Може и да не сте гледали To Have and Have Not – романтичен трилър от 1944, в който Хъмфри Богарт и Лорън Бакол демонстрират тлееща страст един към друг в продължение на 90 минути – но вероятно познавате най-прочутата сцена от него. Тя започва с двамата, разменящи си хапливи коментари, докато Бакол изведнъж не се навежда и не целува Богарт.
"Защо го направи?" пита Богарт с глупава усмивка на лицето. "Чудех се дали ще ми хареса", отвръща Бакол.
После тя става, за да си тръгне. "Знаеш, че не е нужно да поддържаш поза пред мен, Стив. "Не е нужно да казваш нищо, не е нужно да правиш нищо. Нищичко…. Може би просто подсвирни", казва тя.
Тя отваря вратата, но се обръща, сякаш си е спомнила нещо. "Нали знаеш как да подсвирнеш, Стив? Просто събираш устни и духваш."
Сцената е незабравима - с безкрайно силната химия между двамата (те са започнали връзка още на снимачната площадка и са сключили брак скоро след премиерата на филма). Но тя остава в историята и с нещо друго: това, което прави след това Богарт. Той наистина събира устни и духва – всъщност подсвирва – с две ноти, които в 70-те години оттогава насам са еволюирали от пика на модата до като че ли най-оскърбителния звук в света за една жена.
Във Франция в момента депутатите обмислят въвеждане на глоба от 90 евро за хора, които подсвиркват на жените по улицата, като част от кампания за борба със сексуалния тормоз (как обаче полицията ще прилага на практика такъв закон, все още остава неясно).
Един британски политик също призовава за драстични мерки срещу подсвиркванията и подмятанията към жените. Ако потърсите туитове, свързани с подсвирването и английското му название (wolf whistle или "вълчо подсвиркване"/"вълча свирка"), бързо ще откриете жени, които се оплакват, че са обект на такива "атаки".
Подсвиркванията днес пораждат най-вече смущение, гняв и дори страх. Те са станали очевиден пример за ежедневен сексизъм.
Въпросът обаче е дали днес, в епохата на #MeToo, борбата със сексуалния тормоз и сексизма, свирката, която почти всяка жена е чувала, преминавайки край строителен обект, днес е вече на изчезване.
Как тези два тона, изкарани с уста са придобили обаче този толкова обиден смисъл. И как подсвиркването е еволюирало от ежедневие до нещо, което шокира? Оказва се, че това е една интересна история.
Ако потърсите онлайн за произхода на подсвирването, основната разпространявана теория е, че то е дошло от моряците. Докато са били в открито море, те основно са викали нареждания един към друг. Но по време на буря те са разчитали на изсвирвани "сигнали от старшината" – единствените звуци, които биха могли да се чуват на фона на вълните.
Един от тях, сигналът "обърни", звучи до голяма степен като въпросното "вълчо" подсвирване и се твърди, че моряците са го използвали, за да привличат вниманието на жените, когато са стигали до сушата.
Има обаче един проблем с тази теория: тя не е вярна, поне според историци на британския кралски флот и Националния морски музей на Обединеното кралство.
Говорители на двете институции твърдят, че никога изобщо не са чували тази теза и считат за изключително маловероятно моряците да са взели сигнал, използван в трудни – и опасни – ситуации по средата на океана и да са го пренесли на сушата, още по-малко пък за да демонстрират похот към жените.
Откъде тогава произлиза този "сигнал"? Донякъде от "вълчата" част на названието му.
"Стигнах до моята теория след разговор със стар овчар", казва Джон Лукас, автор на "Кратка история на подсвирването". "Той беше много осведомен и интелигентен човек, беше обучавал овчарски кучета и пред мен демонстрира цяла гама от сигнали, като един от тях звучеше точно като "вълчото подсвирване". Коментирах: "Ама това е обидно!", на което той отвърна: "Не, напълно нормално е, идва от Албания"."
Овчарят обяснил, че в планинските региони на Южна Европа овчарите от векове са използвали подсвирването, за да се предупреждават един друг, и да предупреждават кучетата си за наближаващи вълци. Те са пъхали два или три пръста в уста, след което са изсвирвали тези ноти.
"Това е невероятно пронизителен и шумен подсвирващ сигнал, чува се от километри", казва Лукас. И техниката на свиренето му, и самият звук са били наричани "вълчо подсвирване".
