Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Добри по рождение

Един разказ за одеяло и аспирин, две ракии и люти чушлета, плазма и антитела Снимка: iStock
Един разказ за одеяло и аспирин, две ракии и люти чушлета, плазма и антитела

Някога, когато започвах да се формирам като журналист, ни учеха, че най-глупавото, за което можеш да пишеш, е щастието. Никой не трябвало да пише за него, защото каквото и да кажел, щяло да е сладникаво като в лексикон на отличничка от осемдесетте.

Е, нещо подобно е и с писането за добрите хора.

За тях също се говори кампанийно и то най-вече, ако доброто, което са направили, е свързано с някакво социално неравенство - отруден човечец на минимална заплата връща портфейл с хиляди левове, инвалид дава пенсията си за благотворителност, бежанец спасява хора в пожар, беден студент става доброволец на първа линия...

Ползваме подобни случки, за да се засрамим от консуматорския вирус, който ни е заразил масово и отдавна. И да се присетим за общочовешките ценности, за които се сещаме само, когато ние самите попаднем в нужда.

Спомняте ли си какви се бяхме размекнали по време на първата изолация? Какви бяхме станали плахи и добронамерени, докато стояхме като новородени слепи котета в кашони и се опитвахме да държим връзка със света, който остана навън и изведнъж стана чужд. А помните ли след това? Как с космическа скорост се разделихме отново, че и по-силно, защото превърнахме общия си страх в повод да се мразим един друг.

Изумителна е енергията, с която можем да се мразим в условия на общо нещастие. Ако можехме да я впрегнем в нещо градивно, досега нов град да сме построили!

Не морализаторствам - и на мен ми е много лесно да извия глас в общото крещене. По-лесно е от премълчаването, по-освобождаващо е от замислянето. Точно това ме уплаши. Защото започнах да ставам толкова цинична към всичко наоколо, че в един момент загубих границите между добро и зло - точно така, както лесно се губят границите между истина и лъжа. Пък, когато изпаднеш в мъгла относно уж базисни ценности, много бързо се разделяш с човешкото у себе си. Нормално е в нестабилно време като днешното всички да сме на ръба на подобна пропаст.

Затова и реших да ви разкажа за няколко добри човеци, които срещнах напоследък. Не герои и не идеални медийни бомби за вдъхновяващи журналистически материали около COVID и Коледа - просто хора, които са си такива - добри.

Преди десетина дни пътуваме по работа в Северозападна България. Знаете как ѝ викаме - "северозападнала". Такава е, уви. Красивата природа няма как да скрие сивотата на гледките, охлузените къщи, провисналите огради с жалейки и избелели трикольори. Зазяпаш се в някое светнало от слънцето златно дърво, а окото ти отскача встрани и ококорено спира върху пластмасовите боклуци по пътищата.

Пристигаме в Белоградчик по тъмно и мъгливо. Аз имам някакъв спомен за този град от ученическите екскурзии и една туристическа брошура със снимки на скалите, която като дете разглеждах с часове. Сега сякаш попадаме на друга планета. Кръгово, на което от едната страна се извисява скелето на някогашен соц хотел. Шляят се котки и разнасят боклуци.

Гладни сме и търсим място, на което да хапнем. Порим мъглата и мрака, с две кучета сме и всяко нещо, което се появи от нищото пред очите ни, ги разлайва. Изведнъж на един ъгъл отнейде изниква слабо осветен магазин за хранителни стоки. Няма клиенти, плахо отварям вратата и влизам. Една млада жена бърше пода с парцал. Подпира се на пръчката и ме поглежда все едно съм първото живо същество, което се появява тук от много дълго време.

Питам за работещ ресторант и аптека наблизо - имам нужда от аспирин, че нещо ме тресе. Жената оставя парцала и започва да рови в чантата си. "Чакайте, казва, имам аспирин, днес го купих."

Категорично отказвам, разбира се. Как така ще ми дава аспирина - ще си купя, само да намеря отворена аптека! "Те сега вече са затворени, казва жената, вземете моя, няма проблем." Съпротивлявам се, обяснявам, че нищо ми няма, ще издържа до утре сутрин, колко му е. Пък тя тика тоя аспирин в ръцете ми и продължава да настоява, защото не можело да си легна така - ами ако стане по-зле?

Добре, взимам аспирина, а жената изчезва зад една завеса. Тъкмо съм приготвила парите за лекарството, когато тя се появява отново с едно родопско одеяло. "Я вземете и това одеяло - чистичко е, стои ми тук, ако спре тока да имам с какво да се завия. Кой знае къде сте отседнали, може и да ви стане студено и така, както ви тресе, да треперите цяла нощ - я го взимайте това одеяло и ще ми го върнете утре или когато - тогава!"

Стоя срещу нея с банкнотите в ръка и не знам как да реагирам. Тя ги съзира и сбърчва вежди: "Ама това сега за какво е?! Никакви пари няма да взимам - това е за здраве! То и вие така щяхте да направите, ако аз се нуждаех от нещо, нормално е. Хора сме."

