Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Средно специално

„Е, можеше и по-зле да е..."

Е, можеше, ама можеше и трябваше да е по-добре.
Снимка: В.Е.
„Е, можеше и по-зле да е..."

Е, можеше, ама можеше и трябваше да е по-добре.

Имаше такова образование. Не е средно като средно, защото трябва да те профилира в нещо си - я да станеш шлосер, я градинар, я автомонтьор - и в този смисъл излиза извън рамките на обикновената гимназиална училищна програма.

Не е и висше, защото няма да те „въздигне" до позицията на инженер. Обаче е специално. Дава нещо „по-така". Или поне има тази претенция.

Напоследък си мисля, че тази формулировка - „средно специално" - идеално пасва на една избождаща очите българска тенденция - стремежът към посредственост.

Уютното усядане в средното, завършеното наполовина, недонаправеното, недонаученото и недоразбраното.

Често минавам по Витошка. И всеки път се питам наистина ли на тези хора, които се подписаха под „обновяването" на най-оживената столична улица, сега тя им харесва. С розово-жълтия фигурален килим от павета, който може би би изглеждал миличко, ако беше заменил разбития мегдан на някое село.

Сериозно ли всички тези учили архитектура и градоустройство глави смятат, че напудрените и превърнати в заведения партери на сградите стоят в унисон с дрипавите етажи нагоре?

Приятно ли им е, когато вдигнат главите си, да видят поникналите като пъпки сателитни чинии и климатици, които стърчат от фасадите?

Като казах пъпка, та се сетих за онова уникално с грозотията си нещо, поставено в центъра на ремонтирания участък от бул. Витоша, което би трябвало да е фонтан. Нямам идея дали авторът му е считал, че работи в духа на минимализма или пък е имал претенцията да изгради градска инсталация, но истината е, че в момента имаме едно огромно цирейоподобно нещо, от което буквално църцори вода. Нито съм първата, нито вероятно последната, която кудкудяка колко е грозна наполовина ремонтираната Витошка. Проблемът е, че от това нищо няма да произлезе.

Тя ще си остане такава, защото на тези, които я докараха до това състояне, тя си им харесва - убедих се. За тях, а и може би за по-голямата част от градската общественост, тя „си става".

Е, може да не е направена с най-новите и модерни материали, може по проекта да не са поканени да работят световноизвестни или просто дръзки архитекти, може огромна част от парите за реновирането да са прелетели над основната столична улица, за да се приземят в нечии ненаситни джобове, ама... сега нали е по-чистичко, по-подреденичко и по-оправенко?!

Както се казваше в социалитическата казарма, „всичко бяло е ново, всичко мокро е чисто".

Пък и какво да се притесняват ония от общината - народът побушува, побушува, па си седна по кафенетата, напъпли из палатковите лагери, заформени пред заведенията, запали си цигарките и потъна в безцелно наблюдение на другите отсреща, в техните си палаткови лагери, с техните си цигарки.

„Е, можеше и по-зле да е...", както ми каза една приятелка, на която емоционално споделих гражданската си възмута.

Е, можеше, ама можеше и трябваше да е по-добре.

Въпросът е, че и ние, като тези от които зависи, накрая всъщност вдигнахме рамене, поклатихме глави, казахме си „не са хубави тия ряботи..." и си уседнахме в „средното специално". Единствената инициатива, за която малко и за кратко се пошумя, беше да се предложат и одобрят проекти за „подобряване" на фонтана - пъпка. Забележете думата - „подобряване"...

Значи, няма просто с един багер да отстраним това нещо оттам, а ще го декорираме с нещичко - пеперуди и птици, концептуален дванайсетоъгълник, фигури на деца или чадъри - и „то ще си стане". Така де, направено е, „пари сме дали", както казваше баба, докато ядеше вкиснатата супа от хладилника, ще го преглътнем с малко сол и подправки!

