Промени се начинът ни на живот, а с него и това, което се надяваме да постигнем. Промени се представата ни за щастие, за любов, за благодарност, за съчувствие. Постепенно се променят удоволствията ни - или поне начините и местата, където ги практикуваме. Всичко това се случва толкова бързо, колкото горе-долу остарява един последен модел смартфон.
Щрак, и пейзажът около старото ти училище тотално се е изменил! Щрак, и от волен студент с колело и пари за една бира си станал господин в костюм с три деца и два ипотекирани имота. Щрак, и колелото вече е джип, квартирата е вила, палатката е олинклузив, а децата са студенти със спортни коли и пари, достатъчни за годишната издръжка на един пенсионер. И щрак, всичко това обратно...
В това неспирно щракане - и всъщност именно заради него, се промени и още нещо, с което ми е трудно да свикна - приятелството.
Не знам дали сте хванали онзи момент, в който си беше съвсем в реда на нещата приятели да ти звъннат към седем вечерта, за да ти съобщят, че ти идват на гости. Това се случваше не само във волните студентски години, когато и без това нямаш нито ангажименти, нито кой знае колко неща за правене.
Да ти се натресе цяла тумба народ за вечеря, за да се гледа мач, да яде каквото е останало в хладилника или просто да се лежи из диваните беше логична част от приятелските взаимоотношения. Трябва да сме били към 21 - 22-годишни с едно мое гадже, когато ей така, през вечер висяхме съвсем непоканени в дома на наши приятели с новородено бебе и на всички това ни беше приятно. Купоните продължиха след години у нас, когато ние бяхме тия с бебето.
Нещата коренно се промениха с второто ни дете.
Тогава, вече като хора преминали 30-те, работехме усилено, за да правим кариери и въпреки че разполагахме със собствен дом и доста повече финанси, ние, а и приятелският ни кръг, бяхме започнали да предпочитаме тихите семейни вечери пред постоянния поток от хора из домашното пространство.
Тази промяна отдавам на израстването, на необходимостта да преорганизираш живота си и да си пренаредиш приоритетите. Тя не е драматична, а логична - така де, нормално е да сложиш някакъв тип ограничения и към подобни съвместни приятелски съжителства.
Това не би трябвало да накърни приятелството - нали то не опира само до съвместно ядене и пиене, а до отговорности и подкрепа, които ако е истинско, трябва да дава, когато е нужно.
Тук някъде нещо в разбирането за приятелство се промени. Сигурно защото с годините и нуждите станаха повече, решихме, че точно приятелите трябва непременно да ги покриват - иначе за какво са ни?
Далеч съм от претенцията, че държа истината какво точно трябва да представлява приятелството, за да е такова. Наясно съм обаче какво и защо аз не бих изискала от моите приятели, защото вярвам, че това би нарушило най-ценното помежду ни - уважението към личната свобода на другия и правото му да има своя характер с всичките му особености.
Имам приятели с малка морска къща в едно южно селце. Когато преди години купиха мястото, наоколо беше пълно със стърнища и заоблени от вятъра хълмове. С годините те и малкото им съседи преобразиха местността, а поляните около тях се превърнаха в апетитни имоти за продаване. За да заселят опустялото село с приятни и финансово подсигурени хора, които ще се грижат за имотите си, приятелите ми поканиха свои приятели да видят местата и евентуално да си ги купят.
Така за няколко години около тях се оформи малък квартал, изцяло заселен с хора, които се познават и имат сходни интереси. Дотук всичко вървеше чудесно.
Съвсем по приятелски и по съседски едни и същи майстори се разхождаха от къща на къща, разменяха се домашни яйца и зеленчуци от градината, раздаваха се ключове от имоти, съхраняваха се строителни материали. Да, обаче нали проблемът на много хора е именно в мярката.
Един път съсед установил, че няма повече вино за вечерта. Наоколо всичко било затворено, компанията не донесла и една бутилка за всеки случай, та съседът взел бързото решение да вземе назаем вино от запасите на моите приятели. Щото нали бил приятел, при това от много години, имал си ключ от тяхната къща и съответно достъп до цялото им имущество.
Полека-лека едната бутилка станала две, после три и четири, а към тях се прибавили няколко оставени мезета и туршии. Накрая се сетили да примъкнат малко одеяла и чаршафи, защото почерпените приятели решили да преспят.
Всичко това, да кажем, все още е в реда на нещата и би могло да бъде възстановено.
Е, не само че не беше възстановено, но и когато в края на седмицата моите приятели установиха липсите и поискаха обяснение от съседа, той се обиди и ги обяви за местните скръндзи. В резултат на това, разбира се, не си говорят. И всичките останали общи приятели трябва да се съобразяват кога, къде и как ги канят, така че да не стане конфузно.
