Италианската мафия има дълги традиции на незаконна дейност, които датират още от края на XIX век в Сицилия и продължават до наши дни. Започвайки като кланово-семейни обединения, мафиотските мрежи с течение на годините прерастват в огромни и влиятелни престъпни организации и стават един от първите примери за организирана престъпност в модерния смисъл на това понятие.
В началото на миналия век мигрантските вълни в посока САЩ дават шанс на тези групи да пренесат дейността си в Америка и те се възползват по най-добрия начин. САЩ наистина се оказва страната на неограничените възможности във всяко едно отношение.
Малките групи бързо поемат контрол над голяма част от престъпните дейности в страната като с времето се окрупняват и намират все по-различни начини да печелят пари - чрез трафик, хазарт, проституция, корпоративна или политическа корупция. За мафията просто няма бариери и препятствия.
А начело, разбира се, стоят безскрупулните лидери. Мъже без задръжки, които презират закона, морала и даже уважението към човешкия живот. Макар и по същество да представляват живото олицетворение на моралния упадък и деградация, мафиотските босове сами по себе си се превръщат и в един вид герои на поп културата и даже примери за подражание и възхищение.
Затова в немалка степен спомага и Холивуд, представящ техните истории с известна романтика. Реалността обаче е доста различна, а истинските босове са жестоки типове, които не познават милостта.
В следващите редове сме подбрали за вас няколко от най-влиятелните лидери на мафиотски фамилии в САЩ, чиято дейност променя представите за това какво значи организирана престъпност.
Ал Капоне
През 20-те и началото на 30-те години на миналия век няма много по-влиятелни престъпници от него. Той е първият мафиот, който успява да натрупа милиони долари, възползвайки се от нелегалното производство, трафик и продажба на алкохол по време на Сухия режим.
Запазената марка на Капоне е използването на брутално насилие, за да се пребори с конкуренцията и да затвърди лидерството си. Той до такава степен се самозабравя, че не се притеснява да поръчва убийствата на полицаи и свидетели, а върхът на всичко е Касапницата на Свети Валентин през 1929 г. Тогава Капоне нарежда на своите хора да екзекутират седем души от конкурентна ирландска банда, които са разстреляни публично на улицата.
Това му печели прозвището "Публичен враг номер 1" и води до обществен натиск, който принуждава властите най-накрая да вземат мерки срещу него. Парадоксалното е, че в крайна сметка не убийствата или някое друго тежко престъпление го вкарват в затвора. Осъден е през 1931 г. на 11 години затвор за укриване на данъци, но реално излежава едва 8 от тях заради влошено от сифилис здраве.
Последните си години прекарва в борба с усложненията на болестта и накрая умира от инфаркт през 1947 г. Империята, която построява в Чикаго обаче го надживява и продължава да просперира в продължение на десетилетия.
Лъки Лучано
Макар и да не е толкова богат като Капоне, Лучано без съмнение достига статут на влияние, който остава недостижим за повечето мафиотски босове. През 1931 г. той ликвидира тогавашния "капо ди тути капи" Салваторе Маранцано и става глава на т.нар. Комисия - контролният орган на петте най-големи фамилии в Ню Йорк.
Така Лучано се издига до водач не само на най-силната фамилия в града, но се превръща и в посредник в отношенията между останалите мафиотски босове, които де факто стават негови подчинени. Малко по-рано той дава идея и за създаването на друга подобна организация, останала известна под името Синдикатът. Тя освен италианските фамилии включвала и престъпните организации на ирландци, евреи и чернокожи, а идеята била те да координират действията си и да избягват гангстерски войни.
Реално Синдикатът става първият опит в историята на САЩ (а вероятно и в целия свят) за картелиране на престъпната дейност и издигането ѝ до съвсем друго ниво. Лучано издига уличните банди в сложни организации със собствена йерархия и структура, които започват да имат истинско влияние и сила в САЩ.
Едва през 1936 г. е осъден на 30 години затвор заради бизнеса си с проституция, но е пуснат по-рано, тъй като използва контактите си в Италия, за да асистира на американската армия по време на нейната кампания на Апенините през Втората световна война. Все пак след края на войната е депортиран в Италия, откъдето продължава да ръководи организацията си в САЩ до смъртта си през 1962 г.
