Да си тръгнем от България! За това мечтаят огромна част от нормалните хора, които по някаква причина все още живеят в нея. В последните години тази мечта се превърна в житейска цел.
„Учи навън, за да се разкараш оттук" е първата и най-често повтаряна родителска заръка, която по настоятелност подмина класическите правила на доброто възпитание на деца като „Мий си ръцете!", „Кажи "Благодаря"!" и „Бъди добър човек!". Разкъсваме се от желание да се махнем. Да отидем някъде, където няма да го има онова мъгляво и мастито нещо, което още евфемистично наричаме #КОЙ.
Където няма тихичко да наблюдаваме как политици забогатяват с часове под носовете ни, банки, съд и медии разиграват възрожденско театро от типа „Злочеста Кръстинка" (по Илия Р.Блъсков), а държавни хора с интелекта на амеби, поведение на бабаити и самочувствие на принцове „оправят" нещата с едно „кръц" на ножиците по трикольора и вътрешни телефонни разговорчета. Където домът ти ще е сигурен, работата ти - адекватно платена, здравеопазването и образованието - работещи, а почивката на море - безлайняна.
Никога не е късно да си тръгнеш от България. Стига да разбереш, че тя отдавна си е тръгнала от теб. Тогава и решението е по-смело и носталгията - по-преодолима. И все ще има какво да правиш там, някъде си, където не е България. И ако не те мързи, не си влачиш на буксир „хубавата работа, ама българска" и българските тарикатщини, все някак ще се оправиш. Ще си пренебрегнеш егото, ще си налегнеш парцалките и ще се примириш с идеята, че там нямаш „едно приятелче", което да ти помогне, никой не те познава и на никого не му пука за теб. Приемеш ли този факт, почти е сигурно, че някак ще се справиш.
Това обаче не означава, че няма да ти е мъчно.
Оказва се, че като оставим настрана децата, родата и приятелите, които няма как сълзливо да не те дърпат към „земята като една човешка длан" (по Георги Джагаров), има и други неща, за които често се сещаш, докато се терзаеш в „тежка чужбина" (по Христо Ботев). Мислих, броих и смятах и да си призная честно, не успях да ги докарам повече от пет. При това всичките са в крайна сметка преодолими, защото светът е глобален и българщина дебне отвсякъде (по Илия Троянов). Прилагам ги в безразборен ред така, както съм се сетила за тях.
Черно море и българският плажен дух
Ми друго е нашето море. Колкото и синя и чиста да е водата там, където си, колкото и прекрасни да са плажовете, на които можеш да си ходиш, когато си поискаш, има нещо специално на плажа на Корал, на Каваците, на Силистар, на Иракли, че дори и на Бургас, което не се описва с думи и във всички случаи не е кафяво и вонящо. То не е виновно морето ни, че така го окепазихме.
Обичам солената му вода и мириса на водорасли рано сутрин. Обичам дивото плажуване върху черния от метални стърготинки пясък, бледожълтите дюни, скалите, от които сме скачали като деца, старите, ръждясали шамандури и вишки на спасителите, от които всяка любов изглежда по-истинска и по-голяма. Обичам гласовете на гларусите, които са толкова нахални, че могат да ти измъкнат кифлата с мармалад от ръката, докато си я заръфал на плажа, а пълнежът й лепне по устата ти. Обичам огньовете на плажа и мидите на тенекия. Обичам най-летния коктейл на света, събрал в себе си равни количества мента и мастика, който те отнася в облаците, яхнал за мезе пържена цаца или веян сафрид. Обичам да чувам някъде от близкото дървено барче гласа на Васил Найденов или Братя Аргирови. Обичам рапаните, които пазят шума на Черно море, който никога с ничий друг морски шум не мога да сбъркам.
Българският език
Колкото и добре да ти се получава с английския, немския, испанския или изобщо с езика, който се говори на новото ти местоживеене, няма как да кажеш на някого „егасимуси" или „изпонасрахме се" и той да те разбере. По едно време ме нападна лека езикова носталгия, която ме накара да си припомня и събера български думи, които много харесвам. Какво ще кажете за гранка, чудодеен, чародейка, омая, благоденствие, милозлив, пророкувам, възпламенявам, пладне, зора, разсъмване, свечерявам, мараня... А онези думи, които си измисляш на момента и въпреки това хората те разбират, като кукурия, бриндзалник и смарцафосвам?