Че това не е просто една отделна история, мога да докажа с още куп подобни „приятелски" изпълнения.
Имам познат в София, който непрекъснато е атакуван от емигриралите си преди години в Щатите приятелчета да обикаля институции, банки и роднини, за да им върши всякакви административни задачи. Момчето, понеже е възпитано и деликатно, се беше превърнало в линейка, за да организира всякакви там пълномощни, легализиране на дипломи, продажби на имоти и развеждания на дементни роднини по болници, всичко това на съвсем приятелски начала.
А когато преди година му се наложи да събира пари за животоспасяваща операция на болната си майка, цялата тази иначе добре развиваща се отвъд океана българска група, взе, че потъна в неотложни задачи, спонтанно фалира (брех, какво съвпадение!) или се оказа с изпочупени телефони извън обхват.
Всички се появиха изневиделица отново, когато майката почина, за да изкажат искрените си съболезнования и с половин уста да поканят стария приятел на гости, че да се разсее. Познайте дали е отишъл!
Познахте, не е. Защото единият от успешните приятели - бизнесмени точно сега е пред смяна на нов офис, другият очаква да се премести в нов апартамент, на третия родителите му ще ходят на гости, а на четвъртия не знам си какво, ама беше нещо също толкова важно.
В последно време всички са много настоятелни, че приятелството се състои най-вече във взаимно правене на жестове и услуги, когато това касае тях. И същите тези хора са още по-настоятелни, че приятелството изисква да уважаваш правото на свобода на другия, когато от тях се изисква усилие или промяна в собствените им планове.
Изненадвам се колко хора още си мислят, че е много приятелско да ти звъннат в три през нощта, ама не защото са пред умиране, а за да те питат с полупиянски глас дали ги уважаваш. Или да те натоварят например в единствената ти неделя с ходене до битака, защото те така са си решили, пък ти... ми ти каква пък работа можеш да имаш толкова?
От всички „приятелски" жестове най обичам да се опитват нежно да ме организират в някаква схема. Да ме поканят на пикник, ама изведнъж да се окаже, че трябва да возя половината им роднини, които да разкарам до домовете им. Да ме извикат да празнуваме нов апартамент, ама да ми връчат парцала да измия стъклата.
Нямам нищо против да направя всичко това, стига, разбира се, да са ме попитали или поне да са ме предупредили. А не така тъничко, „по приятелски".
Страшна промяна в приятелите си можеш да видиш и ако случайно им заемеш пари. Много от тях са ужасно мили и услужливи, когато трябва да те убедят колко нужни са им твоите пари и как няма начин да не ти ги върнат съвсем скоро. И безследно изчезват, когато срокът за връщане е минал, а ти имаш неблагоразумието да се опитваш да се свържеш с тях дори и не, за да питаш за парите си, а просто да ги чуеш.
В разменните отношения, приемани като приятелство, много хора провиждат свободата да поискат невероятни неща.
Имах приятелка, която един път ме помоли да дойде у дома да се обезкосмява, защото в тогавашната й квартира нямало достатъчно светлина. И не, не бяхме на по 16, за да приемем това като необмислена тийнейджърска постъпка.
Други приятели пък бяха решили, че могат да изпратят дъщеря си - булка от нашия апартамент, защото бил по-голям и можел да побере повече гости. И изобщо не можаха да проумеят доводите ми, че не се чувствам комфортно непознати лели и чичовци от всички краища на страната да бродят из банята, тоалетната и спалнята ми в леко приповдигнато, сватбарско настроение.
Промяната в стандарта промени в голяма степен и приятелските отношения.
Познавам много хора, които спряха да се виждат по двойки, защото едните не могат да си позволят да похарчат в ресторант това, което не е проблем за другите. Жестът с черпенето също не е вариант да си поддържаш приятелствата, защото в един момент той може да е повече оскърбителен, отколкото приятен.
Така, вместо на принципа на еднаквите интереси и разбирания, хората започнаха да контактуват на принципа на приблизителната тежест на портфейлите. Което лично аз не се наемам да определям винаги точно като приятелство.
Познавах една жена, която непрекъснато приемаше в дома си хора, изслушваше историите им, бършеше сълзите им, готвеше за всички, беше готова да отстъпи леглото си на всеки, замръкнал до дома й.
Истински хъш, от едновремешните.
Веднъж я попитах защо се раздава така. А тя ми отговори, че един ден, като умре, на погребението й щели да дойдат много хора, защото я обичат, както тя ги обича. Умря самичка, в малката си стаичка, където ден по-късно я откри синът й. На погребението й бяхме 20-на човека. Останалите, яли от храната й и плакали на рамото й, не намериха време да я изпратят или не искаха да натоварват сърцата си с неприятната емоция.
Сигурна съм, че и тя, баба ми, също не го разбираше така приятелството.
