Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Животът на една Катя

"Бледна, сиротна, тъжна наглед" беше определение, което самата Катя даваше на себе си, когато се чувстваше неловко.
Въпреки седемдесетте си и седем години, разказваше сексуални вицове като каруцар, пиеше като пехливанин и можеше да рипне да танцува на всяка музика от радиото, стига сърцето й да го пожелае
"Бледна, сиротна, тъжна наглед" беше определение, което самата Катя даваше на себе си, когато се чувстваше неловко. Въпреки седемдесетте си и седем години, разказваше сексуални вицове като каруцар, пиеше като пехливанин и можеше да рипне да танцува на всяка музика от радиото, стига сърцето й да го пожелае

Наистина вярвам, че хората са завършени истории. Всяка от тях е толкова плътна и вкусна, че когато я опаковаш в думи, изглежда измислена. Заради поетичността си, която не вярваме, че имаме на разположение непрекъснато и навсякъде.

Днес ще ви разкажа една жена. Няма да насочвам читателското ви око в разчитане на кодове от красиви думи. Обещавам да не се увличам в епитети и да не манипулирам с думи това, което само сърцето може да усети. Затова просто ще ви я разкажа.

Ще ви разкажа Катя.

Първият ми спомен от нея е как седи на високото старинно легло на покритата тераса в дома на баба ми в Бургас. Покачила се е на най-високото му и като някакъв гигант, яхнал планина, си поклаща по детски краката и вее стъпалата си на половин педя от земята. Заради детския си ръст виждам най-вече мускулестите й прасци, които се източват в нежен глезен, за да преминат в почти квадратни стъпала с ясно изразено кокалче на палеца.

Обута е в сребърни сандали с правоъгълен ток, а кокалчетата надничат измежду каишките като селски дечица иззад кулисите на сцената в читалището. Около бедрата й се е навила ярко синя пола солей, която среща върху малко изпъкналото й коремче яркочервената й блуза. Между тях, като рефер в агресивната им битка за присъствие, спокойно се е разположил златен колан на едри, изпъкнали люспи.

Ръцете й - с възлести пръсти и прецизно оформени и лакирани в розово нокти - са полегнали между бедрата й, а показалците й потупват групата на останалите пръсти в някакъв осезаем, но ням за околните ритъм.

От врата на Катето, точно по средата на червената блуза, се спуска африкански гердан с големи мъниста, които детското ми въображение възприема като очи. Докато полека плъзвам нагоре хлапешкия си поглед и преминавам с обожание през цветните й одежди, очите ми се спъват върху лицето. Някак изобщо не ми се връзва веселото, папагалско облекло да завършва с продълговато лице, в което най-голямата част е устата. Тя самата толкова много тежи върху лицето, че няма как да се затвори.

Затова иззад плътните й лилавеникави дъги се показват големи, петнисти, разкривени и грозни бургаски зъби. Толкова са обсебващи, че има момент, в който искрено се съмняваш, че на това лице има например нос. Пък той си е там - деликатен, даже малко невзрачен, но симетрично разделящ двете й малки, весели очи едно от друго.

Те не пропускат да огледат всяка подробност наоколо и сякаш независимо от възрастното лице по детски улавят и най-малкото движение в пространството и го разтапят върху плътното ярко синьо грим покритие на клепача. Всичко това завършва с рамка - червената, леко вълниста коса на Катя, прихваната в две щръкнали като борови клончета странични опашчици.

Катя, цветна като детска рисунка, забелязва как я гледам втренчено с петгодишния си житейски опит и отговаря на любопитството ми с едно спонтанно, усмихнато изплезване. Аз се ухилвам, а тя наново ме втрещява, този път с дрезгавия си, закашлящ се смях на упорит и дългогодишен пушач.

От първия ден, в който я видях, си я заобичах. Заради пъстрите й дрехи, златните й коланчета и пластмасовите й бижута.

И заради веселите й коментари, непременно гарнирани с псувни, които винаги завършваха с виновен поглед към мен и едно колебливо "опппааа..." в знак на извинение.

