Човек и добре да живее, ще получи чек. В пощенската си кутия. Поименен. В плик от скъпа хартия. Даже по-яко, самият чек е оформен като плик. Абе, американска работа. Барната. И човек се радва.
И някак мръсното софийско временце, което прави обитателите на столицата неприятни и мърморещи човечета, му се струва на човека не толкова мръсно. И си отваря плика с чека, и вижда, че Чичко Сам си е взел предварително цели 30% от и без това малката сума, и тя от малка става пренебрежимо малка, и се усмихва, и си казва - какво пък. Колкото - толкова.
И не знае човекът колко не е прав. И се обажда на своя съседка, и приятелка, и колежка, и със смях й разказва за това как е дошъл един чек, ама вече с еди си колко процента намалял, и как на финала ще се окаже, че ще трябва да плаща, а не да получи.
И не знае, човекът, колко е прав. И одисеята му започва. И това не е даже одисея, защото човекът не е Одисей.
Това е точно като заглавието на една пиеса на французина Бернар-Мари Колтес. А заглавието на пиесата е „Битката на негъра с кучетата". И да, тук има метафора, и няма расизъм. И метафората е абсолютно точна.
Всеки един от много хора, които познавам, се е чувствал в банката, с която работи, като човек втора ръка, като някой без права - я ще ти увеличат лихвения процент по кредита, без да те уведомят, я ще ти сервират нова такса, безсмислена, унизителна, ограбваща те, но неотменима. И банката вече става Банка, нали, не просто институция, а нещо като Светата Инквизиция през Средновековието. Край с увертюрата!
Ако четете прави, седнете. Ако ви е тъжно, този текст ще ви разсмее, ако ви е смешно, ще ви секне смеха. Ако ядете, ще ви приседне, ако пиете, ще се задавите. Готови ли сте? Три, две, едно, нула. Старт!
Взимам в себе си чека и най-спокойно влизам в офиса на „Пощенска банка", където имам службни сметки. Офисът е в центъра, служителките ме познават, мили и любезни са, не защото съм им правил скандали, а защото ако не съм бил прав, съм се извинявал.
Започвам с изречението, което още не зная, че ще се превърне в мантра: „Здравейте, получих поименен чек от Банк Ъф Америка.." Не работели с чекове, за съжаление. Но пък и много малко банки го правели. Преди години били чували, че преди още повече години „Уникредит" работели.
Нищо, и техният офис е наблизо, си казвам, разпъвам чадъра, и след три минути се озовавам с омекнали колене и зяпнала уста пред говореща спокойно дама: „Да, господине, приемаме чекове, но трябва да занесете чека в Централното управление на банката. Може да го оставите тук, но ние ще го пратим служебно, ще отнеме време, и пак ще Ви извикат там. Ще трябва да се провери дали чекът е валиден. Това отнема 45 (!!!!) четиридесет и пет дни! След това ще ви начислим такса от минимум двадесет евро, и ще си получите сумата".
Ами, ако живеех в Полски Тръмбеш или в Нови Пазар, и получех чек, трябваше ли да идвам чак до София, до Централното ви управление, питам. Отговорът е усмивка. Излизам, без да кажа нищо.
Сещам се, че брат ми получи ден преди мен същия чек, и ми спомена Банка ДСК, явно там има открита сметка. Няма как, крача бодро в дъжда, отивам на ул. „Раковски", дето все я наричат „Раковска" все едно на жена му е кръстена, не на него... Влизам в офиса, поемам дъх, изпявам мантрата и получавам следното, казано с нещо като гордост, натъртено:
„А-а-а, не. На нас американците ни забраниха да работим с техни чекове".
Служителката нещо каканиже, а аз си представлям многомилионния, целокупен американски народ, воглаве с оранжевокосото То, което го управлява, как прави най-най-най - дългия списък в света. Списъкът чупи цели сто и три рекорда на Гинес, защото е толкова дълъг. Сто и три километров списък с трите имена, тяхното ЕГН и подпис на стотици милиони американци, които ЗАБРАНЯВАТ на банка ДСК да осребрява американски чекове.
Излизам. И си казвам, че не може да е толкова зле. Пак бъркам. Добре, че на „Раковски" банки дал Бог. Озовавам се в офис на „Райфайзен". Много любезна дама ме изслушва, не ме прекъсва, амин, и ми казва, че, да, осребряват, грабва чека ми, носи го някъде, връща се след минутка и казва, че с него, с чека, всичко е наред. Удавената надежда отново изплува в очите ми. За кратко.
Ще чакам 45 работни дни, за целта ще трябва да си октрия сметка при тях. Сетих, се че преди години имах дебитна карта, дамата нещо проверява - нямал съм сметка открита. Ако си направя дебитна карта, може да ми преведат сумата по нея.
Ако си направя сметка, специално за целта, и веднага след това я закрия, защото не ми трябват сметки в сто банки, ще ми струва 30 лева.
Това е банкова такса за закриване на сметка по-рано от година след откриването й. За карта ще плащам такса облсужване по около два лева месечно... Спирам да слушам, излизам. Намирам нов офис на Булбанк. За да „инкасират" чека ми трябва да имам открита сметка там, минималната сума била 50 лева, ако съм щял да получавам още чекове, да ги събирам, че с тази малка сума и с тези големи такси било страшно.
Удавникът се хваща за сламка, а аз за банка... Сещам се, че имам дебитна карта от ОББ. Тя е срещу мен, нооо... Но е затворенааа!Нищо, че всички други офиси на банки на Раковски работят до 17.00, клонът на ОББ работи до 16.30.
Звъня на клиентски номер. И осем минути поред слушам как всички оператори са заети. И се чудя дали тези „всички" са само двама, и ако са двама, какво ли правят? А ако са повече, вероятно всички хора без дебитни карти са плеснали с ръце и са решили ЕДНОВРЕМЕННО, по телефона да си открия сметки.
Вдига ми жена. Изслушва ме, пита ме в каква парична единица е този американски чек. Кълна се. Казвам й, че е в монголски тургик, и албански лек. Казва ми да не затварям.
След още време ми благодари, че съм на линия, и ме осведоми, че американски чекове се издават само в американски долари (брей, верно ли?), а не в албански или монголски парични единици. Но сега е след работно време, тя не може да ми помогне, да ида в работно време, на гише, и ако чекът е малък, да бъда готов на такси в размер стойността му.
Това е. Главата ми е вече пълна не с мозък, а с хелий, вали дъжд, аз гледам небето, и ми се иска да вия. Късно вечерта, когато вече ми е само смешно, а не трагично, приятелка ми казва по телефона да пробвам в Българо-американска кредитна банка. Все пак в името й има прилагателното американска. Верно, бе!
Тази сутрин звъня. Да, ама не! Не работели с чекове.
Сега ми остава само да преодолея нежеланието си, да намеря офис на ОББ и да попитам всичко, което вчера питах по телефона, да се надявам скоро да имам повод да ида пак в САЩ, където на място да осребря този ми ти чек, или да се гръмна. Ей така, без хепи енд.
Защото кучетата са на път да победят горкия негър!