Но към 30-те години на XX в., това двутоново подсвирване започва да бъде асоциирано със съвсем различен тип вълк – сексуалния хищник. Лукас е наблюдавал със собствените си очи тази употреба на сигнала като малко момче по време на Втората световна война.
Той е живял в провинциалния Лестършир и там е имало много американски войници - пехотинци - разквартирувани в близост до неговия дом. Лукас разказва, че с приятелите си те често са ги следвали с надеждата да получат малко дъвка.
"Те се мотаеха около църквата, около местата за танци, и подсвирваха на жените, които влизаха. Тогава за първи път чух този звук. Но как точно той е стигнал от албанските овчари до американските войници, нямам представа", разказва той.
Този момент на трансформация може и да е неизвестен, но това, което популяризира подсвирването, е ясно: анимационните филми, и особено тези на Текс Ейвъри, легендарният аниматор, спомогнал за създаването на Бъгс Бъни и Дафи Дък. Ейвъри е един от хората, които са превърнали анимациите от деликатна медия в анархична, хаотична форма на изкуство, където всичко е било възможно.
Некрологът му във Variety от 1980 ясно показва това:
"Той нямаше интерес към дублиране или имитиране на реалността. В неговото съзнание… колкото по-нереалистично беше, толкова по-добре. В най-лошия случай филмите му са резки и глупави. В най-добрия те са разтърсващо смешни. Така или иначе, те не приличат на ничии други, преди това или след това."
"Искате да знаете защо Текс Ейвъри е специален?" коментира Пиер Флоке, автор на книгата "Комичният език на Текс Ейвъри". Един от прочутите герои на Ейвъри, коментира Флоке, е вълк, който подсвирва. Той за първи път се появява в анимацията на Ейвъри от 1937 "Червената разхождаща се шапчица", в която той подсвирва на приказната героиня и после я преследва из града, докато не бива ударен по главата с чук. От аудиторията се очаква да се радва, че той изпада в безсъзнание.
"Повечето от творческото или въображението на Ейвъри произлиза от наблюдение на социалните тенденции. Той взема някои от наблюденията си, променя ги, експериментира с тях. През 30-те години с тогавашните морални стандарти, свалящ жените мъж не се възприема като нещо положително. Едва по-късно постепенно той се превръща в по-позитивен образ", разказва Флоке.
Промяната несъмнено проличава в "Червената шапчица" на Ейвъри от 1943, крайно изобретателен комикс, който поставя класическата приказка в условията на Холивуд. Вълкът вече е градски джентълмен с цилиндър и фрак, който отива в нощен клуб, където гледа как Червената шапчица пее. Тя е толкова секси – почти притеснително секси – че вълкът обезумява.
Той й подсвирва. Той вади машина, която подсвирва вместо него. Той крещи, удря по масата, езикът му изпада от устата, очите му изскачат от главата. Той дори започва да се удря по главата с чук, сякаш се опитва да се докара до безсъзнание. Ситуацията е толкова абсурдно преувеличена и толкова добре реализирана, че не е изненадващо, че сцената е имитирана и възпроизвеждана неведнъж след това. Можете да откриете нейни пародии във филми като "Маската" и "Кой натопи заека Роджър".
Въпросният анимационен филм е бил смятан за толкова сексуален, че изглежда е имал проблеми с цензурата, и вероятно показът му е бил разрешен единствено защото е било по време на Втората световна война и американските военни са искали такива анимации.
"Ако повишите либидото на войниците чрез гледане на анимационни филми, те ще бъдат фрустрирани. А ако са фрустрирани, стават агресивни и съответно са по-добри войници. Не се шегувам! Приблизително това е, което военните комисари са казвали, че искат и очакват от анимационните филми", разказва още Флоке по темата.
Анимацията на Ейвъри е била гледана от почти всеки американски войник по време на войната, и от повечето американски момчета. Ако те не са подсвирвали по този начин преди този момент, скоро са започнали. И изглежда, че скоро след като този анимационен филм се е появил, подсвирването е било навсякъде.