Беше приятелка на баба ми, която вместо Мария и традиционните прозводни "Миче, Миме, Маре и Марче, я наричаше Марикулата. Баба я чакаше всеки ден следобед да се отбие след работа и все намираше за какво да си поклюкарства с нея.

Между двете съществуваше някакъв таен, техен си език - побутваха се нещо, кривяха се в гримаси като тийнейджърки, шептяха си на ухо и се кискаха в шепи. Разликата във възрастта им беше поне двайсет и пет години, но

когато бяха заедно, приличаха на щури деца, насадени по зла ирония на съдбата в тела на възрастни.

"Кога ше са задомиш, ма, Катьо, мааа?" все я подхващаше баба ми "На 44 си станала, скоро шти пресъхнат и реките, и изворите, ма!".

"Ай сиктир, ма, Марикуло - отговаряше с усмивка Катето - че кой ше ме земе с мойта зестра - мама пенсионерка на легло?! Те само кат я видят, бягат ма!"

Катето живееше с майка си. Някога в къщата й срещу новия оперен театър на Бургас живеела цялата й фамилия - красивият й баща, отдадената му съпруга и двете им дъщери - Катето и по-малката й сестра. Бащата бил властен и налагал сам своя ред у дома, според който и двете дъщери трябвало да бъдат възпитани и подготвени за различен живот.

Като първородна дъщеря Катето трябвало да се посвети на семейството си и да се грижи за родителите си, когато остареят и оглупеят. Малката сестра имала правото, дори задължението, да прави каквото си иска - да учи в университет, да създаде собствено семейство, да роди деца. Тя била определена да е красивата, умната и успялата. Катето - тъкмо напротив.

В името на семейния баланс, тя била провъзгласена за грозновата и глупава.

Цялото й появяване на белия свят се приемало за легално само при условие, че тя посвети себе си и живота си на тези, които са й го дали - родителите. Така от раждането си малката Катя трябвало да научи, че любов, секс, ласка, раждане, детски грижи, болести и рождени дни описват моменти от човешкия живот, които тя няма да преживее лично.

Нещо като манастир, ама семеен. Където богът се е превъплътил в капризна двойка от двама родители, родили човек, за да го направят свой роб до гроб.

В ранните си детски години Катя трябвало да разбере, че ще мисли за себе си като за семейната слугиня. Красивата й сестра винаги имала право на по-красивите рокли, по-шикозните обувки, по-големите суми за джобни. За нея бил розовият захарен памук на панаирите, тройния билет за завъртане на виенското колело, мекото на филийката хляб, пилешкото бяло месце, по-топлото и по-меко легло.

Катя приемала обратното с охота, защото сама не съзнавала родителския сепаратизъм.

Перяла и простирала, готвела и миела, учела уроците си и приемала без драми семейните съвети, на които се обсъждало как сестра й ще учи в университет, а самата тя - не.

Когато момичетата пораснали, нещата се развили точно по плана на родителите. Малката заминала за София да учи в университет и да си намери достоен съпруг, а Катето останала да прислужва на уморените си родители и да носи пари в семейството със скучната си канцеларска работа.

Е, да, де, ама можеш ли да гипсираш краката на птица?!

Така скоро Катето намерила своето ято и всеки ден след работа политала към самодейния профсъюзен театър на Бургас, където била... актриса. Денят си разделяла чрез местене на папки, попълване на документи и досадно смятане, но за сметка на това вечерите й...еееех, вечерите й били пълни с

умопомрачителни майтапи, приятелски подигравки, вицове, сценична треска и превъплъщения.

Денят й имал обратно броене - всичко започвало в театъра и завършвало с работата. Да живее на работно време било истински кошмар за цветната Катина нагласа към света и единственото място, където той сякаш изчезвал, била прашната, дървена сцена на театъра. И играела Катя пред завесите, покланяла се на публиката, дишала с ролите и героите си и само светещият прозорец на спалнята на родителите й в къщата току пред театъра й напомнял за онзи, другия живот, към който била длъжна да се връща.