Хора сме, да. Какви хора сме станали обаче?

Малко по-късно обикаляме с кучетата из уличките в търсене на място да хапнем. Измежду стърчащи арматури на някакъв завинаги забравен ремонт виждаме навес, няколко маси с червени покривчици и дървена врата с надпис "Механа При Цеко". Решавам да не студуваме повече, докато така или иначе съм на път да се разболея, и влизам да поръчам каквото и да е. Зад дървената врата ме лъхва онази топлина на битовите кръчми, на бара двама мъже стоят над големите си ракии, а телевизорът гърми на новините. Искам менюто, единият от мъжете ме кани да седна, а аз обяснявам, че сме с две животинки навън и нали няма как с тях.

"Абе къде си ги оставила тия хайванчета, бе, мадам?!", пита ме единият от мъжете. "Отвън са с мъжа ми - ще се върна после да взема поръчката и...". Мъжете ме гледат като че току-що съм обяснила, че отвън ме чака петокрил огнедишащ дракон. "Е, що остави тия душици там да мръзнат?! Абе, я да влезат тука на топло, па ти и мъжа ти тука ще изчакате да ви стане храната! Я бързо, бързо..."

Не мога да повярвам на ушите си - с куче у нас в нито един ресторант не ми се е случвало да ме пускат. Отивам да събирам от мъглата отвън моите хора, а когато влизаме на топло след минута, на една маса до огнището ни сложили по една греяна ракия и вода "първа помощ от заведението".

Единият от мъжете ми казва, че никога не можеш в тоя край да оставиш някой да студува, без значение дали е човек или друго животно. Така каза - "друго животно".

Присядаме, а докато кучетата ни се оглеждат, на свой ред и те несвикнали някой да ги приема така радушно, другият мъж носи отвътре две пластмасови кутии с вода за тях. "Айде да пиете и вие, момчета, че ракия на вас не може, ама водица..." "Момчетата" въртят опашки, ракията ни стопля стомасите, а бай Цеко (оказа се собственика на тази механа) след малко ни носи торбата с храната. "Турих вътре от моите прибори, че нямаме пластмасови - то тука нема некой дето да поръчва за дома, та са ми свършили и не съм купил пак. И от мен едни люти чушлета съм ви дал - и те така хубаво топлят като ракийката."

На другия ден, поокопитена от ударната доза стопляне и човешка доброта, докато пия кафе при бай Цеко, пиша на една приятелка какво ни се е случило в последните дванайсет часа. Случва се така, че и двете написваме независимо една от друга как в "северозападналия" район има много добри хора.

"То сигурно затова е и западнал - защото хората му са добри и не могат да се променят в новото време.", пише ми приятелката. Става ми малко тъжно колко е права всъщност.

Прибрах се после в София, а доброто си остана някак в географските ширини на Северозападна България. Спряла съм да го очаквам в големия град, където всеки лае по всекиго. И точно тогава една мила на сърцето ми приятелка през сълзи ми разказва за любимата си вуйна ("най-най-добрият човек на света", каза), която спешно се нуждае от плазма, за да пребори коронавирус. В болница е, няма друг шанс, всички се молят.

Решавам някак да помогна и пускам статус за това във Facebook. Пишат ми хора откъде ли не, дават предложения, пускат линкове към групи, но донор така и не се обажда. Пет дена по-късно обаче ми пише друга стара приятелка. Не сме били кой знае колко близки - децата ни бяха в една детска градина, после за известно време бяхме и съседи, но горе-долу е това. Мила и усмихната жена, с която сме пили кафе и сме си разхождали децата по градинките, толкоз.

"Чак сега ти прочетох статуса! Има ли още нужда от донор - аз отговарям на всички изисквания - кръвна група, минали четиресет дни от болестта, здрава съм. Ще отида, където е нужно, давай да действам." Пет минути по-късно връзката между моите две приятелки е факт, а на другия ден сутринта следват болничните манипулации. Без никакъв шум и никакви условия. Просто така, за добро.

Надявам се и вярвам, че вуйната на моята приятелка се подобрява! Но имаше хора, които ми подчертаваха многозначително, че все пак пускам зов за помощ за един над седемдесетгодишен човек. Още не мога да разбера как така точно пък за това изобщо не беше се сетила моята приятелка донор на плазма! И как така тя може да дарява само защото някой има нужда. Без да се прави на Господ и да отсъжда на кого е по-подходящо да си даде антителата и кой повече заслужава да живее в това жестоко време.

Просто е такава - добра. Добра по рождение. И не е нито социален случай, нито герой на времето, нито човек, търсещ гръмко публичното одобрение.

Та ето това е моят разказ днес. За един аспирин и едно одеяло, за две ракии и буркан люти чушлета, за един малък чат, в който става дума за плазма, антитела и човешки живот. Разказвам ви го днес, сега. Защото по Коледа пак изведнъж ще е модерно да се пише и говори за добрини. Пък те са тук и сега, непрекъснато и навсякъде. У добрите хора, които се раждат такива и друго не могат, не знаят и не искат. На тях благодаря.

Най-четените