В системата на ГУЛАГ адът е слязъл на Земята, но дори и писателят Александър Солженицин, посветил творчеството си на лагерите, нарича Магадан "специално място в ада". Авторът, жертва на безброй издевателства от страна на СССР, до смъртта си смята, че е късметлия, че не е бил около река Колима.
Около съветската река и замръзналите земи на област Магадан по времето на Сталин са открити огромни златни находища.
А заедно с тях се намират и немалко находища от уран - ценен елемент, за да върви напред и нагоре ядрената програма на СССР.
До далечния изток на Руската федерация води една-единствена магистрала, през която по някои оценки са преминали над 1 млн. затворници, заточени да се трудят в Магадан.
Веднъж запратени натам, мнозина знаят, че едва ли ще се завърнат по родните си места живи, и затова магистралата е наречена "Пътят на костите".
Сред изпратените в Магадан и около река Колима са и имена като космическия инженер Сергей Корольов и поета Варлам Шаламов. Последният пише в мемоарите си, че "има кучета и мечки, които се държат по-интелигентно и по-морално от хората", визирайки озверелите от мъчения лагерници.
Шаламов описва как той и другите, осъдени да работят в мините на Магадан, живеят в леки дървени бараки въпреки минусовите температури в региона.
Заедно с политическите затворници се трудят и закоравели престъпници, които влошават допълнително живота на обикновените хора.
Те са разпределени в разнообразни задачи - в златните мини, където условията са непоносими, в строежа на Магадан и селищата около нея или за труд в самия лагер.
Най-тежкото наказание е работата в урановите мини - три на брой и с уран с най-ниско качество, но достатъчно, за да превърне всеки без защитно облекло в жив труп.
Бивш политически затворник в Магадан си припомня за "Гардиън", че пазачите не позволяват човешко достойнство дори и в смъртта.
Загиналите лагерници нямат право на собствен гроб и надгробна плоча. Вместо това на капачка от консерва се изписва номерът, даден им от ГУЛАГ, и тя обозначава приблизителното място, където е заровен починалия.
Както пък сочи опитът на Александър Солженицин, леки и по-тежки заболявания се оставят почти напълно нетретирани.
Докато е в лагер на ГУЛАГ, писателят развива тумор в областта на слабините, опериран е от фелдшер и е изпратен обратно да работи едва няколко дена след това.
И тъй като в Магадан загива особено голям брой лагерници, погребани набързо, местните казват, че всичко наоколо е построено върху кости.
Краят на кошмара идва с кончината на Сталин през 1953 г. и последвалата десталинизация.
Въпреки това немалко бивши лагерници остават в и около Магадан, тъй като смятат, че може и да няма при кого да се върнат в другите части на СССР. За радио "Свободна Европа" бивша затворничка на име Тамара Филатова признава пък, че властите не са ѝ позволили да напусне провинцията.
Тя допълва, че опитите историята на ГУЛАГ да бъде заличена започват твърде малко след това.
"След смъртта на Сталин заточеници и пазачи седнаха на една маса и изведнъж никой нищо не си спомняше", казва Филатова.
Около Магадан сградите, които са били част от лагерния комплекс, нарочно са оставени да се разпадат и да бъдат погълнати от растителността и ледовете, а мините също зеят призрачно.
За случилото се в района свидетелства само един зловещ монумент, наречен "Маската на тъгата", който е на хълм точно над град Магадан.
E, и произведения като тези на Солженицин и Филатов.
