Идеята се зароди през февруари 2009 на обяд с приятелката ми Елиза, с която рядко се виждаме. Тя влезе в ресторанта, облечена в удобно черно палто с висока яка.
“Еха”, възкликнах с възхищение, “страхотно палто.”
Тя погали ръкава му. “Ами да. Купих го в края на годината ми без шопинг. И все още се чувствам малко кофти заради покупката му”.
Елиза ми разказа историята. След като беше пътувала през по-голямата част от предната година, тя беше решила, че си има достатъчно вещи или дори твърде много такива. И се беше зарекла в продължение на 12 месеца да не купува обувки, дрехи, чанти или бижута.
Бях впечатлена от нейната дисциплина, но тя махна с ръка и каза “Изобщо не беше трудно.”
Направих някои експерименти в малък мащаб като за няколко години се отказвах от шопинга по време на Великия пост. Винаги оставах изненадана колко по-добре се чувствах след това. Но едва на миналата Нова година реших наистина да последвам примера на приятелката ми.
В края на 2016 САЩ внезапно се люшна в посоката на златния цвят – весело празнуване на триумфа на безчувствени милиардери, което не ми даваше мира. Не можех да си намеря място, за да пиша или чета, и в тревожността си се улових безцелно да разглеждам два конкретни уеб сайта за шопинг, притъпявайки страховете си със снимки на обувки, дрехи, чанти и бижута.
Опитвах се да се разсея, но само се чувствах още по-зле от това, с което се разсейвах. По същия начин, по който късните вечери в бар с цигара в ръка и чаша джин в другата те карат да се чувстваш по-зле. Неизреченият въпрос на шопинга е “От какво имам нужда?”. Това, от което имах нужда, бяха по-малко вещи.
Планът ми беше да се откажа от това, от което Елиза се беше отказала — дрехи, но седмица след началото на годината ми без шопинг си купих портативна колонка. Когато я донесох вкъщи, се почувствах абсурдно. Не бива ли “без шопинг” да включва и електроника?
Накрая измислих мои собствени произволни правила за годината. Исках план, който да е сериозен, но не толкова драстичен, че да съм се отказала още през февруари. Така че, въпреки отказа ми да си купувам дрехи или джаджи, можех да пазарувам всичко в магазина за хранителни стоки, в това число и цветя. Можех да си купувам шампоани и касети за принтера, и батерии също, но само след като съм изчерпала това, което вече имах.
Можех да си купувам самолетни билети и да се храня в ресторанти. Можех да купувам книги, защото пиша книги и съм съсобственик на книжарница. Дали щях да изкарам година без покупки на книги? Абсолютно. Можех да използвам библиотеката или да чета книгите, които вече бяха в къщата ми, но не го сторих; купувах книги.
Подаръците бяха проблемът. Обичам да подарявам и усещах как даването на подаръци би се превърнало в лесна „вратичка” за измъкване от правилата.
Реших да подарявам книги, но не винаги спазвах това. Редакторът ми се омъжи през 2017 г. и някак си не ми се искаше да му давам книга като сватбен подарък. И все пак трескавият шопинг за други трябваше да спре.
Идеята, че трябва да проявяваме привързаността и уважението си чрез пореден пуловер, е абсурдна. Елиза каза, че е давала на хората време - сертификат, с който те да се обърнат към нея за помощ, например, да гледа децата им или да изчисти къщата им. “Това”, каза ми тя, “се оказа най-трудното. Времето е много ценно”.
Отгледана съм в католическо семейство и 12 години съм учила в католическо девическо училище. Детето, което ходи на симфония, е по-вероятно да харесва класическа музика, а детето, отгледано в двуезичен дом, е вероятно да говори два езика. По същия начин много деца, отгледани в католически семейства като мен имат талант за себеотрицание. Дори и сега със сестра ми плануваме Великия пост така, както другите хора планират семейните почивки: От какво да се откажем? Какво добро да добавим?
Първите ми няколко месеца без шопинг бяха пълни с приятни открития. Останах без балсам за устни и преди да реша дали балсамът за устни наистина е потребност, погледнах в чекмеджетата на бюрото и джобовете на палтата. Открих пет балсама за устни.
След като започнах да ровя в шкафа под мивката осъзнах, че вероятно бих могла да изкарам този експеримент поне още три години, преди да използвам всичкия лосион, сапун и конци за зъби. Оказва се, че не бях хвърляла всички продукти за коса и кремове за лице, които съм купувала през годините и не бях харесала - просто ги бях оставяла в шкафа под мивката.
Сега ги използвам и те вършат чудесна работа.
През март ми се прииска новият Fitbit (бел. ред. тракер за активността на човек), който изглежда като гривна и не е нужно да е свързан със смартфон. В продължение на четири дни много исках Fitbit. После — бум — спрях да го искам.
Спомням си как родителите ми се опитваха да ме научат на това като дете - ако искаш нещо, почакай известно време. Има вероятност да ти мине меракът.
