В септемврийския пек на 1982 година три часа висях с бяла риза и червена вратовръзка, изпружена пред паметника на Съветската армия в поредната училищна манифестация. Под чавдарското ми калпаче изригваха потни поточета, а аз не смеех да мръдна, за да не наруша надписа МИР, в който тялото ми участваше.
Самият пилон с войника с шмайзера хвърляше сянка точно до ръба на едното ми рамо и цялото ми същество мечтаеше да направи крачка встрани и да се пъхне под спасителния й хлад.
Само да бях посмяла обаче и Р-то на МИР щеше да заприлича на обърнато Ъ, а даскалът по физическо щеше с бодрата си свирка да ме върне в „правилна" позиция. Ако точно в този миг, в който хилядите плочки наоколо се бяха нажежили от жега и комунизъм, някой само и беше прошепнал в ухото „тук ще се танцува", щях вероятно да получа идеологически топлинен удар.
Изумително е колко различен е животът на старите ни социалистически паметници днес.
Все още активна част от градския ни софийски пейзаж, те стърчат на местата си така, както аз в оня септемврийски ден, когато бях част от това толкова идеологически важно Р - някак тъжно безсмислено, със съдба, която времето контролира, и с леко жалничък вид.
Времето и новата идеология са изтрили изкуствения блясък от осанките им, но пък хората са ги населили по свой начин и са ги превърнали в истински обиталища.
Обживяването им се случи естествено и с няколко поколения, така че дори някогашният ни идеологически гняв относно съществуването им се укроти и сега ги гледаме като досадния дядка от семейството, който на семейни и комунистически празници си вади тенекиените медали и, хлипайки, разправя колко хубаво било едно време.
В този нов и съвсем реален живот на очуканите ни соц-монументи, точно като в истински квартал, всичко се случва по своеобразен начин, има си своите закони, визия и хора.
В една такава дълга вечерна разходка през първите топли априлски вечери се опитах да усетя този различен пулс лично. И ето как изглежда през субективния ми поглед на някогашно пионерче, което все още помни жегата на комунизма, днешният дух на все още живите ни соц паметници.
Паметникът на Съветската армия
Започвам с него не само заради своя пионерски спомен, но и заради зоологическата градина, която се намираше на гърба му. Имам смътни спомени от нея, но езерцето с лебедите и къщичката в средата му ми се струваше най-романтичният пейзаж на света.
Днес там от години има мърляво кафене, което се радва на висока посещаемост заради дебелите сенки на дърветата наоколо и навика на хората. Иначе площадката непосредствено зад паметника, където някога си беше супер готино свърталище на „поети с китари" (трябваше сам да се наречеш така, за да не те безпокои милицията), днес е място, където се събират млади и артистични (поне на вид) хора.
Заниманията им са различни, но най-често са свързани с пиене на бира, дръпване на някое и друго безобидно козче, ритане на каквото и да е кръгло нещо в кръгче и - да, подрънкване на китари.
Точно около този паметник си има и сериозна спортна активност заради рампата за скейт отстрани. Тя събира не само всякакви слайдъри, но и всякакви зяпачи или младежи, решили нещо да им се мотае пред очите, докато си пият бирата на тревата.
Огромна част от идващите тук обаче всъщност се превръща в нещо като част от самия монумент, защото го налазва от всички страни и смело променя външния му вид.
За много по-добро, мога да кажа. Така че в топли вечери трите странични сюжетни композиции с железни фигури набъбват с още, но съвсем истинско човешко присъствие.
Благодарение на него паметникът непрекъснато променя себе си, а и участва в социалната гражданска активност като мигновено реагира на инициативите й - войниците и социалистическите труженици редовно се събуждат я облечени като комиксови герои, я в кабаретно розово или пък с цветовете на украинското знаме по себе си.
Накацалите от всички страни на строгата желязно-каменна фасада истински съвременни и много цветни хора трансформират строгостта му в някаква нова, при това доста весела инсталация. Не знам за вас, но на мен това ми харесва.
