Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Денят на жената пич

По всичко личи, че съм жена и защото съм била колеЖКА. Но нещата, които правя в ежедневния си живот, отдавна не са нито само мъжки, нито само женски.
По всичко личи, че съм жена и защото съм била колеЖКА. Но нещата, които правя в ежедневния си живот, отдавна не са нито само мъжки, нито само женски.

Днес ми е празник. По начина, по който изглеждам, както и по физическите функции на тялото ми, съм жена. Нося женско име, хората се обръщат към мен с "госпожо", а когато в магазините говорят за мен в мое присъствие и в трето лице, ми казват "жената".

По всичко личи, че съм жена и защото съм била колеЖКА.

В едно елитно женско списание, където работех преди години като редактор(ка) за осми март ни организираха базар на български ишлемета на ниски цени.

Освен това за Деня на колежката ни пуснаха два часа по-рано от работа, а на изхода на сградата бай Генади, портиерът, беше натоварен със специалната мисия да дарява на всяка служителка зюмбюл в саксийка.

Тендовагенит хвана бай Генади от разнасяне на саксии, но пък похотливите му мустаци над горната устна стърчаха от удоволствието да "бацне" около осемдесет "женски" за един следобед.

За първи път разбрах, че има ден, в който се празнува това, че съм жена, когато бях в детската градина.

Седмица преди празника ни снимаха един по един с престилчиците, а на осми март получихме картички със собствените си ликове, стъкмени до рисувано букетче с кокичета и надпис: "Мила мамо, честит 8-ми март!".

Фотографката, дошла да отснеме сесията в нашата детска градина, имаше мустаци, обла и тлъста пъпка на носа и говореше с гласа на чичо Пепи, закупчика на градината.

Щом ме погледна, веднага ревнах и не спрях до края на деня, така че на въпросната снимка съм с плувнали очи, нацупена уста и вдигнати до ушите от страх раменца.

"Мама има празник, а ти ревеш!", боботеше мустакатата фотографка и аз още повече се захласвах да хълцам. "Хубаво ли ще ти е, когато един ден и ти станеш голяма жена и имаш празник, твоето дете така разревано да ти е на снимката?!", ме поставяше в ситуационна дилема учителката - другарката Недялкова.

Обмислянето на този въпрос ме стягаше за няколко секунди, в които страшната фотографка се опитваше да ме щракне, но пък аз бързо се окопитвах от шума на превъртащия се филм в касетата и започвах отново горко да рева.

На всичкото отгоре майка ми хич не се трогна от тъпата картичка.

"Да, бе, само в тоя ден съм жена, в другите съм нещо женоподобно!", просъска тя, когато й я подарих, вдигна ме на ръце, целуна ме и ми каза "Това са глупости, маме!"...

Харесвани или не, въпросните глупости продължиха и в училище, където в пети клас момичетата бяхме мощно скубани и ритани от съученика Калин, защото не бяхме разбрали, че минзухарите по чиновете ни са от неговата градина, не от магазина.

Малко по-късно стана ясно, че баща му редовно уважавал женската природа на майка му по подобен силов начин, така че учителките снизходително ни обясниха да не се задълбочаваме много много в калиновата агресивност.

И да се радваме, че ни поздравяват за осми март по един или друг начин, казаха.

През годините и аз, като много жени, стигнах до извода, че няма какво толкова да се опъвам на осмия март.

Като са решили да имаме празник, нека пък имаме, какво толкова?! В същото време обаче винаги около тази дата без да искам се замислям над позицията на жената и всички заблуди около нейната същност.

Не, не става дума за това доколко съм уважавана от мъжете, карат ли ме да се чувствам женствена и щастлива ли съм от своята женска природа.

Мъжете, на които държа, си ме уважават и нямам от какво да се оплача. Чувствам се женствена и без непременно около мен да има мъже. А съм щастлива, че съм жена, заради много неща, но най-вече, защото и да съм щастлива, и да не съм - все едно - така и така ще си остана жена, така че по-добре да съм щастлива.

Въпросът с женствеността много често се свежда до това какво могат жените и какво могат мъжете.

Разликата между двете "можения" се натрапва като джендър разделител. Ето с това не съм съгласна!

Защото нещата, които правя в ежедневния си живот, отдавна не са нито само мъжки, нито само женски.

Дори и да са, така неотложно ми се налага да ги правя, че изобщо нямам избор, камо ли повод да се замислям това мъжко ли е или е женско и подобава ли ми да го правя.

