Първото нещо, което си помислих след „Тилт" и „Стъпки в пясъка" е, че българското кино е във възход. Отдавна си го мисля. Още от „Писмо до Америка". От „Пазачът на мъртвите". От „Хиндемит". От „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". От „Дзифт". „Източни пиеси". „Мисия Лондон".
Уж времената са несправедливи към изкуството, а киното ни, напук на всичко, наднича през прогнилите прозорци на срутената къща на културата и помахва усмихнато.
Не съм съвсем права да си мисля, че киното е във възход.
Когато преди години, след поредната сесия за субсидиране на български филми, четох какви проекти са минали - селото, соцът, мутрите и разни от този род скучни теми, опитвани, опитвани и неуспели, бях доста обезнадеждена.
Защото „Лора от сутрин до вечер" на Димитър Коцев - Шошо, една книга, която, още докато четеш виждаш филма, книга, пълна с въображение, пълна с град, с днешно, не беше получила възможност да бъде филмирана.
Години наред се подкрепяха недъгави проекти. Които се превръщаха във филми, интересни само на създателите им. Филми негледаеми. Филми - перални на едни държавни пари. Държавните комисии (не знам от какви хора точно са били съставяни), не позволяваха на млади, инакoмислещи хора да правят кино.
Не знам защо се страхуваха от талантливото кино.
Тези млади хора обаче се поядосваха малко и после се заеха сами. И се справиха.
Представа нямам как се прави филм. Това, което съм чувала е, че отнема много средства, много време, краде съня ти, краде бита ти и всичко наоколо. Дишаш с тази идея, и всичко останало в живота ти, докато се бориш да направиш филма си, остава на заден план Битката е доста тежка Това не е като да напишеш песен, или книга.
Да направиш филм е най-трудното нещо. Затова стискам палци на тези, които го направиха вече, да имат сили за още. На тези, които още не са го направили, да намерят начин. Да живее продуктовото позициониране. В него е надеждата. Защото независимо, че „Мисия Лондон" направи рекорди по посещения и показа на всички, че МОЖЕ, от държавата отново се стискат за средства. За подслушване пари - бол. За култура - тц.
Съвременните киноправещи умеят да разказват истории
„Тилт". Влизаш в салона, усмихваш се през цялото време - на добре направения диалог, на прекрасната игра на актьорите, и въвличаш себе си в това. Ставаш част от тях. Разбираш ги. Съчувстваш им. Когато излезеш от киното, си сигурен, че ще ги срещнеш ей сега. Толкова са живи. Аз дори видях на улицата старата кола, дето героите я караха в Германия. И ми се стори, че Сташ и останалите бяха в нея.
„Тилт" е очарователен. Момчетата са толкова добри, че ми е трудно да кажа: „Ей този най-много ми хареса". Радина Кърджилова е чудесна. Георги Стайков, толкова се радвам, че се върна в нашето кино, има още много да му даде.
Компанията от статисти в германската квартира на главните герои е нещото, което по никакъв начин няма да мога да забравя. Който го е гледал, знае за какво говоря. А на когото предстои да гледа „Тилт", винаги му казвам: „Поздравявам те с компанията от германската квартира!"
„Тилт" има и своите дребни несъвършенства. Като всеки от нас. И това го прави още по-реален. Затова е хубаво да прощаваме на младото кино. Както аз простих на „Лов на дребни хищници". Защото си излязох сияеща от салона. Заради прекрасната тийнейджърска линия във филма. Простих мутренската.
Стига вече мутри. И в „Тилт" има такъв момент. Няма как - историята го е заложила. Но е направено кротко, почти схематично, без излишности, като бележка под линия.
„Стъпки в пясъка" не може да се сравни по нищо с „Тилт". Само по това, че също е хубав филм. Добра история, вълнуваща. Накрая, когато лампите светнат, лъсват мокри бузи и всеки зрител тайничко си ги позабърсва, срамувайки се от съседа си. А на филми не се плаче, ако не си повярвал на историята. Не се плаче, ако не си се развълнувал.
"Стъпки в пясъка" е добре разказана история. Малко е кофти, че се е наложило актьори на около 40 да играят и 20-годишни. Но забравяш за това. Просто заради добрата игра на Карла Рахал, забравяш. И заради Иван Бърнев, и заради Ненчо Илчев, и заради Асен Блатечки - махаш с ръка и си казваш - „Майната им на костюмите и грима."
Колко е хубаво, че вече има български филми, които да ни връщат в киносалоните. Откога не го бяхме правили?
Заради това си струва да простим дребните недостатъци. Защото основното вече го има - има Димитър Митовски, Братя Чучкови, Камен Калев, Ивайло Христов... и още, и още. Има ги хората, които са добри разказвачи. Има и Димитър Коцев - Шошо, който събра приятели и направи своята „Лора от сутрин до вечер" без бюджет. Има и провокиращ трейлър на „Love.net", който ни кара да чакаме април, за да го гледаме.
Има актьори. Мисля, че толкова силно актьорско поколение не се е случвало отдавна. Има режисьори. Отскоро май и сценаристи има. Има все още и продукти за реклама. Дано не се отказват, а да се множат.
Има кино. Нищо, че държавата няма хабер за него.
