Из тефтера на една "домакиня"

Когато преди година и няколко месеца съдбата ме дари с партньор, на който да разчитам, не подозирах какво ме очаква.

След няколко романтични пътешествия, небрежни скарвания, семейни гостита и очарователното откритие, че се разбираме подозрително добре, настана време и аз да се превърна в партньор. А именно - да поема "отговорност за домакинството", да взема "бита в топлата си прегръдка" и да "бъда жена".

Знам, че повечето жени мечтаят в един момент да се разхождат из ИКЕА бременни и/или влюбени, заедно с мъжете си и да избират бурканчета за подправки и различни цветове закачалки за дрехи.

Перспективата тази картина да се сбъдне и за мен, ми носи уют, но честно казано, дори и към момента се чувствам по-скоро като Мерил Стрийп в "Извън Африка", когато се бореше със слонове, които се опитваха да нахлуят в новия й дом.

В новия ми дом няма слонове, а само огромен котарак, но не съм сигурна,че това улеснява нещата.

Разбира се, правя опити да хвана нещата под контрол.

Миналата седмица реших да поема инициативата и да взема някакво решение относно обзавеждането. Избрах синьо стъкло, което да покрие масата, тъй като по мои собствени наблюдения, тя се цапа твърде лесно и се чисти твърде трудно (много се гордея с това заключение - разкрива откривателския ми дух).

Въпреки че не аз взех размерите, някак успях да ги предам грешно на производителите, вследствие на което се сдобихме с огромно, криво парче синьо стъкло, което не можем да оползотворим по никакъв начин.

Моят любим не се отчая и ме насърчи да продължавам да опитвам, макар да не съм сигурна, че финансите ни позволяват тези скъпи напъни за успешна покупка.

Вероятно фактът че имам гърди, означава,че трябва да се чувствам в кухнята толкова естествено и комфортно, колкото се чувства Лора Караджова по телевизията без дрехи.

За съжаление, когато застана в рамките на това пространство, тематично отделено от хола, в който се лежи на диван и се четат книги, сякаш всичко наоколо става враждебно.

Керамичните котлони се взират в мен със слепи очи, безмълвни за това кое копче трябва да натисна, за да сваря яйце; миялната машина отваря страховитата си паст, само за да ми разкрие, че съм сложила купичките наобратно, вследствие на което предполагаемо чистата посуда е пълна с мръсна вода, а пералнята издава уж приятелски звуци, които отекват в ушите ми като зловещи подигравки. Един безкраен рефрен...

"Никоганямадаминаучишпрограмите...
никоганямадаминаучишпрограмите".

Общо взето цялата кухня, лъсната, красива и нова, в моите очи е някакво Стивън Кинг-ско изчадие, което ме наблюдава внимателно и чака да направя една погрешна стъпка,за да ме сграбчи за гърлото.

Разбира се, моят любим ми дава някои напътствия, благодарение на които страхът от адското помещение става по-поносим.

От него например разбрах,че оризът и брашното не се складират в мокри буркани, тъй като впоследствие мухлясват, както и че когато една консерва е отворена, съхранението й след това не би следвало да се осъществи обратно в шкафа, а в хладилника.

Със сигурност това са знания, които се предават генетично през пъпната връв, тъй като всички, с които споделих новонаученото, ми се присмяха.

Оттук ясно следва изводът,че имам дефектна пъпна връв - дали това може да обясни и липсата на физическа гъвкавост?

Друга информация, която вероятно се предава между членовете на тайно общество е присъствието на сирене в баницата със сирене.

След като се допитах до майка ми и баба ми за рецепта за баница със сирене, с радост и ентусиазъм ми бяха дадени два варианта за въпросната, но никой не счете да ме уведоми,че към всичко останало се добавя и сирене.

Може би ви се струва твърде очевидно, но в своя защита ще кажа,че не всичко, което се съдържа в заглавието на нещо, се съдържа и в самото нещо.

Бобът по манастирски не се вари в манастир, за куцо пиле с домат вероятно се купува нормално двукрако пиле (за справка за "Куцо пиле с домат" - кулинарната книга "1500 рецепти за всеки ден",издателство Букмарк Пъблишинг), а пък само може да се надяваме,че в овчарската салата няма съставки от истински овчар.

Защо тогава никой не счете за необходимо да ме предупреди,че в баницата със сирене се слага сирене?