Тоталната посредственост се преглъща някак по-лесно, когато е институционализирана. Едно е да обвиниш общината или държавата за това, че за пореден път е асфалтирала някоя улица или магистрала с треторазреден асфалт по технология отпреди десет години, като при това е икономисала една трета от предназначените средства.

Друго е да обвиниш себе си, че не изискваш от съответната институция да ти даде това, което заслужаваш като гражданин - най-доброто, най-новото и най-модерното.

Правим тези компромиси ежедневно, и което е по-страшното, дори не си даваме сметка, че благодарение на тях трайно се установяваме в посредственото.

Още един пример. Дъщерята на моя приятелка учи медицина. От началото на годината редовно се оплаква от някаква госпожа доцент, която преподавала медицинския си предмет от ксерокопия на учебник с дата на издаване 1984 година. Когато студентите й задавали въпрос, най-често не отговаряла, а загадъчно се усмихвала и прехвълряла топката у тях, давайки им за задание „да си поверят вкъщи сами" какъв е отговорът. Сред студентите, които отдавна ползват безграничния поток от онлайн информация, преподавателката се е пръвърнала в обект на подигравки, тъй като те са убедени, че тя не знае отговорите на въпросите им и не си познава добре специалността.

Нейната посредственост обаче спокойно се е сраснала с университета: първо, защото тя не е единствената, и второ, защото никой не се захваща да я разобличи.

А пък не го прави, защото не вярва, че и разобличението може да я измести. Самите студенти също обслужват въпросното „осредняване" на образованието си, защото гледат да си вземат изпита и да си бият шута.

Така колелото се завърта, а една много малка част от тези бъдещи лекари си дава сметка, че прави компромис със собствената и експертиза и се опитва впоследствие да се дообразова. Останалата... ами останалата подгизва полека-лека в институционализираната от университета посредственост и неусетно става неизменна нейна тъкан.

После същите тези хора започват да се грижат за здравето ни.

Посредствеността е негатив, който винаги върви ръка за ръка с честолюбието. Защото, когато не знае нещо и незнанието му бива уличено, посредственият човек се засяга на чест. Той винаги си мисли, че отправената към него критика всъщност е огнена обида и че притеснителните въпроси за неговата компетентност са част от стратегия за унижаването му.

Затова и повечето от телевизионните т.нар. дебати или диспути се изчерпват с хвърляне на улики от типа „а пък вие къде бяхте, когато..." или „вие от позицията на какъв..." , постепенно повишаване на тон и зачервяване на бузи, и завършват с откровени обиди. Воденето на спор предполага подготовка и излизане от нивото на компетентност, за да се научи още и още и да се разберат аргументите на отсрещната страна.

Посредственият човек обаче няма нужда от такова самоусъвършенстване, защото той си е убеден, че си е супер и че грешката е в отсрещната страна. Това е причината и повечето от публичните разговори на каквито и да било теми да не излизат от сферата на футболната лексика - накрая съдията е педераст и с това въпросът се приключва.

Средно специално ни е всичко на нас, българите.

Таква са ни домовете, понаправени някак вътре и обкръжени от тъжна градска разруха. Такова ни е образованието - става, ама не съвсем. Такива са ни политиците, такива сме и ние, щом си ги оставяме кротко да ни се подсмихват на напъните.

Посредствени са ни човешките мечти, сведени до това да имаме някаква работа, някакви доходи и някакъв животец. Посредствени са ни мислите, заети в конспиративни теории, в които все ние сме главните потърпевши.

Посредствени са ни разговорите, в които цитираме чути и преразказани мисли и ги представяме за своя житейска философия. Посредствени са ни и емоциите, способни на кървави попържни, когато се почувстваме засегнати на чест, и изненадващо омекотени, когато трябва да се подкрепят с аргументи, за да доведат до някаква смислена теза.

Средна държава, със специални претенции. И такава ще си останем, докато най-после не го осъзнаем.

Най-четените