Нападателят на Ливърпул Коди Гакпо споделя пред Players' Tribune футболния си път, отвел го до "Анфийлд".
Футболистът се връща назад към детските си години, но разказва и за настоящия сезон, в който мърсисайдци са се устремили към титлата:
Направете ми една услуга. Затворете очи и си представете мястото, което е най-специално за вас в целия свят.
Може би сте си представили къщата, в която сте израснали или футболния терен зад училището ви. Или "Анфийлд" в някоя вечер от Шампионската лига. Такива места не са просто тухли и камъни, нали? Те са свещени.
Ще ви разкажа за къщата, която баща ми построи в Ломе, Того. По един красив начин, това е история за всичко... за семейството ми, за футболния ми манталитет... дори за сезона, който имаме в момента с Ливърпул.
Трябва преди всичко да разберете, че баща ми е особен характер. Прави нещата по свой начин. Помня как се прибрах след мач миналия сезон и не бях играл добре. Не че бях слаб, просто не бях особено добър. Беше един от онези дъждовни дни в Ливърпул, когато исках просто да се прибера и да си почина. Но баща ми нямаше да го приеме.
Още преди да съм си събул обувките, той каза: "Сине, навън. Отиваме в градината".
Взех топката и излязохме, макар че вече беше тъмно и още валеше. Разиграхме ситуацията от всяка моя грешка точно по същия начин, както правехме като бях малък.
"Добре, аз ще бъда Салах", каза ми той, отиде на дясното крило и разигра сценария от мача. Не се шегувам, той е такъв през цялото време.
Обикновено вика и някой от братята ми да играе като защитник... защото татко вече е почти на 60 и не може всеки път да бъде като Рубен Диаш.
Баща ми среща за първи път майка ми в Того, още преди да се премести в Айндховен. Тя е националка на Нидерландия по ръгби и обикаля Африка на екскурзия с няколко приятелки през 80-те. Оказва се в един и същ бар с този чаровен местен сладкодумец - бивш футболист. Останалото е история.
След като дълги години работи в Нидерландия, татко припечелва добре и още като бях малък и взех да играя в школата на ПСВ Айндховен, той започна да гради своята мечтана къща в Ломе.
По-късно вече бях в първия тим на ПСВ и съотборници ме попитаха какво става с къщата, която си строим в Того. С двама от тях бяхме още в подготвителните групи и им бях разказвал за тази къща още като бях 7-годишен. Признах им, че къщата се прави вече 12 години.
Цели 12? Всички се смееха и ми се подиграваха след това. Но с такова темпо действаше баща ми. Беше негова мечта и когато имахме повече пари, строежът напредваше по-бързо. Но дълго време напредваше невероятно бавно - и научих, че точно така стават най-хубавите неща в живота. Бавно и целенасочено, тухла по тухла.
Откакто бях малък татко ми показваше черно-бели клипове на Пеле през 60-те или на неговия идол Марадона и ми обръщаше внимание на дребните детайли в играта им. Искаше да взема по нещо от всеки и да го приложа, когато мога.
Той ме вдъхнови да изучавам футбола, но мама е тази, която ме накара наистина да вярвам.
Както споменах, тя е бивша ръгбистка и е силна жена, но същевременно много добра и мила. Всеки път като ѝ разказвах лудите си мечти да стана професионален футболист, тя никога не казваше "Е, ще видим", както правят понякога родителите. Подкрепяше ме и наистина ме караше да чувствам, че съм способен да го направя.
Не мисля, че тогава дори осъзнавах колко важно е това, но сега означава всичко за мен. Зная, че имам специална майка.
Баща ми продължи да ме тренира и след като влязох в академията на ПСВ. Гледаха ме в съботните мачове и мама ме подкрепяше безусловно, докато татко гледаше критично и търсеше какво мога да подобря.
Ако изиграя добър мач, после го обсъждахме цял ден. Ако играя зле, не се говореше много. От тишината разбирах, че ще имам проблеми на другия ден, когато отивахме на терена да "поправим грешките".
Подаваше ми топката и правехме нещата отново и отново, понякога един час на игрището, понякога три часа. В някои дни виждах слънцето да изгрява от едната страна на вратата и да залязва от другата.
В школата бях от много малък и понякога се случваха странни неща. Например, веднъж като бях с 12-годишните, решаваха кои ще продължат в по-горната възрастова група. Знаех, че предвид представянето ми трябва да вземат и мен. Но не чух името си. Не показах никаква реакция, но бях бесен.
Прибрах се и говорих с татко. Той винаги има план, изслушва, задава въпроси, иска да знае всеки детайл. И накрая дава стратегията за действие: "Знаеш ли какво? Няма да правим нищо. Утре е мачът, просто ще играем и ще вкарваме".