Братската могила
Въпреки че съм родена и расла в София, като дете непрекъснато бърках този паметник с паметника на Съветската армия.
В моите очи те ужасно си приличаха... то и сега, като ги погледна, продължават да си приличат. Не само по идентичната визия, родена от една и съща идеология, но и по съвременния си начин на живот.
За разлика от паметника на „Съветска", както го наричат тийнейджърите, Братската могила обаче не е така заселен - просто защото е в парк. По времето на соца до него от езерото с лилиите в Борисовата градина (тогава Парк на свободата) имаше алея, но впоследствие тя беше разрушена.
Единствено тя отнесе гражданската постсоциалистическа омраза, отразена в толкова умното общинско решение монументът да се унизи и омаловажи, като се прехамахне пътеката до него.
Та резултатът е, че двайсет години по-късно пред оглозганата тежка комунистическа композиция има поляна и криволичеща пътека, по която така или иначе народът си минава.
Съвременната аудитория около „Братска" е доста по-млада от тази на „Съветска".
Тук са предимно гимназисти, които прекарват свободните си часове в шляене, разговори и каране на нещо. Най-готиното място върху паметника е това от вляво от основния обелиск, като редовните посетители са си изработили точен маршрут на изкачване дотам, стъпвайки по гърба на наведеното тяло, след това върху главата на усмихнатия труженик, а накрая - върху калпака на селянина.
Зазвуча метафорично, въпреки че не ми беше цел. Веднъж покачени на височината на краката на войника и партизанката в основата на обелиска, младите хора се занимават там с обичайните си активности - свирят, слушат музика, говорят си, целуват се или просто си клатят краката.
1300 години България и НДК
Тази толкова централна част на София изглежда като омразния килер в къщата, в който всеки си тика боклуците и чака някакво чудо, за да го почисти.
Около съществуването на самия монумент споровете ту затихват, ту се подновяват със страшна сила, но засега костната система на грандиозното произведение все още удържа на атаките и тихо и ръждиво някак диша.
Паркът е пакетиран от огради, под които би следвало да се провежда ремонт, а пътеките наоколо са запуснати като отказали се от живота вдовици.
Въпреки това обаче около 1300-тате години се мотаят доста невръстни хлапета, които стържат мавзолейните плочки с ролерите и скейтовете си.
Допреди няколко години подножието на самия монумент се беше превърнало в обиталище на бездомници и импровизирани офиси на дребни наркодилъри, но все по-опасното му тяло очевидно е стеснало и тях, а макар и паянтова, телената ограда наоколо все пак е някаква преграда.
Истината е, че публиката около НДК е най-неприятната, защото това е мястото, от което започват столичните си разходки всякакви новопристигнали в София.
Можеш да ги разпознаеш по официалните анцузи и леопардовите чалга-тоалети и порядъчното количество обелки от семки, което се сее по петите им.
Отъпканите зелени пространства около паметника изпълняват функциите на градска тоалетна и дискретното, пък и не чак толкова дискретно, проблясване на голи задници в храстите тук вече си е част от пейзажа. Всъщност сред соц-паметниците с подновена съдба с най-нещастна участ е именно този на НДК.
За разлика от другите два гигантски монумента, той вече е изоставен и от хората.
Докато обикалях символите на соца в столицата ни, си мислех колко чувство за хумор всъщност има историята.
Защото няма по-голяма ирония на съдбата от тази децата, родени във времето на най-силен и емоционален отказ от социалистическото минало, днес да намират личната си свобода именно в подножието на неговите паметници.
Дадох си сметка, че за тези нови, млади, артистични и по своемо цветни хора мастодонтите на онази идеология и време са просто купища желязо и камък, върху които можеш да седнеш нависоко и да си свириш Дейвид Боуи.
Те са свободни както от знанието за тези стожери на диктатурата, така и от отношението ни към тяхната значимост. И толкова по-добре. Защото днес тук, слава Богу, наистина се танцува!