Българският език е толкова особен и труден, че когато се отделиш от него и започнеш да го поддържаш в главата си предимно като мисли и вътрешни диалози, той все повече заприличва на заклинание, на код. Зверски ми липсва разговорът на този код. Наскоро дори си припомних как навремето една вечер баба ми, докато ме гледаше как се преобличам по сто пъти за дискотека, възкликна „Ма к'во си се запрефатаносвала с тия гюздерии - толкоз си младунеста и хубавкиня, че тези пиринджии само те нафталясват!" Нали разбрахте какво ми е казала? И нали деветдесет процента от думите ги чувате за първи път? Е за това говоря.
Паркирането с есемес
Никога не съм вярвала, че ще го дам за пример, но ето на - там, където съм в момента, ми липсва услугата „паркиране с есемес". Не знам защо далеч по-развити от нас държави не са стигнали до тази невероятно удобна система на българската Градска мобилност, но да се бориш с някакви автомати или да се чудиш откъде да си набавиш талонче за паркиране е ужасно досадно.
Независимо, че може да го правиш в реалния декор на Париж или Сан Франциско. Усетих колко напред сме с материала в това отношение още преди да се установя зад граница, когато при едно уикенд пътуване се наложи да платя паркинг на паркираната ми в зелена зона кола в понеделник сутринта. Паркирах чрез есемес удобно от летището във Виена и три часа по-късно честито си прибрах автомобила без никакви притеснения и глоби. Европейска работа. Ми липсва ми.
Кулинарното бг трио „сирене-кисело мляко-домат"
Българското бяло сирене не е нито фета, нито гръцко, нито турско. То си е онова наше сирене, което е чудесно и натъпкано в прясна зелена чушка, и поръсено с червен пипер, и сготвено в гювече и поръсено върху шопска салата. Киселото мляко също. Половината от готварските рецепти за сладкиши на майка ми от соц времето съдържат кисело мляко. Когато съм се опитвала в същите рецепти да сложа наличното зад граница подобие на кисело мляко,нищо не се е получавало. Мечтая си за мляко с жълта пухкава коричка отгоре, което и в България вече можеш да опиташ само на село. Но можеш. Така както можеш и да се насладиш на истински домат с вкус на домат, а не на политиленово-силиконова сплав. Но и тази стомашна носталгия си има решение. Наскоро се сдобих с прекрасни кори за баница и бяло сирене, произведени от съседите турци в индустриалните условия на Германия. Написали са си „Българско сирене" комшиите и в добре оформената кутия наистина е един от най-вкусните видове, които съм яла в живота си. Що се отнася до млякото - ами цялата експатска обществност кваси като луда! И аз в това число. Чудно става с биомлякото на европейските крави, да ви кажа. А доматите - догодина, когато ми пораснат в градинката, ще ви кажа.
Онези другите необясними неща...
В тази група слагам всички ония тъпотии, които си пустосвал, докато си бил в България, а после някак мазохистично си разбрал, че всъщност ти липсват. Шумът на трамвая рано сутрин, например. Миризмата на прясно измита мозайка от училището, в което си учил или старата административна сграда, в която си плащаш данъците.
Песен на Ваня Костова, понесла се от прозорец на първия етаж с веещи се бели завески в Несебър. Изразът „да е*а майка му, да е*а", който може да изказва целия диапазон от чувства - от върл гняв до космически възторг. Мазната баничка с твърди краища, които теглиш със зъби. Глупавото суеверие с почувкане, плюене в пазвата, издаване на звуци с уста против уроки, непрестанното „Дай Боже!" за щяло и не щяло. Липсвал ми е дори звукът от щракането на металния стар перфоратор в претъпкания 94, когато съм се прибирала в зимна вечер от театър или кино. Да, липсва ми огромната вероятност да срещна поне десетима познати на улицата, докато се мотая от НДК до „Оборище" и „Асен Златаров", с които да побъбря, да пия кафе или чаша вино.
Иначе много съм си добре там, където съм. И само понякога много, много ми се иска да не ми се беше налагало да си тръгвам. Успокоявам се с това, че съм на един самолетен полет разстояние. И че на България, за съжаление, гражданите й все повече не са й нужни.