В онзи мач отбелязах хеттрик и впоследствие треньорът ми каза: "Гакпо, от утре може и ти да отидеш да играеш с 13-годишните".
"Но защо не ми казахте името още вчера?", попитах аз. "А, просто ни беше интересно как ще реагирате ти и семейството ти".
Какво? Тогава бях само на 12 и на тази възраст човек не разбира такива манипулации. Ако бях реагирал по начин, който не им беше харесал, кой знае - можеха да ме възприемат като проблем и изведнъж вече да не съм част от школата.
Не се опитвах да разбера някои по-мрачни аспекти от случващото се в академията. Има родители и играчи, които дават подаръци на треньорите и всякакви такива неща. Тези, които бяха готови да се харесат на треньорите по този начин, все бяха стъпка пред мен.
Но татко винаги ми казваше: "Ще позволим ли това да ни повлияе или не?"
Рано осъзнах, че ако ще се стремя към върха, няма да хленча, да се оплаквам и да си търся извинения. Между 12 и 16-годишна възраст беше процесът ми на изграждане и на 17 реализирах мечтата си да бъда в представителния отбор.
Но едва през 2020 г. наистина ми потръгна. Роджър Шмид ни стана старши треньор и ни докара до второто място.
Още бяхме далеч зад Аякс, но следващата година завършихме само с две точки по-малко, спечелихме и финала за Суперкупата срещу тях.
Тогава с Ерик тен Хаг и с играчите, които имаха, изглеждаха непобедими, така че постижението беше голямо.
Някъде в онзи период взех да чувам слухове за трансфер в Англия. Всеки, който ме познава, знае, че се уповавам на вярата си. Веднъж се срещнах с един пастор в моята църква и още преди който и да е голям клуб да ме е поискал, той ми обясни, че Бог му казал, че ще заиграя в Ливърпул.
Аз се изсмях и му казах, че предстои да видим. Вече имаше някакъв малък интерес от Манчестър Юнайтед, но през лятото на 2022 г. те взеха Антони. Питах се какво да направя - можех да отида в Лийдс, Саутхемптън, или да остана в ПСВ Айндховен.
Помолих се на Бог да ме напътства, но трябваше да се уверя, че ще получа съобщението му. Казах си, че ако вкарам веднъж, отивам в Саутхемптън. Ако вкарам два пъти, отивам в Лийдс. А ако вкарам три пъти, ще остана.
На следващия ден играхме и отбелязах две попадения, бях замесен и в трето, но в началото го зачетоха като автогол.
Тогава ме извадиха от игра и си казах - два гола, значи ще е в Лийдс. Бях спокоен с решението. Споделих цялата история на приятеля си Джордан Тезе, който сега играе в Монако, и той ми каза: "Ако Бог иска да останеш, този автогол ще бъде приписан на теб". И наистина така се случи - попадението беше присъдено за мое и съдбата ми се промени. Останах в ПСВ.
Забавна история е, но е много важна част от пъзела. Добре, че останах, защото това ми позволи да играя на световно първенство и ме отведе до Ливърпул.
Човек никога не забравя първото си световно първенство. Ентусиазмът беше на друго ниво, усещах как всички у дома гледат. Виждах клипове как хората в Нидерландия празнуват по барове головете, които съм вкарал.
Няма да забравя и мача с Аржентина, битката на "Лусаил".
Все още съжалявам, че при 2:2 в продълженията не продължихме да пресираме. Свалихме темпото, всички бяха изморени. Мисля, че ако бяхме продължили да играем както преди, можехме и да победим. Но накрая се стигна до дузпи и ни отстраниха. Беше съсипващо, но днес осъзнавам, че играх в един от най-паметните мачове на световни първенства.
Прибрах се на следващия ден и после отидох в Дубай на ваканция. Една вечер в хотелската стая, беше към 11, брат ми Сидни говореше с агентите ми.
"Преговаряме и сме много сме близо", каза ми той.
"За кого става въпрос?"
"Ливърпул".
Когато става въпрос за някаква голяма мечта, не знаеш как и кога може да се осъществи, но накрая го чувстваш като съдба.
Бях чувал за феновете на Ливърпул, всеки е чувал, но все пак бях шокиран от изживяването на живо. Вълнението при всеки гол е малко като на световно първенство. И по странен начин, чувството да съм тук е същото като в Айндховен или Ломе - чувствам се у дома.
