Аз съм тази, дето преди време описа всички досадни коледни случки. Същата, която употреби най-хапливия си, витиеват журналистически речник, за да осмее истеричното предколедно чистене, маратона за подаръци, втръсналите до спукване разкази на застарелите роднини за "онова време" и еди-кой-си-като-малък.
Аз съм онази жена на средна възраст, която откровено се подигра на собствената си вманиаченост по нечетния брой ястия на Бъдни вечер и необяснимия си инат да прави всичко, както подобава традицията, събирайки на едно място цялата фамилия, с все глупавите й недоизказаности, премълчавани противоречия и уж коледно настроение за чудеса.
Беше си искрено.
В биографията ми се броят на пръстите на едната ръка предколедните вечери от типа "тиха нощ, свята нощ", прекарани наистина в уют и топлина, когато някой друг, а не аз, се е погрижил за всичко.
Изключвам, разбира се, детството, където тези епизоди придобиват статута "don't touch or I'll kill you", след като и двамата ти родители вече ги няма, а детето в теб продължава да си хленчи по липсата им.
Оставям настрана и малките ни женски коледни нощи у дома, когато оставяхме бисквитки и чаша мляко за Дядо Коледа, а той подреждаше подаръците под елхата, наръфваше бисквитка, преполовяваше млякото и оставяше добри писма на дъщерите ми.
Въпреки тези моменти, аз - типичната леко уморена, малко озлобена, тихо обидена на живота жена имах нуждата да кажа за така възхвалявания празник, че всъщност е тъп. И неискрен. И баламосващ. И неразумно охарчващ. И претенциозен. И...
Знаете ли обаче какво?
Тази година, ей така изневиделица, съвсем непредвидено навирените ми рога на "всичко-можеща-и-знаеща" увиснаха като намокрена от спонтанен дъжд сватбена фризура.
Острата ми ирония към всичко, свързано с някакви аха да станат лигави неща като семейното чувство, християнските и общочовешки добродетели и религиозно езическите трикчета и ритуали за не знам си какви вълшебства, взе да се спихва като огрян от слънцето снежен човек.
"Жестокостта ти се сломи", плахо установи вътрешното ми чувство за равновесие и панически взе да се оглежда за причината.
Това, че може би ме наляга някакво старческо смирение, тутакси беше отхвърлено от женското ми самочувствие. Не ще да е възрастта, която притъпява острите ръбове в характера - точно обратното е.
Изключих мигом като причина и евентуално вътрешно осъзнаване на божественото начало и приемането му - точно аз никога няма да повярвам, че човекът непременно има нужда от измислен бог с всичките неуравновесености в характера му, мизантропични постъпки и постоянни претенции за изначална правота и справедливост.
Добре, де, но тогава какво?
Какво е това, което ме кара да се трогна от един градски автобус, обрамчен в кичозни коледни китайски гирлянди в името на празника?
Къде е причината очите ми да се пълнят със сълзи, когато на „Пристигащи" на летището видя отрудени хорица в сиви палта и оръфани каскети да посрещат поевропейчените си деца с техните маркови куфари и торбички от фри шоповете по световните терминали?
Защо една такава тежка, ледена буца ми засяда на гърлото, когато в изтърканото от народ фоайе на софийски мол, под изкуствената елха и до фалшивите шейнички видя дете да гледа с цялата обич на света изиграния от някой отегчен, неуспял актьор Дядо Коледа?
Всичко това аз - дето и докато си мия зъбите сутрин, ъгълчетата на устата ми сами се повдигат в подигравателна усмивка...
Тази година е време да си призная: Здравейте, аз съм Мария и обичам коледни клишета!
Всъщност адски ми е хубаво да слушам до безкрай най-досадните коледни песни и да си ги припявам. Искам да почват още от средата на ноември, защото само така този тъжен месец, в който реално се случва единствено есенната депресия, може да стане поносим.
Искам си All I Want For Christmas и Марая Кери и в колата, и в мола, и в кафенето, и на гости!
Нямам нищо против да седна по халат с едно тесте хартиени кърпички и чаша бабешки чай пред телевизора и да си изгледам Love Actually заедно с другите от поредицата коледни кинокласики, докато подсмърчам на воля.
С цялото си сърце се радвам на онзи неделен ден, в който ще украсяваме къщата и ще подреждаме елхата. И изобщо нямам намерение да се карам на децата си, че закачат играчките, където си искат, без да следват така добре обмислената ми дизайнерска коледна визия за тази година.
И с кеф ще изчистя къщата дори - ще си летя на прахосмукачката, ще развявам палцала срещу прах като ангелски крила, ще изпера дори пердетата и лично ще ги изгладя, докато шляпам из къщи по огромни кичозни домашни пантофи във формата на джуджета.