Трикът на отказа от шопинг не е просто в това, че не купуваш неща. Не обикаляш по магазините и не оглеждаш какво може да ти хареса. Това означава да не преравяш раздела за разпродажби в някой сайт в моментите на скука. Това означава, че каталозите отиват директно в кошчето и то неотворени - на принципа, че ако не го виждаш, не го желаеш. Някъде по средата на годината вече можех да отида в магазина с майка ми и сестра ми, ако ме помолят, и да им кажа дали роклята, която пробват, им стои добре, без да ми се иска аз самата да я пробвам.
Да не търсиш нови неща, които да си купуваш, спестява поразително много време. През октомври интервюирах Том Ханкс за сборника му с разкази пред 1700 души в театър във Вашингтон. Преди бих си казала, че такъв повод изисква нова рокля и бих изгубила два дни от живота си в търсене на такава. Всъщност Том Ханкс не е виждал нито една от роклите ми, нито другите хора от публиката са ги виждали. Отидох до гардероба, избрах нещо подходящо за времето и го пъхнах в куфара. Готово.
Направих услуга на приятелка през лятото и тя ми купи чифт кецове. Простият ѝ акт на доброта и щедрост ме развълнува. След като спрях да си търся неща за купуване започнах да изпитвам огромна благодарност за нещата, които получавах. Ако продължавах с шопинга през това лято, щях да кажа на приятелката ми “Не биваше” и щях наистина да го мисля.
Не е нужно много време, преди желанието да отмине, било то за цигари, алкохол или кексчета. След като свикнах с отказа от шопинга не бяха нужни особени усилия. По-трудното беше да живея с поразителното изобилие, което стана болезнено очевидно, когато спрях да се опитвам да се опитвам да имам още повече.
След като можех да видя какво вече имам и какво наистина има значение, останах с усещане, което беше нещо средно между отвращение и смирение. Кога бях натрупала толкова много неща, и нямаше ли някой друг нужда от тях?
Ако спреш да мислиш за това, което може да ти се иска, е много по-лесно да видиш какво нямат другите хора. Има причина почти всяка религия да смята материалните вещи за пречка пред душевния покой. Затова Сидхарта е трябвало да напусне двореца си, за да стане Буда. Затова Иисус е казал: “Блажени са бедните”. Затова една от приятелките ми — сестра Нена, 85-годишна католическа монахиня, е дала обет за бедност, когато се е замонашила на 18 години.
Сестра Нена ме учеше да чета в първи клас и в годините след това ме е научила на адски много други неща. Когато я питам дали иска да ѝ купя нещо, тя поклаща глава. “Всичко това са само вещи”, казва тя и има предвид всичко, което не е Бог.
Нещата, които купуваме отново и отново, са като дебел пласт вазелин върху стъкло: можем да видим нещо отвъд тях, светло и тъмно, но постоянният ни копнеж по това, което може би искаме, ни пречи да виждаме детайлите от живота.
Не е като да съм си водила сметка и да съм взела парите, които не съм похарчила за парфюми, за да ги даря за бедните. Но стигнах до по-добро разбиране на парите като нещо, което харчим и печелим. Нещо, което събираме за исканите от нас неща и за тези, от които се нуждаем. След като можех да мина отвъд самото желание и да бъда искрена със себе си за нуждите си беше лесно да давам повече от парите си на хора, които наистина биха ги използвали смислено.
За протокола, все още имам предостатъчно. Знам, че има огромна разлика между отказа от купуване на вещи и невъзможността да си купуваш вещи. Отказът от шопинг за година ни най-малко не ме прави бедна, но ме постави на пътя към осмислянето какво мога да направя, за да помогна на по-бедните.
Разбирам напълно, че купуването на вещи е гръбнакът на всяка икономика и появата на нови работни места. Оценявам всички хора, които пазаруват в книжарницата. Но да бъдем честни - отделянето на известно време за индивидуално дистанциране от консумеризма няма да доведе до срив на финансовите пазари. Ако търсите какъв ангажимент да поемете пред себе си за следващата година, трябва да ви кажа, че този е чудесен.
Това, което все още не съм измислила, е как приключва експериментът. Просто започвам отново да ходя на шопинг? Ходя на шопинг по-рядко? Харча по-малко? Обадих се на Елиза. Не я бях виждала от години. Тя ми каза, че след като си е купила въпросното черно палто, е решила да се откаже от шопинга за още година.
“Осъзнах, че имах твърде много решения за вземане, които бяха наистина важни и значими”, каза ми тя. “Имаше хора, които се нуждаеха от помощ, неща за вършене. Когато не ходиш на шопинг, това освобождава много пространство в мозъка ти за по-смислени неща”.
Така че засега ще продължа. Кой знае колко още мога да издържа? В свят, твърдо решен да ни продава рокли и блузи с изрязани рамене (макар че все си мисля, че не бих клъвнала на това, дори и да ходех на шопинг), е добре да поседя на резервната скамейка за известно време.
Или, както беше казала голямата социална активистка Дороти Дей: “Най-доброто, което можеш да направиш с най-приятните неща в живота, е да се откажеш от тях”.
