Знаете ли кой ще бъде хитът на тазгодишния празничен сезон? Подсказка: Няма да е Last Christmas на Джордж. Нито All I Want For Christmas на Марая. Ще бъде популярно българско парче с нов аранжимент. Ще запея малко началото, за да се сетите:
Ой Ковидо, мой Ковидо,
легнало ми болно чедо. (х2)
Припев:
Ковиде, иде, Ковиде, иде.
Вирус скача от кихавица,
ври в гърдите кашлица. (х2)
Стана ли ви мило, зимно, родно, дядо-вазовско? Замириса ли ви на кравай и борови клонки? Не? Разбирам ви. Настроението няма и да стане по-празнично. Напъните да се възстанови поне някакво подобие на джингълбелско щастие в живота ни през този декември удрят на камък. Даже не на камък, а направо на монолит, набит от извънземни насред пустинята на щата Юта.
Никога не съм била фен на Коледата. Още от едно време, когато по съветски почин Новата година беше денят, който чакахме с истинско нетърпение и чествахме подобаващо с всички хубави неща, започващи с "П": прасе, пърцуца и подаръци.
Откакто пък навлязохме в комерсиалния ритъм на лъскавия западен свят и започнахме и ние да цъкваме празничните светлини почти два месеца преди Рождество, направо възневидях празника. Имало е моменти, в които толкова съм преяждала не само буквално с щолени и баклави, но и метафорично с елени, елхички, сладникави коледни филмчета made by Hallmark и музикални хитове, които разказват за зловещи белобради старци, дебнещи в нощта кое дете e заспало и кое не, че ми се е искало от все сърце да мога да се телепортирам на място, където не са и чували за всички тези втръснали до полуда коледни атрибути.
Уви, едва ли е останало такова на планетата Земя, а докато Елон Мъск започне да праща хора да заселват Марс, сигурно вече ще съм оглушала старица и така и така няма да чувам звънчетата, които оповестяват, че "Santa Claus is coming to town."
Тази година обаче коледното чудо наистина се случи - при това в такъв вариант, за който аз лично мечтаех от години. Дойде Гринч и открадна Коледата. С тази разлика, че този Грънч не е злонамерено, зелено, космато създание, обитаващо пещера на връх Кръмпит. Този Грънч е видим само с микроскоп, прилича на морска мина, обагрена в сиво и червено, и обитава ACE2 рецепторите в белите дробове.
Дали се радвам и злорадствам, че Коледата е открадната? Вече не съм толкова сигурна... Сигурна съм обаче, че се получи като в сцена от ситуативна комедия: всички зяпат с интерес полуголата мадама, която изскача от тортата, до момента, в който през вратата не влиза розов слон и не привлича цялото внимание върху себе си. За неразбралите алегорията - мадамата е Коледа, слонът е COVID-19.
Стана ми ясно, че тази година Коледата няма да бъде като предишните в един конкретен момент преди няколко дни. Искам да си купя лакочистител и ароматизатор за баня и влизам в магазин от известна датска верига. Вместо обичайните коледни джунджурийки като закачалки за кърпи във формата на рогата на елена Рудолф и червени декоративни свещи на батерии, още при входа са изложили няколко безкрайно тъпи артикула, които обаче излъчват необяснима притегателна сила.
И всичките са с пандемично-утилитарна функция - като например дезинфектанти в мини опаковки със закачливи, оптимистични цитати като "Усмихни се, ти си жив" и "Аз съм твоето почистено момиче" и... верижки за предпазни маски в "златно" и "сребърно", които ти позволяват в моментите, когато маската не ти е необходима, да си я носиш обесена на врата като рапърски аксесоар.
Респектирана от тази остроумна иновация, веднага си взимам една верижка (сребърна, за да не ми се "бие" цветово с циповете и капсите на коженото яке), но докато обиколя магазина, размислям върху спонтанното си решение да притежавам такъв предмет и дискретно се отървавам от верижката, оставяйки я в стелажа с козметичните продукти за епилация. В края на краищата, казвам си аз, да започна да си нося предпазната маска като гердан ще бъде първата стъпка към тоталното ми абдикиране от живота-преди-вируса. Ще последва закупуване на предпазен шлем за лице, ъпгрейднат с вграден GPS, който показва местоположението на най-близконамиращите се обекти-носители на коронавирус, портативен пулсов оксиметър, барокамера от типа "късния Майкъл Джексън" и апарат за ръчно обдишване, шест броя - по един за всяка стая в апартамента плюс банята и мокрото помещение.
