Шампионски урок

"Ще съм щастлив и на шестото място. Да кажа, че ще се опитаме да направим най-доброто, е все едно да се скрием. Затова са необходими цели. Шестото място е реално, полуфинал ще бъде сензация". С тези думи тръгна към поредното си европейско първенство диагоналът и капитан на Сърбия Иван Милкович. Един от най-добрите играчи в света сложи България в другата група - на потенциалните победители.

Девет дни по-късно Милкович и съотборниците му сътвориха повече от сензация - станаха първи. Такава, но с отрицателен знак направиха и българите - те заеха мястото, което Иван отреждаше за собствения си отбор - шестото. И то при условие, че преди първенство записаха общо 3 победи именно над сърбите.

Как се стигна до тук?

От "плавите" никой, дори в родината им не очакваше нищо. Те самите не правеха гръмки изявления. И тимът получи нужното спокойствие. А то е особено важно когато става дума за подобен турнир и за отбор, изграден от играчи на по 23-24 години, без необходимия опит. Така без грам напрежение тимът спечели и трите си мача в предварителната група.

Вярно, че Австрия, Турция и Словения не могат да се сравнят със Словакия, Полша и Германия, но до някъде е по-трудно да играеш с по-непретенциозните отбори, отколкото с фаворитите. Доказа го и родния тим със загубата си от Словакия още на старта. Която вероятно нямаше да се случи, ако не бяха някои "странни" както ги определи и Владимир Николов решения. И която след това можеше да бъде и компенсирана, но и това не стана.

Задачата на Сърбия на четвъртфинала не беше никак лесна. Срещу тях се изправи Франция, но ако родните волейболисти бяха последвали примера на "плавите" и бяха спечелили и трите си срещи щяха да играят отново с Полша, а не с Русия.

На полуфиналите Сърбия вече съвсем нямаше какво да губи. Милкович и компания отлично знаеха, че фаворитът е Русия, но не се предадоха дори когато Сборная поведе с 2:1 гейма. Именно там в четвъртия гейм Сърбия всъщност спечели златото. За да победи, Италия трябваше да даде много повече от най-доброто от себе си. "Адзурите" се опитаха, но вдъхновените сърби трудно можеше да бъдат спрени.

Те водеха своите битки на полето, а не извън него с думи и обещания. И го правеха като отбор. Показателни са последните разигравания - малко преди Милош Терзич да сложи точка с добре изпълнения си начален удар, Милкович сбърка. Не веднъж, а два пъти. Никой обаче не го погледна накриво, не го упрекна, както на няколко пъти се получи в българския тим. Напротив - окуражиха го, но не само, защото е капитанът, а защото така са научени.

"Защото имаме манталитет като за война. От хиляда години единственото решение, с което си разрешаваме проблемите, е войната. И имаме една тайна: стига някой да ни каже "това не може да се направи, не можете да достигнете дотук". И тогава успяваме и достигаме до края", обяснява тайната Милкович.

Къде сме ние?

Чисто като цифра - на шесто място. Не успяхме да надградим над постигнатото преди две години - трето място. Не показахме и по-добра игра - нито в атака, нито на блок, нито на сервис. Тръгнахме си без медал и без индивидуално отличие. Но по-лошото - поставихме под сериозна въпросителна участието си на олимпийските игри. Нещо, което в сръбския лагер не се коментираше, но вероятно е минавало през главите на всички. Новите европейски шампиони през ноември и декември ще играят на турнира за световната купа и нищо чудно да са сред първите участници в Лондон 2012.

Да влезеш в тройката на турнир, в който основните ти конкуренти са Бразилия, Полша (по всяка вероятност) и Италия е десетки пъти по-лесно, отколкото на такъв, в който освен теб ще играят още седем европейски тима, сред които и Русия. Да не забравяме и времето на двете прояви: световната купа е през ноември и декември, когато сезонът на клубно ниво още е по-средата, докато европейската олимпийска квалификация е през май - когато клубовете току що са приключили.

От тук нататък накъде?

Ясно е, че трябва да си извадим поуки. И защо не да копираме модела на Сърбия. Все пак този отбор е сред най-успешните във волейбола - от 2000 г. насам имат вече две европейски титли, една олимпийска, три бронзови медала от европейско първенство, четири сребърни и три бронзови медала от Световна лига...При това няма значение дали в отбора са Герич, Вуевич, братята Гръбич, Милкович или е само Милкович и младите...

Най-грешната стъпка би била да бъде сменен Радостин Стойчев, нещо за което вече се говори като възможност. Да, селекционерът не постигна резултатите, които всички очакваха през тази година, допусна и грешки, но дори в Тренто му трябваха 10 месеца ежедневна работа. До тук той получи 5 с националния отбор. И е задължително да получи поне още 5.

Само ако Стойчев запази поста си можем да разчитаме, че "ако" и "щяхме", които често ръководители и състезатели напоследък често използват щом стане дума за участието ни на големи първенства, ще изчезнат и ще бъдат заменени от "когато" и "направихме го".

Смяната на треньора означава ново приспособяване на играчите към тактика, изисквания, методи и характер на треньора и нов гратисен период, в който това да се случи. България обаче няма време за такъв, ако не иска тези 4 години от Пекин до Лондон да не се окажат просто пропилени.

Освен това се рискува и в мъжкия отбор да се възцари хаоса, който вече месеци царува в женския. И там заради едно подаване на емоциите и неразумно решение беше зачеркнато постигнатото от Драган Нешич в последните три години. Сега предстои европейско, но едва ли дори в самата федерация очакват на това първенство тимът ни да направи пробив.

И не на последно място Радостин Стойчев трябва да остане, защото като треньор няма равен у нас. А и както стана ясно преди няколко дни и в Италия, където го избраха за №1. Разликата между него и тези преди него е, че Стойчев се интересува не само от националния отбор, а от волейбола като национален спорт в България. Има идеи, желание да промени нещата, да вкара повече професионализъм в работата на клубовете ни, да начертае стратегия за опазване на състезателите. Зае се с тези свои намерения ентусиазирано и първите резултати би трябвало да видим още през тази година в иначе превърналото се в умиращо родно първенство.