Това, че Лудогорец е станал за n-ти път шампион на България, вече дори не е новина. При това не само за централните емисии на големите телевизии, които в същия ден започнаха с положителната проба за коронавирус на някакъв хърватин с австралийски паспорт от "Армията", който хората дори не знаят как изглежда. Не е новина дори в Разград - на терена нямаше дори едно шампанско за цвят, нямаше арки, конфети, почетни обиколки за феновете... То и фенове нямаше.
По същото време в печално известния разградски зоопарк вероятно е било в пъти по-забавно (и по-населено), отколкото на "Хювефарма Арена" след края на мача с Берое.
Докарахме се дотам на никого да не му пука, че някакъв отбор става шампион на България по футбол. При това с историческо постижение - изравнен рекорд на ЦДНА от периода между 1954 и 1962 г., попаднал навремето в книгата на Гинес. Голяма работа, кой го интересува.
И все пак в цялата история има новина - 9 години по-късно вече никой не мрази Лудогорец. Просто ни стана безразличен.
Мина през всички фази на фенската страст: отначало хората искрено му се радваха, защото беше нещо ново и различно. Добре опаковано, лъскаво, европейско. Проектът на братя Домусчиеви пълнеше стадионите с неутрални зрители. Някъде след третата-четвъртата година доминаторът започна да генерира солидна и повсеместна омраза - по естествени причини, тъй като на историческите грандове им писна да му дишат прахта, но и заради безцеремонните и нагли практики, които все по-често взеха да влизат в употреба. Я ще е някой съдия, я ще е някой наведен съперник - винаги, когато разградският кораб се накланяше, се намираше кой да го подпре в решителния миг преди да се катурне.
Вече и това мина. Сега сме в последната фаза - на апатията. Лудогорец ни стана безразличен. Дали ще са 9, 10 или 15 поредните титли, на кого му пука? За фирмения проект на Домусчиеви отброяването на първите места се е превърнало в досадно задължение по пътя към големите пари в Европа. Няма романтика, няма вълнения, няма съспенс, няма даже и скандали - напълно ординарно, всекидневно, стерилно регистриране на поредната цифра. Просто бизнес. Машината си функционира безотказно и няма никакви изгледи центрофугата да спре да се върти.
Както е тръгнало, скоро Лудогорец ще е световен шампион по поредни титли. В Европа остана само един маратонец, който все още успява да държи същия ритъм - Селтик. С девета поредна домашна титла може да се сдобие и Ювентус. Тяхната хегемония обаче не е като нашата - нито в Шотландия, нито в Италия някой е станал безразличен.
Там го няма това усещане за празнота, за безалтернативност, за обреченост. Там просто има първенство с един много по-силен отбор от всички останали. В България си имаме футболно вето. Или диктатура, както ви е удобно. Която с годините по оруелски успя така да промие мозъците на всички останали участници в състезанието, че за тях първото място не съществува. За него не се говори, не се оспорва, не се поставя като цел. То е капарирано далеч преди началото на поредното първенство.
Иронично е, че онзи рекорд на ЦДНА, който уж бе изкован от мракобесния комунистически режим, сега взе да ни се струва невинен и романтичен откъс от футболната летопис. Уж бе немислимо някой да подобри серията на отбора на армията, постигната благодарение на повелята на Партията и заради безпардонното стъпкване на всякаква конкуренция, а какво излезе. В демократична, свободна и европейска България, в разгара на 21-ви век се възцари по-тежка футболна диктатура, отколкото дори през най-тъмните години на сталинизма.
А още по-фрапиращо е, че никой не е наясно защо продължава да се случва това. За 50-те години на миналия век отговорът е очевиден - ЦСКА бе флагман на идеологията, съответно първото място бе задължително. Но какъв е смисълът на сегашната доманиция? Какво трябва да ни се докаже?
Единственият отговор са парите, защото така и така личният рейтинг на Домусчиев се помпа всекидневно по всякакви начини. И пеленачетата вече знаят какъв велик бизнесмен е, Лудогорец вече не му е необходим, за да трупа медийна слава. Публика на стадиона в Разград вече няма дори в шампионските мачове. Значи единствената причина за съществуването на този проект останаха финикийските знаци.
С какво обаче тогава Лудогорец е по-различен от другите фирми на Домусчиеви? Ами с абсолютно нищо. Вероятно и заради това именно "орлите" бяха първи на опашката за помощи по мярката 60/40.
Но не е ли редно благодетелят на разградчани най-накрая да си даде сметка, че футболът - дори в днешно време - не е само бизнес? И че в България продължава да има хиляди, че и милиони хора, които си искат футбола и първенството обратно? Че тази всепроникваща паяжина, разстлала се върху българския футбол - като се започне от шампионата, през съдиите, през телевизиите, през БФС и се стигне чак до медиите, е задушила любовта на българина към играта? До степен, в която на никой да не му пука?
Сега всички с трепет чакат конгреса на футболната централа, за да дойде новият президент, който "да ни оправи". Да върне реномето на България на футболна нация. А малцина си дават сметка, че много отдавна футболната власт си е сменила адреса и не е в Бояна. Който и да седне на стола на Борислав Михайлов, ще прави това, което е по волята на модерния Член Първи. И цялата олелия около изборите ще е прах в очите на наивниците. Изборите отдавна са спечелени от когото трябва.
За тях, наивниците, остана една утеха - на техните стадиони може да няма титли, но има футболисти, които плачат от радост или от мъка. В Разград такива няма да видите.