Ама пък хубава била Катя! Зъбите й като че ли още не присъствали толкова очевадно в устата й, кожата й била опъната като бяло платно на простор, а косата й изпълвала с еротични желания половината мъжки свят, разхождащ се по онова време на бургаското стъргало.

Един ден се появил и този, който можел от най-близко да съзерцава всичко това.

Катя го обикнала бързо и без съмнения, а когато след година пред прага на работното й място с кършещи се ръце и изплакани очи се появила жена му, тя просто се сринала. Събрала двете му ризи, по чудо останали скрити в стаята й от очите на дебнещата й майка, изпрала ги (за да не ги пере жена му все пак), изгладила ги, увила ги в амбалажна хартия и ги пратила като колет до дома му.

Лъжливият любим така и никога повече не се появил, а година по-късно Катя го засякла на главната да разхожда бременната си жена. Минала покрай двойката с наведена глава, но с крайчеца на окото си уловила смигащото око на някогашния любовник и с кожата си усетила повея от помръдващите му от възбуда мустачки. По-късно Катето имала още една-две връзки. Попреспала с няколко мъже ей така,

"за бяла кожа и червена кръв". Не посмяла да изгради връзка, камо ли да се надява на нещо като свое семейство и деца.

Междувременно сестрата отличничка взела някаква диплома за нещо си и което е по-важно, намерила мъж според изискванията на родителите си - по-възрастен, улегнал, заможен, с партийна кариера и собствено жилище. Родила му син, а на Катето редовно взела да праща негови портретни снимки от поредните му рождени дни. Били все едни и същи - Борко с торта на фона на фототапет с есенен мотив. Само броят на свещичките растял, а крачолите на панталонките му се качвали все по-нагоре и по-нагоре.

Като истинска стриктна леля Катето ги редяла на бюфета в предверието на къщата и с часове ги разказвала на вече болната си майка. Бабата я гледала под око и благодарение на Алцхаймера така и не разбрала кой е Борко - все подозирала, че така се казва любовникът на Катето.

За да ги хване "в крачка" майката винаги намирала сили да влети неочаквано в стаята на Катя и да разрови гардероба или леглото й. Като не намирала никого, освен няколко меки играчки от соц време и някоя и друга книга, майката изпадала в тежка логорея за смисъла на човешкия живот и била в състояние да говори по всякакви други "наболели" проблеми с часове - почти като Фидел Кастро.

Нещата в живота обаче са развили по твърде обичайния сценарий.

Властният баща се споминал, а майката приела Катето като негово подължение в женски дрехи. Подменила гардероба на дъщеря си с тъмни цветове и скучни мъжко-женски кройки и следяла като цербер кой, кога, защо и за колко дълго се навърта около нея.

С "приятното" си майчино отношение успяла да парира мераците на поне петима от тях, като за челните им сблъсъци Катето дълго не разбирала изобщо. Годините минавали и тя предпочитала да продължава да живее в театрална изолация, вместо в семейна драма, така че в онова време изглеждало сякаш нищо не й липсва. Може би само едно - дете.

Била бременна веднъж от женения си любовник, но без съмнения и с връзки прекратила тази бременност от страх. Не си представяла, че може да подложи детето си на живота в бащината й къща и предпочитала да изстърже всяка частица от него, докато е време.

В момента, в който аз я видях като ходещ, забавен папагал, цял Бургас я познаваше и с любов към цялостната й цветност я наричаше Катето Европата.

Що Европата - не знам, но страшно много й отиваше.

С демокрацията животът на реалната канцеларистка и неосъществена актриса Катя Йорданова бързо се променил. Театърът бил закрит, тя била пенсионирана не след дълго, а възрастната й майка ставала все немощна, когато се отнасяло до общото й основание, и подозрително пъргава, когато трябвало до направи инспекция на стаите в търсене на тайнствения Катин любовник. Стаята на моята Катя ставала все по-моминска и по стените й висвали снимки на котета от календари, изрезки от модни списания, картички от целия свят, както и един малък олтар с фотоси на най-близките й хора, които полека-лека си отивали от този свят.

