Тази ужасяваща история започва през 1933 г. в Съветския съюз, който решава да върне паспортната система за придвижване от едно населено място в друго.
Руската революция от 1917 г. налага своя постулат, че всеки съветски поданик ще може да се придвижва свободно в рамките на СССР, но тази стратегия се оказва изначално грешна.
Още в следващите години по-големите руски градове се пренаселват, а селата се обезлюдяват.
Колективизацията на селските стопанства принуждава жителите на руските села да търсят прехраната си другаде и така режимът се лишава от основния си стожер - пролетариата.
Решението на този проблем Москва намира във връщането на паспортната система, като притежанието на паспорт бива разрешено единствено на по-висшата работническа класа. Така изведнъж стотици селяни се оказват без необходимите документи и без право да пребивават там, където не са родени.
Паралелно с това СССР започва мащабни "чистки" в големите градове като Москва и Ленинград (Санкт Петербург). Аргументът е, че така градовете ще бъдат "прочистени" от излишното си население, но под ударите на закона попадат и престъпници, просяци, проститутки, бивши свещеници и всеки, който по някакъв начин бъде възприет за враг на режима.
Москва смята, че по този начин с един куршум ще убие два заека, че даже и три. От една страна градовете ще бъдат освободени от пренаселването, от втора - властта ще се отърве от неудобните за нея хора, а от трета - ще се насели обезлюдения регион на Сибир, където са изпратени задържаните.
През май 1933 г. на малкия остров Назино на река Об в сибирската област са заселени 6000 от тези души. Те са само с дрехите на гърба си и не са им предоставени никакви хранителни запаси.
Предвидено е да останат там временно, докато не бъдат разрешени някои неуредици в трудовите лагери. Не са им предоставени одеяла или пък инструменти, с които да могат да си построят заслон. Времето също се оказва крайно неблагосклонно - температурите вечер падат под нулата и почти постоянно вали дъжд или сняг.
На четвъртия ден от изгнанието Съветският съюз се смилява над заточените на Назино хора и отпуска скъперническа дажба брашно - по едва 200-300 грама на човек. Настава масов бой за провизиите и охраната на острова открива огън.
Десетки са ранени, но освен това на острова няма как да се изпече хляб и задържаните ядат брашнена каша с вода от реката. Заради това избухва пандемия от дезинтерия.
Да се избяга от Назино е невъзможно - саловете се разпадат в бурната река, а охраната доубива тези, които не са се удавили. Островът е заобиколен от картечни гнезда, освен това обаче охранителите често изпадат в пристъпи на напълно неоправдана жестокост и пребиват изгнаници с дръжките на пушките си.
Не това обаче дава прозвището на Назино - "Островът на смъртта". Само няколко дена след пристигането си започват да се появяват първите признаци на канибализъм.
Жители на близките сибирски села стават неволни свидетели на кошмари гледки. Пред "Russia Beyond" една пенсионерка, която тогава е била на 13, си спомня, че е видяла как охраната изнасилва една красива млада жена. Оставена в безпомощно състояние, тя е нападната от останалите, завързана за едно дърво и буквално изядена жива.
"По целия остров имаше останки от човешка плът, хората се изяждаха едни други", допълва пенсионерката. Най-често канибализмът е от страна на заловените закоравели престъпници, само че постепенно гладът принуждава все повече изгнаници да прибягват до него.
Затворник на име Углов обяснява в разговора си за "Russia Beyond" как е подбирал за жертви само най-слабите, тези, които си личи, че са пътници. Теофилия Билина, друга жителка на близките села пък разказва, че когато до тяхното селце стигнала жена с два отрязани крака, тя се зачудила сериозно какво се е случило.
Оказва се, че краката са били отрязани от група изгнаници и изпечени, а жената някак си е успяла да оцелее след подобно варварство.
В края на злополучния май месец вече има 700 смъртни случая, като повечето от тях по един или друг начин се свързват с канибализъм.
През следващия месец случаите на канибализъм зачестяват още повече и съветските власти се виждат принудени да вземат мерки. Затворниците започват да бъдат депортирани из селата около Назино и постепенно островът остава без своите обитатели. През юли изгнаниците са изцяло евакуирани.
От 6000 задържани оцеляват само 2000, но тази трагедия и нейните мащаби дълго време са известни само на местните жители и на охраната на острова.
Човекът, койот разкрива случилото се на "Острова на смъртта" се казва Василий Величко. Той е изпратен, за да докладва как протича дислоцирането на изгнаниците по селата, но това, което намира там го шокира до степен сам да се захване с разследване какво точно се е случило на остров Назино.
Негов детайлен доклад е изпратен към Кремъл още през юли 1933 г., където предизвиква доста силни реакции, но все пак докладът е засекретен. Истината за Назино излиза наяве в края на 80-те, точно преди окончателния разпад на Съветския съюз.