Първото упоменаване на "вълчата свирка" в пресата е от 1944, по данни на Оксфордския речник, след което тази практика се е появила и в To Have and Have Not и многобройни други филми, включително награждавания с "Оскар" шедьовър на ноар киното "Милдред Пиърс". Подсвиркването по жени се оказало лесен начин за изграждане на сцена или представяне на герой, и може да се използва и в закачлив, и в долнопробен контекст, често и двете едновременно.
"Невинно забавление"?
Вълчата свирка можете да намерите и в някои популярни книги. П.Г. Удхаус – комедийният романист зад образите на Джийвс и Устър и безброй други герои – използва подсвирването в "Лед в спалнята", когато бляскавата Доли Молой влиза в хотел. "Тя безспорно привличаше погледа... Подсвиркването естествено е забранено във фоайето на хотел "Барибо", така че никой от присъстващите не опита да демонстрира тази форма на възхищение."
Веднага след войната, дори е можело да си купите "Оригиналната холивудска вълча свирка" – устройство, което се прикрепва към колата, така че да подсвирвате на минувачите. Ентусиастите на тема стари автомобили все още използват тези "свирки" и в наши дни.
Най-известният случай на подсвирване в историята обаче е от десетилетие по-късно, когато на 28 август 1955 г. Емет Тил, 14-годишен афроамериканец, е линчуван в Мисисипи, няколко дни след като, по твърдения на присъствали, той е подсвирнал на бяла жена в магазин за хранителни стоки. Тил е отвлечен, пребит до степен тялото му да е неразпознаваемо, застрелян и хвърлен в река, като на врата му е била закрепена с бодлива тел перка от вентилатор.
Майката на Тил тогава настоява той да бъде погребан в отворен ковчег, така че светът да види какви ужаси са сполетели нейния син. Смъртта му се превръща в основна движеща сила на движението за защита на гражданските права.
Популярността на подсвирването не продължава още дълго.
Възходът на феминизма започва да убива тази практика през 70-те години, твърди Лукас. "Хората започват да осъзнават, че подсвирването е "унизително и ужасно". Моята съпруга е станала обект на подсвирване, преминавайки край строителен обект, при което тя е отишла директно при мъжа, който й подсвирнал и го е попитала какво, по дяволите, си мисли, че прави".
Лукас става професор по английски език в университета "Лъфбороу" в края на 70-те години, и си спомня, че някои от студентките му са викали към онези мъже, които им подсвирвали: "Плюшеното ми мече може да свири по-силно от това!"
С постепенното излизане от мода на подсвирването в обществото, същото започва да се случва и във филмите, макар че тази практика все още от време на време се появява – в "Брилянтин" тя е използвана за създаване на настроението на "секси 50-те години", а в "Професия блондинка" тя е повод за бърз скеч ("Чувствам се комфортно да използвам юридически жаргон в ежедневния живот. [Мъж подсвирква]. Възразявам!") - но сегашният дебат около #metoo движението може би ще се окаже последният гвоздей в ковчега му.
Оттук нататък, ако присъства във филми, то вероятно ще се използва единствено в негативен смисъл. Това дали се радвате на изчезването му, или смятате, че това е нещо ужасно ("Пример за обезумяла политическа коректност!"), донякъде може да зависи от възрастта ви.
И все пак има такива, които тъгуват по добрата стара "вълча свирка".
Един от тези хора е 74-годишната Шейла Харод, някогашен шампион по подсвиркване с уста, която превръща подсвирването във форма на изкуство, с нищо не отстъпваща на всяка друга форма на музика. Тя може да свири като оперна певица, или да имитира пеенето на птици, и е гостувала в телевизии и радиостанции по цял свят.
"В началото се научих да подсвирвам, като го правех на улицата. Единственото, което умеех да правя, беше "вълчото подсвирване". Пъхах два пръста в устата и го правех. И колкото по-силно шумно беше, толкова по-добре", разказва тя. Ако не е било това подсвирване, тя никога не би имала славата и не би обикаляла по целия свят.
"Сега не го чувате, защото си мисля, че хората се опасяват, че ще ги обвинят в сексуален тормоз, което всъщност е жалко. Винаги съм смятала, че то е по-скоро закачливо, разведряващо деня нещо. Ако някой го е правил спрямо мен, аз съм отвръщала с двойно по-силно изсвирване. Това винаги е предизвиквало смях", коментира Шейла и добавя:
"Не бих имала нищо против да получа няколко "вълчи свирки" сега, на тази възраст."