За последните двайсет години олтарът беше стигнал размерите на малък параклис, върху гардероба в стаята се бяха накачулили няколко куфара с всякакви лични съкровища, а върху малката й тоалетка като войници в почивка бяха разхвърляни порцеланови статуетки, шишета от парфюми, свещници, четки за зъби, кутийки с грим с изтъркано до празно синьо и бутилки с ракия.

Бутилките всъщност останаха част от живота на Катя до края на живота й.

Точно в този период Катето стана и моя приятелка. От бургаския пейзаж се бяха отписали отдавна баща ми, баба ми, дядо ми и чичо ми, а аз минавах покрай семейната ни къща като странник.

Нямах никого в този град. Освен Катя. Посещавах я всеки път, когато наминавах в града. Носех й по две чанти пазар и със закачка завъртах щръкналите й опашчици, когато се появеше на вратата на дома си. Когато й звънях на звънеца на входа, че съм пристигнала, тя се появяваше като рошав трол на прозореца и хвърляше оттам ключ, с който да отключа входната врата. Беше нещо като метафора за портите към един по-хубав свят.

Изкачвах се по дървените, скърцащи стълби, а Катя - все по-разкривена от година на година - ме посрещаше с поредните си цветни дрехи, гарнирани я с дървен бастун, я с някой найлонов катетър. Домът й след смъртта на майка й (живя 94 години, милата!) беше заприличал на Бангладеш - цветни килимчета и кърпи по свените, напукан като селски път таван, наклонен бюфет, от който се подаваха дулата на шейсетгодишни ликьорчета, легло с десетки възглавнички, които й бях пращала през годините.

И телевизор, разбира се. Катя умееше да си говори с него. Обясняваше му за живота, за политиката, разказваше му за умрелите си хора, обсъждаше с него и лицата му настроенията и намеренията си. Споделяше ракията си със самотата и единствения човек, когото ежедневно чакаше, беше една мила съседка, наминаваща да я нагледа.

"Бледна, сиротна, тъжна наглед" беше определение, което самата Катя даваше на себе си, когато се чувстваше неловко.

Въпреки седемдесетте си и седем години разказваше сексуални вицове като каруцар, пиеше като пехливанин и можеше да рипне да танцува на всяка музика от радиото, стига сърцето й да го пожелае.

Мислех, че Катя няма да си отиде никога - толкова бургаска традиция ми е тя, че то е сякаш Бургас просто така да изчезне в нищото. Както винаги на имения ми ден, и тази година ми се обади първа, за да ми пожелае никога да "не се правя на нещо, което не съм".

Издрезгави го по телефона с нарязания си опушен глас, а само ден по-късно просто реши да не живее.

Легна в леглото на майка си, в къщата, в която се е родила, и отказа да яде и пие. Зави се с любимото си одеяло с нарисувана глава на тигър, втренчи малките си очи в тавана и зачака. Твърдеше, че е имала живот, в който никога не е дръзнала да направи точно това, което й се иска.

А и се искаше. Да роди деца, да спи до мъж, да замине за Париж, да има винаги някъде на разположение няколко узрели грейпфрута, да може да излекува пердетата на очите си и "да ги дръпна най-после!". Катя беше актриса и нямаше планове за живота си. Имаше само пожелания и мечти. С тях избра да си отиде. Вероятно вярваше, че някъде там, в новото си населено място, ще има достатъчно време и смелост най-после да рискува да ги осъществи.

Погребаха я с пола на волани, която й бях подарила, и възглавнички на патенца и розички, останали от децата ми. Мисля, че това поне донякъде я е накарало да не се чувства самотна.

Това е историята за моята Катя, която умря на седемдесет и седем години в къщата, където беше родена, с нещата, които избра да я заобикалят. Така и не направи това, което цял живот знаеше, че си струва.

Най-четените