„Дойде сезонът на дините, а?". Едрият, допреди малко непознат господин, търкаля поглед по очертанията на проветривата ми лятна рокля, докато облата му талия подскача като акордеон в ритъма на внезапния му изблик на веселие. Мислите му провеждат маратонско бягане из плажните възвишения на Андреа. Мислите ми се отбиват край спомена за реклама на евтина българска мастика. Главата му е пълна със загорял силикон. Моята глава е в Истанбул, където, полубезцелно обикаляйки сумрака, се озоваваме на улица, огласяна от шумен мъжки смях.
Погледът ми прави бърз рейд през околните лица, докато решавам наум уравнението - аз съм единствената жена и това явно не е много ок. Чувствам се недобре позиционирана, не съвсем разбираща и неразбрана. Не съм оттук.
Шкембето на българското чувство за хумор смазва между потните си гънки
Според проучване, проведено през 2011 г. сред повече от 30 000 представители на 15 страни, победители в класацията за най-лошо чувство за хумор са германците, а почетните второ и трето място си поделят съответно руснаците и турците. Като оставим настрана Германия, заключена в хладния образ на дълго затвърждавания стереотип, можем да отдадем необходимата почит на гордите подгласници.
Българското чувство за хумор лежи разкрачено между възпитателните методи на старата и по-малко старата си любов. А по средата му гордо се извисяват комици като Кирил Добрев и личният му принос в антологията на българските пословици и поговорки. „Аз жените ги предпочитам за други работи" е изисканата адаптирана версия на турската забрана за женски смях.
Ако любовта на мъжа минава през стомаха, то чувството му за хумор плъзга длани по повърхностните релефи на тялото - неговото, на жена му и по възможност не на собствената му.
Българският смях често е смях за физиологията, отверстията и телесните секрети. Той драска по стените на възприятнията ни, забавлявайки се с разкривени едносрични трибуквия. Тук
„Пиши ... и да бегаме" е мантрата, събрала радостта на поне 80% от населението
Ако не вярвате, значи нямате телевизор. Или живеете затворен сред останалите 20%, а маршрутът ви никога не е включвал квартална кръчма. В случай че все пак попаднете сред мнозинството, за да не се озовете в смразяващо вкочанена позиция на духа, редно е да се заапознаете и с някои други особености на българския смях. Като например отлежалото и устояло повратностите на съдбата вярване, че
прецакването е смешно. Нещо повече - тук то е жизнеутвърждаващо
Хвърлете един спомен на фолклорния герой Хитър Петър и ще разберете защо. Майките, бабите и чичовците ви до девето коляно са възпитавани в усещането, че да пуснеш чорбаджията по пързалката на чувството си за хумор е най-пълноценната част от денонощието. Едва ли ви трябват мненията на психолозите, за да стигнете до заключението, че синдромът на прецакването е териториална версия на опита да откопчаеш душата си от стегнатата прегръдка на някой и друг комплекс.
Кой каза, че избиването на комплекси не е национален спорт? И понеже спортът е в кръвта ни (и в небрежно поклащащите ни се шкембета), а изкачването по върховете на съвършенството е характерно българска черта, важно е да овладеете уменията на надцакването.
Надцакването е прецакване бета версия
То е висша форма на прецакване, при която индивидът превклюва от скучноватото надбягване със себе си към предизвикателството на препускането сред себеподобни. Помните ли детските вицове, които започваха със „Събрали се Бай Ганьо Българина, Бай Ганьо Американеца и Бай Ганьо Французина", да кажем.
От една страна, Бай Ганьо Българина винаги доказваше най-неоспоримите качества на полов атлет, сървайвър, полиглот и други характеристики на свръхсъществата. От друга, този формат на разказване вероятно идваше, за да докаже, че на Запад също живеят зле и раждат своите свежи и не толкова свежи простаци. И ако златният медал в подобна дисциплина би могъл да се приеме негативно другаде, у нас първото място не мирише.
Ако медалът е тиквен, Бай Ганьо Българина ще го завие в корите на неделния си тиквеник. Не е редно да бъркате чувстото за национална гордост от подобни фикционални успехи с усещането за самоирония обаче. Българското чувство за самоирония лежи дълбоко заровено в акордеона на дебелашкия ни хумор. Тук много хора вярват, че
автоиронията е далечна братовчедка на автомивката
и избягват употребата й със същото непоколебимо упорство, както навестяването на гореспоменатата. Българското смешно е смешно само ако гази в градинката на другия. Българската самоирония е официално безжизнена поне от момента, когато провокативният чешки скулптор Давид Черни изобрази България като турска тоалетна в инсталацията си „Ентропа" през 2009 г. Тогава българското представителство в Европейския съюз, задочно подкрепено от силно развълнуваната родна общественост, предизвика патриотично трибагрен международен скандал.
