнят за дизеловия и бензиновия автомобил, за цифровата телевизия, за момента, когато нямаше "интернет на вещите", а роботите все още не заместваха хамалите?
