Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо няма да покрепя поредната "благородна" кауза във Facebook

Няма да приема предизвикателството да си сложа черно-бяла снимка на профила във Facebook в подкрепа на жените с онкологични заболявания и ще ви обясня защо
Няма да приема предизвикателството да си сложа черно-бяла снимка на профила във Facebook в подкрепа на жените с онкологични заболявания и ще ви обясня защо

От няколко дни най-популярната социална мрежа се напълни с монохромни фотографии на жени. Над снимката си всяка от тях пишеше като статус "Предизвикателството прието".

Аз пък няма да приема предизвикателството. И няма да си сложа черно-бяла снимка във Facebook "в подкрепа на жените, страдащи от рак на гърдата". Не, защото не им съчувствам и защото не искам да им помогна, а защото не вярвам, че това е начинът да го направя.

Някои разясняваха за какво става дума - ако харесаш въпросния черно-бял портрет на твоя приятелка и също си жена, тя може да ти отправи предизвикателството да последваш примера й. Цялото това нещо - както разбрах от едва два-три по-многословни поста в мрежата - се анонсира в подкрепа на жените с рак на гърдата.

Как се осъществява тази подкрепа не е ясно. Когато в свой пост попитах някой може ли да ми разясни откъде идва тази инициатива и какво ще се случи след това, няколко човека ми отговориха, че става дума за морална подкрепа.

Само една дама припомни, че покрай снимките е добре и да не забравяме да ходим на ежегодни мамографски прегледи.

Това мое обикновено и логично запитване в профила ми всъщност се оказа моят най-малко активен пост изобщо. От една страна, защото очевидно никой не знае каква е тази кампания, кой стои зад нея и каква е крайната й цел, а от друга, защото някак не им се струва прилично да харесат пост, който очевидно поставя въпросителни към една на вид така благородна инициатива, която никому не вреди.

Така е. Тя на никого не вреди - какво толкова - вълна от черно-бели портрети! И да, сигурно изразява съпричастност... гола.

Толкова, колкото за две минути да намериш най-готината си снимка в графични цветове или набързо да си направиш такава и да я постнеш.

Всъщност може дори и да не разбереш, че с този жест изразяваш подкрепа за болни от рак жени - предизвикателството със същата сила и в същия вид би могло да бъде отправено и за всякакви други "каузи" - опазване на коалите, разделното събиране на боклук, разрешаването на буркините, световния мир, човешкото щастие...

Представено и популяризирано така, то е кухо. Може би красиво, но празно от съдържание и затова претенциозно.

Със сигурност познавате хора, борещи се с рака. Аз три години живях с баща, който така и не успя да се пребори и майка, която денонощно се грижеше за него. Знам какво представляват болките - чувала съм стоновете им.

От петнадесетгодишна съм наясно какво е ракът да те изпие и изсуши до неузнаваемост. Знам и какво е огромна част от всичките "добри" приятели да изчезнат като изсмукани с вакуум, когато пораженията от раковите клетки станат видими върху тялото на борещия се.

Усещала съм дори как ги е гнус, как се страхуват да влизат в света на този, когото наричат "обречен", защото са "прекалено чувствителни да го понесат" или не искат „да се натоварват". Сякаш ще се заразят...

Познавам прекрасни жени, които криеха оголелите си от химиотерапията глави с перуки и артистични кърпи и нямаха една приятелка, с която да излязат на кафе. Виждала съм белезите от отрязаните им гърди и докато съм се опитвала да преглътна сълзите си, съм ги намирала за най-красивите и вдъхновяващи на света.

Любимите мъже на много от тях си тръгнаха - не успяха да заживеят с "новите" им тела. Други - много по-малко - останаха и се бориха и борят заедно с тях - сами, с цялата мъжка любов, на която са способни.

Познавам други жени, които превърнаха стаите на децата си в болнични стационари, където се грижеха за умиращите си съпрузи и никой, никой, никой от т.нар. им приятели не отиде за един час да ги смени, да им занесе един домашно приготвен кекс или просто да прекара с тях някакво време.

Тези хора нямат нужда от нашите красиви черно-бели снимки.

Тяхното състояние не е право пропорционално на качествата на фотографията, която ще постнем, и няма рязко да се подобри, ако на нея сме адски секси.

Тези хора имат нужда от конкретни неща - психолози, лекарства, терапии, държавна помощ, превенция, адекватна болнична грижа, нормално здравно обслужване, декубитални легла, специална храна... разбиране.

В страна като нашата, където геноцидът към населението е почти държавна политика, те пет пъти повече имат нужда от това.

Болните от рак хора имат достатъчно черно-бяло в ежедневието си, повярвайте ми. Те се нуждаят от цвят, от енергия и смисъл да продължат, не от наподобяващите некролог снимки, които лицемерно им посвещаваме.

Те всеки ден, всеки миг се гледат в очите със смъртта и в този вид естетската същност на черно-белите фотоси на някакви непознати жени абсолютно и напълно им се губи.

Та те трябва да свикнат с окършените си тела и да повярват, че и така са прекрасни, а не да се наслаждават на разветите ни коси, полуотворените устнички и заголени бедра, които им навираме като подкрепа. Ако и да са в черно-бяло.

Тази кампания можеше и да работи, ако, да кажем, от тези хиляди снимки се направи изложба, приходите от която да отидат за нещо конкретно. Щеше да има смисъл, ако водеше например към линк, който представя кауза (информация за превенция, формуляр за записване за мамографски преглед, събиране на средства, създаване на център), която би дала реален резултат.

Можеше да има някаква полезност дори и ако вместо това неясно "Предизвикателството прието", пишехме просто "Прегледай се!".

В този й вид обаче, с напълно неясни корени и докосваща човешката ни струна причина, тя дори звучи цинично.

Въпреки, убедена съм, ужасно добрите и чисти намерения, с които всички тези черно-бели дами са постнали снимките си из мрежата.

Каузите са хубаво нещо но и те, както всичко друго, трябва да се поемат със знание и отговорност. Особено, когато става дума за живота и борбата на хора, на които като общество сме много задължени.

Защото утре може да си ти, може да е най-добрата ми приятелка или най-любимия ми човек, може да съм аз. И последното нещо, от което бих имала нужда в един такъв момент, би била черно-бялата красива снимка на нечий Facebook-профил.

Най-четените