Вито Дженовезе
Бидейки един от най-близките приближени на Лучано. Дженовезе първи опитва да наследи организацията му след като босът е осъден. Принуден е обаче да избяга в Италия и от там ръководи почти целия трафик на хероин в посока САЩ. Докато е на Апенините, подкрепя фашисткия режим на Мусолини, което след края на войната му струва екстрадиция обратно в САЩ и повдигане на обвинения за убийства.
Всички свидетели по случая му обаче "изчезват", а обвиненията са свалени. Така Дженовезе концентрира усилията си, за да стане пълен господар на нелегалния бизнес в Ню Йорк. Само че за разлика от Лучано, който разчита повече на дипломацията, Дженовезе залага на грубата сила като ликвидира Албърт Анастазия и почти успява да стори същото с Франк Костело, който по това време движи фамилията на Лучано и се оказва принуден да отстъпи управлението си в Ню Йорк.
Така успехът на Дженовезе през 1957 г. му дава достатъчно самочувствие да свика обща среща на всички босове, където да консолидира властта си. Срещата обаче се оказва абсолютен провал, тъй като вътрешни информатори издават на ФБР намерението за възраждане на Синдиката и срещата е разбита. Участниците са арестувани, а самият Дженовезе е осъден на затвор.
Карло Гамбино
Дон Карло дава името си на цяла една фамилия, а след фиаското през 1957 г. оглавява Комисията. За разлика от останалите си "колеги" той е потаен и не обича показността. Това естествено не му пречи да поръчва убийства и да бъде безскрупулен лидер на италианската мафия. Без съмнение е един от най-влиятелните босове в САЩ за цели 20 години, който маневрира дипломатично между останалите и потушава разногласията им в най-успешния период за организираната престъпност в страната.
Все пак това не го прави по-малко опасен или жесток. Реално той се явява "мозъкът" зад ликвидирането на Анастазия, докато Дженовезе осигурява "мускулите". Цели пет десетилетия Гамбино успява да оцелее в криминалния свят и да се изплъзва от закона. За цялото това време лежи в затвора само 22 месеца заради укриване на данъци.
Пол Кастелано
"Големият Поли" се явява братовчед на Гамбино и използва неговите връзки и протекции, за да се издигне в рамките на фамилията. Затова и неслучайно Гамбино го посочва за свой наследник. Кастелано остава известен също като "Хауърд Хюз на мафията" и човекът, който като цяло изкарва фамилията от мръсния бизнес с наркотици и я насочва към "по-безопасния" с пране на пари и изнудване.
Проблемът му е, че става твърде алчен и взискателен към хората си. Построява си лично имение за милиони долари, което да прилича на Белия дом, а отношението му към останалите започва да създава проблеми в собствената му организация и в крайна сметка води до смъртта му през 1985 г.
Джон Готи
Човекът, който организира убийството на Кастелано, се нарича Джон Готи и макар и за кратко, се превръща в най-известния и най-влиятелния мафиотски лидер. Наричан е "Спретнатия дон" заради любовта си към скъпите костюми, суетата и напереността му пред камерите. Всъщност той харесва публичността и най-вече вниманието, което получава от медиите - нещо, което противоречи на принципите на италианската мафия.
Готи обаче е известен и с безразсъдния си темперамент, който често демонстрира след като ликвидира Кастелано и поема контрола над фамилията Гамбино. Смята се, че печели между 5 и 15 милиона долара годишно от бизнеси свързани с нелегален хазарт, проституция и наркотици. През 80-те години успява на три пъти да се измъкне от шумни дела срещу себе си и по този начин си спечелва още един прякор - "Тефлоновия дон".
Все пак ФБР в крайна сметка успява да стигне до него. Готи е предаден от дясната си ръка Салваторе Гравано, който свидетелства и дава доказателства срещу своя бос. Така през 1991 г. Готи е осъден за убийството на Кастелано, както и по още няколко обвинения за укриване на данъци и рекет. Умира в затвора през 2002 г., а след него фамилията Гамбино и италианската мафия никога не успяват да си възвърнат същата сила.