Не смятам, че външният свят очакваше много от нас през този сезон. Защото през миналия сезон бяхме страхотни до последните 10 мача и после оплескахме всичко. Знаем, че бяхме близо. Като започнахме подготовка, много от момчетата не бяха с нас заради европейското първенство и Копа Америка. А като излязохме в контролите, все още не бяхме свикнали с новия стил на игра.
После постепенно се почувствахме уверени с начина, по който Слот иска да играем. От първите официални мачове летяхме. Победихме Ипсуич и Брентфорд, а когато спечелихме на "Олд Трафорд" с 3:0, това беше потвърждението - наистина можем да постигнем нещо.
Разбира се, процесът започна още при Клоп. Сега Слот надгражда над тези основи. Той е много земен, спокоен и сдържан. Можеш да говориш с всичко за него, много е добър тактически и ние пасваме на неговата система. Ако видите полузащитата ни - Къртис, Райън, Доминик, Уатару, Елиът, Алексис - те са завършени халфове. Могат да правят всичко, да тичат, да печелят единоборства, да комбинират един с друг между линиите.
При Клоп по-често отправяхме дълга топка и после се борехме за нея, но сега играем с повече търпение, повече къси пасове, за да се види наистина колко класа имаме в полузащитата. А аз съм обратно на лявото крило. Мисля, че най-голямото нещо, което Слот направи за играта ми, е да ме върне на тази позиция, вместо да играя по-централно.
Общо взето, всичко е в детайлите. Има много неща, които трябва да попаднат на мястото си.
И не знам, предполагам затова като седнах да пиша този текст, взех да си мисля за къщата в Того (която за щастие вече е довършена!).
След като преминах в Ливърпул, имах възможността за пръв път да посетя Того с братята ми. Стигнахме до къщата и се убедих, че е истинска. Хора влизаха и излизаха с оборудване и инструменти, а баща ми беше като патрул, който казваше на всички какво да правят. Отвътре плочките на пода бяха идеално изрязани и бяха със сложни, многоцветни шарки. Беше много красиво.
В това пътуване разбрах и нещо за баща ми.
Мислех, че целият му фокус върху моите тренировки е бил просто защото е искал малкият му син да постигне мечтите си. Но сега виждам и по-дълбоко значение. Мога да си представя млада версия на баща ми, която стига от Того чак до Нидерландия и среща хора, които си мислят, че не знае какво прави и лесно могат да го стъпчат.
Но те не знаят, че има силен характер, железен манталитет и винаги стига до върха. Предполагам това са били уроците, които наистина е искал да ми предаде: че откъдето и да тръгнеш, можеш да си извоюваш всичко с упорит труд. Никога не се подценявай. И когато нещата се объркат и мечтата изглежда безкрайно далеч? Наведи глава и работи.
Това е историята и на нашия сезон с Ливърпул. Градим тухла по тухла и сега сме на отлична позиция да атакуваме титлата.
Синът ми Самуел още не е навършил дори една годинка, но като порасне достатъчно, за да разбере, ще му разкажа за нашето лудо пътуване с Ливърпул. Сигурно ще започна от онази победа със 7:0 над Юнайтед през 2023-та. Ще му кажа, че сме били в лош момент, но сме направили онзи голям мач срещу Юнайтед, които тогава се справяха по-добре от нас.
Вкарах и поведохме с 1:0 преди почивката. А второто полувреме? Бам-бам-бам, беше историческо. Но най-важното е какво се случи после в съблекалнята - няма да забравя какво ни каза Върджил: "Сега трябва да запазите спокойствие. Не си мислете, че като бихме със 7:0 пак сме най-добрите. Бяхме неутрални преди, оставаме неутрални".
Стигайки до днес, вече мисля, че имаме всичко необходимо. Просто трябва да останем спокойни, както би казал Върджил. Оставаме неутрални, но не пускаме газта.
Ще разкажа на Самуел и за една друга битка, която няма да влезе в учебниците. Ще му разкажа за 14 декември срещу Фулъм, много важна точка за нас, защото изоставахме с 0:1 и бяхме с човек по-малко, но показахме на какво сме способни. Очевидно като бием с 4:0 си проличава колко сме добри. Но мачове като този с Фулъм, или с Брайтън, когато направихме пълен обрат, наистина показват същността на Ливърпул.
Върху това градим нашата къща. В най-мрачните моменти се вижда колко струваме и си проличава характерът ни. Много пъти именно тези моменти носят титлите.
Денят, в който се роди синът ми, беше най-важният в моя живот. Той вече расте, много е активен и никога не иска да спи. Като порасне, ще разбере какво прави баща му. Засега го водя на "Анфийлд" и няма никаква идея какво се случва.
Но някой ден ще знае цялата история и ще разбере как се градят големите неща. На този ден ще му разкажа за една къща в Ломе.
