Южна Корея отдавна се слави като място, където битовите кражби са нещо почти изключено.
Това е страна, в която покрай пандемията куриерските фирми промениха доставките по начин, който по нашите ширини е немислим. Там те просто оставят пратката пред вратата, без да звънят или да я предават на получателя по какъвто и да било начин.
Пакетът си стои, ако трябва и седмици, докато собственикът му не го прибере, а вероятността някой друг да го припознае като свой е нищожна.
Решението за подобно тотално избягване на контакт в най-тежките времена на COVID изглежда доста добро, но то се базира на традиция, която го позволява. Най-малкото около една трета от пратките в Сеул са оставяни пред вратите на хората без надзор още преди пандемията.
По същия начин Корея е известна като място, където хората си запазват мястото в кафенето или ресторанта като оставят там без надзор телефона, лаптопа или дори портфейла си, докато си поръчват от бара.
Никой не се притеснява да си остави чантата или раницата на багажника над главата си в метрото и влака. А ако си забрави багажа, портмонето или каквото и да било ценно, не само няма да му го отмъкнат, но е и доста вероятно да му го върнат.
Славата на Южна Корея като място, където никой не краде, се носи и в социалните мрежи. Там е пълно с клипове на социални експерименти - хората оставят ценности без надзор, за да проверят наистина ли корейците са толкова неизкушени да посегнат на чуждите вещи. И се оказва, че действително не са.
Ниските нива на престъпност са типична черта на целия регион - не само Корея, но и Япония, Тайван и дори Китай се славят като безопасни в това отношение места.
Конкретно в Корея това се дължи на съвкупност от фактори - традиция, обществени нагласи и специфики на начина на живот в комбинация със строги закони и далеч не на последно място - огромно количество камери, които са буквално навсякъде.
Само в Сеул към края на 2021 г. има над 83 000 CCTV камери, сочат данни, цитирани от корейския вестник "Джунан".
Това значи по 8,5 камери на 1000 души. Те са в магазините, заведенията, в асансьорите, сградите и по улиците.
Освен че технологията се използва от силите на реда при нужда, записите са лесно достъпни и за обикновените граждани. Ако например някой загуби нещо в магазин, е обичайно да помоли персонала да ги прегледа.
Камерите имат сериозна превантивна роля, но не са единствената причина за малкото кражби.
Според Хан Мин-кун, професор по криминология в Корейския национален полицейски университет, кражбите и обирите в страната намаляват, но не защото видеонаблюдението спира престъпленията, а защото все по-малко хора носят в себе си сериозни суми пари в брой. "Евентуалните ползи от кражба на нещо ценно като портфейл не превишават цената от риска да бъдеш хванат", обяснява той пред "Джунан" и мотивира тезата си с намалението на тези престъпления и в провинциалните райони, където има по-малко камери.
Но обяснението е доста отвъд видео наблюдението. Корейското общество е изключително семейно ориентирано, близките фамилни връзки и хармонията в общността се ценят високо, и спазването на нормите е особено важно.
До 70-те и дори 80-те години на миналия век корейците поддържат характерните за аграрното общество тесни връзки в общността. Цели фамилии от няколко поколения живеят заедно и поддържат близки контакти със съседите и хората около тях.
В подобна среда, където всички се познават, идеята да отмъкнеш нещо чуждо е немислима - възможността да те хванат е голяма, а последващото голямо унижение е гарантирано.
Въпреки че този модел не е толкова актуален след икономическия бум в последните десетилетия на XX век и преселването на повечето хора в големите градове, тези нагласи още се предават от поколение на поколение.
Или както бихме казали у нас - "какво ще кажат хората" още е силен възпиращ фактор. На корейците продължава доста да им пука какво ще помислят околните за тях, ако например посегнат на чужда вещ пред очите на всички.
Друга причина за ниския интерес към чуждите вещи е и по-високото ниво на доверие между хората в страната - там вярват, че ако се държиш добре с околните, те ще отвърнат със същото. Затова и на хората не им хрумва, че някой може да посегне на ценностите им, тъй като те самите никога не биха направили нещо подобно.
Джебчийството също е рядкост, макар и да не е нещо невиждано, особено в най-туристическите части на големите градове. Тук влиза в сила друга особеност - относителната социална хомогенност на икономически силно развито общество, в което няма прекомерно големи неравенства. Освен това страната е известна с високата работна етика и като място, където на пиедестал се поставят усърдието, прилежанието и здравата работа, а не лесният начин като кражби.
По-тежки престъпления като обири пък са по-трудни и заради стриктните забрани и рестрикции за оръжия.
Разрешителни се издават само на шепа хора по професионални причини и на ловци след тежки изпити и тестове. Ловджиите при това имат право да ползват оръжията си само по време на ловния сезон - в останалото време те се съхраняват в полицията.
За нелегално купуване на оръжие се лежи в затвора. Забранено е дори притежанието на играчки, които приличат на пистолети.
Тези фактори водят и до висок процент върнати изгубени ценности. Над 100 000 забравени вещи минават годишно през центъра за загубени и намерени предмети на метрото в Сеул. Най-много от тях са портфейлите - близо четвърт. Следват мобилни телефони и чанти.
Част от вещите се прибират от служителите на метрото на последната спирка, оставени там, без никой да ги отмъкне. Друга част обаче се предават от съвестни пътници и те го правят, защото искат да помогнат на собственика.
Е, не е само това. Има и материална мотивация. По закон хората, които намерят чужда вещ и я върнат, могат да поискат компенсация от собственика - между 5 и 20% от стойността на предмета.
Никой не е казал, че за спокойна и безопасна държава следва да се разчита само на съвестта и доброто възпитание за гражданите.