Наум ще си наричам хубави неща, докато поставям на изкуствената елха всяка бляскава играчка, дошла директно от някоя пекинска фабрика за джунджурии и ще вярвам, че ще се сбъднат.
Ще се посветя на кулинарен пазар и ще разхождам по спирките на автобусите и в багажника на колата си пакети с брашно и ориз, дрянови пръчки и борови клонки, кисели зелки в найлонови пликчета и мрежички с мандарини.
Няма да се оплаквам от целия ден готвене!
Тъкмо напротив - ще си остана у дома и бавно и напоително ще приготвям нещата едно по едно. Ще счукам орехите от апетитката на мама, ще ги напоя обилно с оцет, зехтин и чесън и палаво ще изравнявам повърхността им в купичката, докато пробвам дали е добре на вкус.
Ще си сипя вино от обяд и ще си го пия сама, докато навивам сармите и миризмата на киселото зеле се утаява по ръцете ми.
За пореден път, но сега без грам досада, ще сваря ошаф и дума няма да обеля да се оплача, че само аз си го ям. Ще извадя най-хубавите чинии от сватбения сервиз на нашите, ще подредя съветските вилици, лъжици и ножове от семейното съкровище и ще запаля червени свещи.
И содена питка ще омеся и няма да си се самоподигравам, че истинското й име е Чупизъбка!
Ще я покрия с бяла тъкана кърпа от чеиза на баба ми, ще я сложа на масата и ще подпра на нея домашната икона на Дева Мария, дето съм я прибрала в кутията със сувенири прахосъбиралки.
Когато съм готова с всичко, ще си взема душ и ще се облека така, че да се харесвам.
Ще си остана по пантофите джуджета и ще си забода диадема със светещи еленови рогца на главата. Ще сложим всичко на масата и ще седнем с дъщерите ми около нея. Може и да ви е смешно, ама и "Отче наш" ще си прочетем...
После ще си представим, че всички сме тук.
Че баща ми ще се появи като Дядо Коледа отнякъде и ще го изиграе като никой друг, нищо че веднага ще го разпознаем. Че майка ми ще се тюхка постоянно как преварила ориза, зелето й не е кисело или апетитката й била пълна с парченца орехови черупки.
Баба ми припряно ще събира трохите с шепа от покривката и ще ми дава невидими за никого другиго знаци с очи къде точно е паричката в питката, за да направя така, че "случайно" да се падне на децата.
Вуйчо ми ще разкаже някоя от пиперливите си истории, а всички ние с братовчедите и вуйна ми ще й се смеем от сърце, нищо че сме я чували поне двеста тридесет и пет пъти, без да се броят онези, в които я е разказвал лично на всеки един от нас.
Ще включим лампичките на елхата, а татко ми ще се похвали, че тази година светят всички до една. Ще се натъпчем с храна и ще пуфкаме един през друг, а пък дядо ще каже неговото "Ако конят умре, от зоб да умре!".
Едвам ще дочакаме да стане полунощ, за да разкъсаме хартиите на подаръците и да се питаме един през друг "Нали ти харесва?", "Ще ти стане ли?", "Искаш ли да го сменя за друг цвят?"...
Ще се прегръщаме и ще застиваме с вплетени около телата си ръце и затворени очи и ще се уверяваме, че точно този подарък е това, за което сме мечтали винаги. Ще си пробваме пуловерите, шапките и чорапите, ще си четем посланията по картичките, баба ще сгъва опаковките и ще ги пази "за догодина", а ние ще й се подиграваме.
Аз, вуйчо и татко ще си пийнем повече или първи ще ни хване. Татко ще заспи на дивана, а някоя от дъщерите ми ще го завие с одеало, докато другата го снима с телефона си как хърка.
Кучетата ще се чудят защо е тази еуфория, ще похапват тайно падналите трохи от баницата и содената питка и гузно ще се облизват под масата. Ще си направим турско кафе и ще го сърбаме бавно с бабината суперсладка, лепката баклава.
Ще си спомним за тези, които вече ти няма и пред обърканите погледи на децата ще се опитаме да им разясним кой на кого е чичо, от кой род е, за кого е женен и каква е разликата между свако, калеко, учинайка, чинка, стринка, тетка и доколко братовчед е третият братовчед.
Децата пак няма да ни разберат, ама нищо - ние и на другата Коледа ще им го разкажем.
Защото един ден, някъде там в бъдещето, сигурно аз ще съм бабата, дъщерите ми ще са мен, а техните деца ще трябва да научават вечните семейни истории, споделени точно в тази нощ, когато с думата Коледа ни се прощава всичко.
Дори моментната загуба на ирония и липсата на разсъдък да споделиш публично всичко това.
Сигурно, защото по Коледа наистина стават чудеса...