Разбира се, не беше фатално. На учудения въпрос на Л. дали няма да сложа и сирене, със самочувствието на една софийска Марта Стюарт, отговорих, че няма да слагам сирене, тъй като приготвям класическа баница.

Това, което правя най-добре в живота е да се отказвам.

Правя го без-от-каз-но. По всяко време и във всяко начинание. Този път обаче съм се заинатила, тъй като домакинството не е като жълтия колан по таекун-до. Да си домакиня е за цял живот.

Затова отидох на пазар за тенджери. Учудиха ме две неща: първото беше простият факт, че цената на някои хубави тенджери далеч надхвърля минималната заплата в страната ни. А вторият беше броят на продавачите, които боравят умело с думата "касерола".

Светът на касеролите е примамлив и обещаващ - различните цветове съдове умоляващо като сирени подмамват към лесен уют и пълно щастие - само срещу сумата от 1326,48 лв. комплекта. На промоция до 15 септември.

При пердетата е още по-интересно.

Проявих смелост и отидох да избирам пердета сама, справяйки се със сериозен проблем, наречен "прозорец, влизащ в скосение".

Двайсет минути по-късно позвъних на благоверния ми с овчи глас. Просто не можех да се справя. Щандовете с пердета ме караха да пожелая времето на Тодор Живков с ясна плам в сърцето.

Имаше толкова много цветове, видове и десени, че изборът беше на границите на човешките възможности. Особено за човек като мен, чиито способности за избор винаги са били лимитирани - колебанието между плюшен син слон и плюшена бяла мечка резултираше в уртикарии и животоспасяващ "урбазон" още в детството.

Преди да вляза в магазина си представях как разглеждам килими и пердета с игрива стъпка, отмятам коси и пипам тъкани с разбиращ поглед до момента, в който не съзра перфектното перде,в което да се влюбя на секундата и да възкликна: "Ето я! Това е нашата завеска! Ще стои чудесно на тухличките на холната масичка, има елементи от шарката на паркета и е едновременно свеж акцент и ненатрапчив фон за диванчето!".

Можеше дори да направя лек пирует във въздуха с усмивка на находчив млад дизайнер, изровил от ъгъла на някой антикварен магазин съвършения сервиз.

Вместо това, още с прекрачването в магазина изкиселях при вида на небивалия избор от тъкани.

Пипах ги с намусена физиономия, дъвчейки нервно кичур коса и дори не можех да реша кои ми харесват. Може би минута преди да изпадна в кататонен ступор пред милионите пердета, нахакано попитах консултантката какво ще препоръча за прозорец, включен в скосение.

Ако отговорът беше "Нищо не може да се направи", вероятно щях да се почувствам по-добре, да се амбицирам и да измисля начин, по който да се направи.

Уви, госпожата беше пълна с идеи как да се справим с тази интериорна особеност и ми изнесе 10-минутен моноспектакъл по зададената тема.

В началотo бях нащрек, но след третото повторение на думите "перделък", "текстил" и "стопер" пред очите ми започнаха да проблясват звездички.

Малко след това пристигна на помощ и любимото ми момче, но наместо да ме облекчи, императивно избирайки надиплена кафява завеса в средновековен стил, той изля вероятно месеци наред събирания гняв и ми каза

да избера каквото ми харесва.

Усещайки, че съм само на два пункта от пълното отчаяние, зарових ръце в наръч шибани платове, търсейки пролука в скалата или иначе казано нещо набелязано, което ми харесва. Измъкнах се от ситуацията, тръгвайки целенасочено към мокетите с лъжата, че съм набелязала страхотен конкретен мокет.

Опитите продължават. Обзавеждането на нов дом трябва да е емоция, светла почти колкото слънцето. Както и ходенето на море трябва да е "Жестоко,човек. Много добре си починах/ Голям купон беше". Да, ама понякога не е.

И в това няма нищо нечовешко, психопатично или престъпно.

Понякога морето е низ от вируси, скандали, интриги, счупени крайници, скъсвания с половинки и странни инциденти с животни. Друг път гледката на слънцето, което се излюпва от черупката си като яйцето в картината на Дали и облизва морето със слънчевия си сутрешен дъх, може да ни напълни с благост и смисъл.

Така е и с домакинството.

Някой ден може да чуя песен в тракането на тенджерите, а ноздрите ми да се напълнят с бъдеще, което мирише на канела от сладкиша, който може би ще се опитам да приготвя.

Нищо, че сигурно няма да става за ядене.