И докато съм още на шопинг вълна, няма как да не отбележа, че традиционно тежко подкованите с коледна стилистика рекламни спотове сега изглеждат по-различно. От посланията на някои от тях, в опита си да звучат оптимистично и ведро, всъщност полъхва ледовит екзистенциален хорър.
Домакиня шета в кухнята и изведнъж откъм гърба ѝ изскачат двете ѝ деца, надянали на малките си главици защитни шлемове. "Какво става тук?", недоумява тя. "Пазим се от вирусите на татко!," отвръщат хлапетата в хор. Следва кадър на злия баща-вирусонсоител, който се гърчи в пориви на магарешка кашлица на дивана в другата стая.
Сега е модно и търговски-съобразно копирайтърите да вмъкват по някоя и друга COVID-инспирирана фраза в рекламните си слогани. Нали извънредното положение изисква извънредни мерки, затова рекламистът веднага излиза с остроумен каламбур под формата на "един коронен номер," за да те накара да си купиш каса бира от популярна испанска марка.
Преди ни даваха "най-сигурния 5G интернет", "кредити с преференциални лихви" и "свободата да пътуваш". Сега вече каквото и да ни продават, ни приканват да не забравяме: "Даваме ви сигурност срещу COVID!" Но общо взето, целта и преди и сега си остава същата: търговците са хуманисти и просто искат да постигнем мечтите си. Особено ако мечтите включват да не се налага да ни включват към респиратор.
Има и един друг, чисто личен момент, свързан с коледното пазаруване през 2020-а, когато човек е принуден да се изправи пред хамлетовски сложна, болезнена дилема. Примамват те например да си купиш LED телевизор, който върви в пакет с безплатен достъп до американски филмов канал за 9 седмици. Това чудесно, обаче започваш да разсъждаваш: градът е малък и вирусът дебне отвсякъде. Ами ако не изкарам и две седмици? После кой ще ги гледа тия безплатни филми още цели седем!
И така отива по дяволите коледното пазаруване на вещи, от които принципно нямаш нужда.
А животът извън рекламните блокове е даже още по-неколеден и градските "електрични глобуси всуѐ тъй празнично блестят." Като бездомно гаврошче, завърнало се обратно в родината за празниците, бродя по тротоарите, покрити с изпотрошени плочки и мътни дъждовни локви, и търся замаскирано като ветеринарна лечебница отворено кафене.
Не че толкова ми се пие кафе, просто търся тоалетна. В два магазина вече ми отказаха да ме пуснат в хигиенното помещение за персонала, затова се налага да ползвам не по предназначение един платен паркинг. С вече олекнал мехур, но с все така натежала душа минавам покрай омърлушеното коледно дърво, издигнато по средата на централния площад, около което обаче не се гонят деца, предрусали със захарни изделия, и не вдигат весела глъч. Няма го и коледният базар. Отникъде не надушвам пушеци, напоени с упойващата миризма на печен свински суджук.
Двама тъжни пияндурници са си подложили под задниците по един кашон от кроасани и безмълвно си подават пластмасово шише с червено вино. Краката сами ме повеждат към тях - така ми се иска да ги прегърна и да има кажа, че Коледа е време за даряване на топлина и обич на други човешки същества, а те пък в замяна на моята топлина и обич биха могли да споделят виното си с мен.
В последния момент се сещам за социалната дистанция и вместо топлината на прегръдката си, ги дарявам с пет лева, за да си купят още една бутилка вино. Или каквото там ще пият за вечеря.
Ех, къде си ти сега, Христо, къде си, Смирненски, да опишеш с дръзкото си авангардно перо копнежа на ограбения пролетарий по утрешния COVID-free ден!
През нощта, в съня ми, ето го и него - поетът. Бута ме по рамото и казва с нотка на раздразнение в гласа: "Какво си седнала да ме занимаваш с някакъв си COVID! Аматьорка! А ти знаеш ли как се умира от милиарна туберкулоза!"
Не, не знам. И чукам на дърво.