В резултат образът на родината осъмна покрит с черен плащ. БГ чувство за самоирония - rest in peace, или по-точно rest in piss. Само за инфо - бронзовите скулптури (пак на Черни) на двама пикаещи голи мъже, които обилно оросяват картата на Чехия, са сред must-see листа на туристите в Прага. При това пикаещите двама са небрежно строени пред музея на Кафка в живописния исторически квартал Мала страна.
Способността за самоирония е способност да преодолееш страха от огледалото. Нашите умения се разбиват в парчетата на АлисИЯ в огледалния свят.
Не е смешно. И животът тук е тежък и хич не ни е до чувство за хумор. То се дави
дълбоките приливи на ежедневните ни пъшкания
В „Човекът в търсене на смисъл" австрийският професор по неврология и психиатрия Виктор Франкъл (който, между другото, е излязъл жив от ада на Холокоста) казва, че опитът да развиеш чувство за хумор и да видиш нещата в хумористична светлина е един вид трик, усвоен при овладяването на изкуството да живееш. Последната човешка свобода е да избереш начина, по който възприемаш света.
Българското чувство за хумор е като сухия шпек - пълно с Е-та, неподходящо за гости и ти докарва шкембе.
„Според проучване, проведено през 2011 г. сред повече от 30 000 представители на 15 страни, победители в класацията за най-лошо чувство за хумор са ...........” Какви ли не класации по света – ето и за чувството за хумор. И явно тази класация е повод да се напише поредна статия , в която ние българите сме пак в дъното на подреждането на народите по добродетели или - най отгоре, когато става дума за нелицеприятни национални черти. Всъщност, защо не, срещали сме в медиите и още по-нелепи и класации и изследвания , които да преливат от пусто в празно и да не могат да бъдат опровергани, защото са частично верни – верни са защото във всеки народ има всякакви хора – включително и такива, на които им липсва чувство за хумор. Изненадва ме, че авторката не е запозната с „фолклорните герои” на другите народи, и с приказките им – на Братя Грим, примерно. Бедните винаги са били голямото мнозинство, а богатите - малцинство. И естествено е фолклорът да отразява настроенията на мнозинството. Не е ли така? Може би сега е моментът, както, предполагам, смята авторката, да се промени това отношение към богатите хора, защото сега в България не е онова време от приказките за Хитър Петър и сега богатите хора по принцип са почтени хора. В този смисъл може да се предприемат стъпки приказките за Хитър Петър да се актуализират.
Един непредубен човек, който трябва да си изгради представа за нас българите (най-вече българите – мъже) от обобщения образ в тази и други подобни на тази статии, би бил отвратен от скудоумието и най-долните инстинкти на силния пол на тази нация – българите. Когато българският мъж се обобщава в образа на Ганьо Балкански, аз съм сигурен, че неговият създател, Алеко Константинов, образно казано, се „обръща в гроба си”. Той, големият български писател, е създал сатиричен образ на определен тип новобогаташи след Освобождението, но не на БЪЛГАРИНА. Нито тогава, нито сега бай Ганьо е обобщен образ на българина, макар че и тогава и сега ганьовците изпъкват като лекета на чиста покривка и се набиват на очи. Не разбирам защо е това омаскаряване на българското, като нещо второ качество. Истината е. че ежедневието ни е изключително тягостно и дори безнадеждно поне за настоящите поколения. Но това не би трябвало да дава повод на днешните широкоскроени интелектуалци да ни показват в такава отвратителна светлина. Били сме прости, невъзпитани, суетни, безпардонни, най общо казано – ганьовци. Не сме такива г-жо Ценкова, уверявам Ви. Прочетете статията си и след това излезте по улиците на София и ще се убедите. Защо сме се обиждали, че като обобщен символ на България сме били изобразени като турски нужник, няма ли сме чувство на хумор, а вижте, чехите не се смущават, на скулптурна група с пикаещи мъже върху знамето им! Защо ли? Затова, защото сме „прости българе” както казва г-н Магариди и си нямаме хабер от това какво е „цивилилизацията”.
Какво става - някакво чувство за самоирония няма ли у нас?!? За това ни приканва авторката... Дали не е нужно да се позамислим по детайлите пък, преди да отхвърляме толкова яростно всичко...