В подкрепа на тезата, че женствеността ни отдавна не се определя според някакви приети от обществото за женски занимания, прилагам кратък списък на делничните "необходимости" и "умения" на онази част от човечеството, която има месечен цикъл, принципно носи сутиени и няма брада и мустаци (с изключение на фотографката от началото на този текст).

Жените не се страхуваме от кръв

Виждала съм десетки мъже да забелват очи при вида на леко кървящ от порязване пръст. Жените не само приемаме такива гледки хладнокръвно, но и рационално намираме решение за решаване на проблема и стигане до най-близката поликлиника за най-кратко време.

Жените не се гнусим просто ей така

Съпругът на една позната не можеше да мие чини, защото му се повръщаше от вида на останалата по тях и около канала на мивката храна. Удобно извинение, бих казала.

Друг един пък не сменяше наакания памперс на бебето им, защото не понасяше миризмата. Един ден, когато трябваше да гледа тримесечния им син за два часа, счупи телефона й от звънене, за да я накара да се върне у дома и да смени въпросната пелена, че "не се издържа на тая смрад".

Жените можем още да чистим повръщано, косми в мивката, навирили крачета хлебарки, петна от олио, изцапани гащи на цялата фамилия, наплюти от мухи прозорци, мухлясали храни в хладилника. Правим го не, защото не ни е гнус, а просто защото, ако не го направим, няма кой.

Жените носим тежко

Знам, че не трябва, ама носим. То не са торби с пазар, то не са детски колички с все бебетата, то не са шестгодишни гигантчета, които хленчат, че са си ударили колената или че ги мързи да ходят, то не са мебели, покупки, наследство или семейни обременености. Всичко носим.

И за разлика от хамалите, които "моат и да не носят", ние не моем - все си носим, защото пак няма кой да носи вместо нас. При това така е по цял свят. Убедих се преди месец, когато разнасях огромна дървена стълба из един европейски град и нито един мъж не се втурна да я подхване поне от единия край, но всичките бяха заети да ми показват откъде точно да мина и как да се провра сред хората.

Всичко това с идеята, че много ми помагат.

Жените изкарваме прехрана

Това вече си е съвсем в реда на нещата. Познавам десетки жени, които бачкат като луди, за да могат съпрузите им да се забавляват с мързела, хобитата или тотално непечелившите си бизнеси.

Работят на по две или три работи, ходят в командировки, взимат смели решения и създават работни стратегии.

Някои от тях имат щастието да живеят с истински пичове, които поддържат устрема им и сами развиват своите кариери. За по-голямата част обаче собствената им независимост се превръща в повод за семейни скандали, в които рефренът е "за каква се мислиш, като изкарваш пари".

Е, за каква да се мисли?! За жена, която абсолютно няма нужда от тебе, бе, човече!

Жените правим ремонти

Ония шегички с болта, пирона, винта и гайката, дето жените му викали просто винт, са смешни, ама не са точни. Защото няма значение как им викаме на тия железа - важното е, че намираме точната джаджа, която ни трябва или точния човек, който да свърши конкретната работа вместо нас.

Затова и не е нужно да знаем например какво е карбуратор, като знаем къде стоят ония момчета с гащеризони, дето могат не просто да го намерят тоя карбуратор, но и да го поправят, когато се наложи. Същото се отнася и за всякакъв друг вид ремонтна дейност.

Жените можем още много мъжки работи

Играем футбол, вдигаме тежести, караме коли, влакове, самолети и ракети, ръководим държави и правителства, воюваме, защитаваме природата, свободата на словото, правото на глас, вдъхновяваме и сме вдъхновени, и сами да сме, отглеждаме децата си, бием се, създаваме изкуство, лекуваме, борим се, татуираме се.

Големи пичове сме и реагираме като такива, нищо, че в тези случаи това се нарича "женски капризи".

Понякога сме по-суетни от очакваното и се фукаме с постигнатото. Понякога сме чувствителни и просълзени, понякога сме гневни и проклети. Понякога не знаем точно какво искаме. По последните няколко характеристики обаче ни най-малко не се различаваме от мъжете. Защото и те, и ние сме просто хора.

Днес е осми март - официалният ден на жената. Аз и вчера бях такава, и утре също ще съм. С всичко, което мога, знам и осъзнавам.

Добре би било в света, в който човешкото е толкова малко и така подтиснато, този ден да е просто поредният, в който взаимно уважаваме различията си и празнуваме общата си човещина.

Най-коментирани

Най-четените