Няма съмнение, че има и то много такива субекти, каквито са описани в статията, но внушението е, че това е правилото, това е манталитетът на съвременният българин,нещо, което не може да се приеме, защото не е верно. Така че за каква самоирония може да става дума. С чувство за хумор се приема добронамерената шега, приятелския шарж, приема се и сатирата, но при положение, че справедлива. В литературата има много примери на иронизиране, даже довеждане до абсурд на някой черти, които се приписват на националния характер на отделните страни, но това става с чувство за мярка, без да се засяга човешкото достойнство. Например „Дневникът на майор Томсън” на Пиер Данинос – майор Томсън, един стопроцентов англичанин сравнен с "лекомислените" французи, безброй смешни ситуации в които оше повече изпъкват различията в манталитета на двата народа, Но всички са описани с добронамерен хумор и симпатия.
Е, до мосю Женераль всички изглеждаме леко недодялани
Ако отзивите ми за тази статия са прекалено остри и категорични, това не е за призива, ако мога така да се изразя, на авторката да се надсмеем над собствените си слабости, смешни привички и предразсъдъци. В тази статия ни приканват да се надсмеем и над неща, които не са от вчера, не са само нещата, които са орезилени и компроментирани от користната употреба на злополучната за нас, българите, политическа класа. Става дума да се надсмеем над всичко, което ни заобикаля, включително и над нещата които олицетворяват принадлежността ни към една общност и задълженията ни към нея. Което ще рече цинична отчужденост от тази общност, израз на която са държавните символи. Със сигурност мога да кажа, че българите като цяло изпитват вълнение, когато чуят химна „Върви народе възродени....”, видят портретите на братята Кирил и Методи и националния трибагреник. Това са неща, които ни свързват с миналото ни, с предците ни, наследници, лоши както се оказа, на които сме ние.
Аз съм инженер, не съм литератор, нито интелектуалец, съвестта и сърцето на нацията, и не мога да съдя за напъните на модерното изкуство, което използва провокации, за да получи, ако не обществено признание, поне обществен интерес. Аз съм българин, не се гордея особено с това, но не мисля, че има и от какво и да се срамувам. Затова и изпитвам омерзение, когато се изтъкват напъните на този „скулптор” да привлече внимание върху своите скандализиращи опуси и ни се дава за пример и ние да се надсмиваме над националните си символи. „Ето, чехите не са задръстени като вас, те са поставили скулуптурната група, която представлява двама мъже, които пикаят върху чешкото знаме, и дори са я поставили на място, което е пъпа на чешката държавност. Това е само една весела закачка!” Виж ако тези мъже не го опикаваха, а сер...яха върху него, шегата щеше да е малко прекалена, но пак щеше да е самоирония. Тук ще вметна само, че тези които са били в САЩ и са наясно как американците се отнасят към националния си флаг, ще се съгласят, че ако Черни отиде в САЩ и направи нещо подобно с него, със сигурност щяха да възродят една стара атракция: да го намажат с катран, да го овалят в пера, да го разнасят насам-натам и накрая да го обесят с краката нагоре на някое дърво. Знамето, госпожо, не е просто парче плат, заковано на прът, за да може да се развява. Ние с право се гордеем, че нито едно българско знаме не е попадало в чужди ръце, за да бъде унижавано в някой чужд исторически музей. Но, за да го опазят нашите прапрабащи са проливали кръвта си, давали са живота си, за да не бъде то пленено. И какво, за да не бъдем задръстени, да поръчаме нещо подобно на Черни и да го поставим пред сградата на Военно-историческия музей, за да се фотографират чужденците пред тази скулуптурна група?
В началото на лятото моята голяма внучка - на 8 години, току-що завършила първи клас, ме помоли да й купя книжката Хитър Петър и Настрадин Ходжа (издание на Софтпрес), защото учителката е препоръчала да я прочетат. Купихме я, в началото погледнах късите приказки и оставих детето да се упражнява в четене. На втория или третия ден помолих внучката да ми прочете една приказка на глас. Ужасих се - Хитър Петър не лъже и мами само чорбаджиите, не се състезава в хитрини само с Настрадин Ходжа, а то са много "остроумни" кражби, измами и подлости с всеки, с което става герой. Веднага скочих и прибрах на доста скришно място книжката. Надявам се един ден двете да успеем да си поговорим за тези "ценности".
доста вярна статия - това което масово разсмива българите, обикновено оставя горчив вкус в устата на потърпевшия(защото задължително трябва да има и потърпевш), а пък на самоиронията отдавна са и набили шамарите и са я заключили в мазето, както се вижда в голяма част от коментарите. уместен е примера с чешкият скулптор и неговата инсталация - там няма и грам обида към страната ни, но сигурно деветдесет процента от населението никога, ама никога няма да може разбере това.