„Карти и билети за проверка!" не е най-страшното, което може да чуете в градския транспорт. По-лошото е гърмеж и звук от посипващи се стъкла. Не изпадайте в паника, просто някой стреля по автобуса. Не, не сте в Сирия, нито в друга точка на света, раздирана от военни конфликти. Продължавате да сте си в София и да пътувате по линия №76. Преживели сте шок, нищо, ще разкажете на семейството, приятелите и на колегите, ще ви мине. Ще си пуснете новините и ще потърсите обяснение за случилото се.
Шофьорът на автобуса се оказва балистичен експерт и според него стрелците са били двама или трима и са се прицелвали с въздушни пушки от техникума, покрай който преминавало превозното средство. На каква база данни или екшън филми се основава неговата хипотеза не става ясно, но в Брюксел, примерно, на това му викат „повишено ниво на терористична заплаха". У нас го формулираме по друг начин. СДВР работело по версия за отнето предимство на пътя. Ама, разбира се, нашенци сме си, познаваме си се!
Няма нужда да ни идва терористична организация, да превзема техникума, да се позиционира и да обстреля горкото 76, иначе всеки от пътниците, а и шофьорът, би могъл да развие версия, в която е обект на конспиративен план за атентат с международни разклонения.
Наш айдук на пътя ще се окаже. Прекипяло му е, не са му издържали нервите, потърсил е какво има в жабката, на задната седалка и е намерил въздушна пушка. Много по-ефективно е от бухалка, с която да потрошиш стъклото и да се опиташ да пребиеш шофьора , каквито случаи имаше.
Късмет е, че не е разполагал с граната или гранатомет. Шофьорът на автобуса вероятно няма да си признае, че е засякъл някого на пътя и му е отнел достойнството, защото това е все едно да му изпее „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра".
Не си дават честта току-така хората и са готови да пуцат заради нея.
Отговорът на въпроса защо отнемането на предимство има привкус на погазване на достойнство, което предизвиква отмъщение, е работа на психолозите и проблем на съдебната система. Може би социалните антрополози биха могли да изцедят приемливо обяснение, но дали?
Имаме проблем с това какви са правилата. Консенсус явно няма и разполагаме с много айдук по пътищата. Айдуците не винаги са въоръжени и пуцат за отмъщение. Понякога изненадват с действия на самопринасяне в жертва. Готов съм влакът да ме размаже, но да не позволя на експреса да мине преди онзи, който аз чакам. Как ви звучи? Миналата седмица шестдесет души са били убедени, че това е логично и правилно решение, когато са се изтипосали на релсите. Били изнервени от поредното закъснение в системата на БДЖ. Прекипяло им на хората и препречили пътя на експреса, а нещастният машинист успял да спре на два метра преди живата верига, народното опълчение, потенциалната трагедия, кървавото меле, или както решим да го наречем. БДЖ формулира действието като „приближаване до терористичен акт". Някъде биха го нарекли опит за масово самоубийство. Дълго и дълбокомислено биха търсили причините.
Ние знаем как си му викаме. Айдушка му работа. Наши сме си. Машинистът ще разкаже на близките си, на колегите си какво е преживял, как не е прегазил шестдесет души и ще му мине. Психолозите и социалните антрополози, ако ги попитате за обяснение, ще се прекръстят, ще пият по едно и ще чукнат на дърво. Интересно е да се разбере какво мисли за своя акт на самопожертвувание народното опълчение срещу БДЖ от гара Илиянци. За близките си, за потенциалните си сираци, за потъналите в скръб немощни родители? Или не мисли, но е решило да накаже закъснението на влаковете. Ами ако машинистът не беше успял да спре?
Излезлите на релсите регулират графика на БДЖ, а въздушната пушка - трафика в София.
Или ще те пуцам, или ще ме газиш. Хората на релсите не са защитавали правото си на живот, на свобода , не са протестирали срещу потисничество. Това не е акт, който ще остане героично в историята. Става дума за масово изглупяване. Надали някой е погазил и свободите, и ценностите, че и достойнството на онзи, който е стрелял по автобуса по линия №76.
Мотивите са любопитни, но по-важно е да ги научим тогава, когато айдуците бъдат подведени под отговорност. Скептични сме, че това ще се случи и се чудим по този повод да попуцаме ли, да опитаме да се самоубием ли или чай да пием. А докато чакаме консенсуса по въпроса за правилата и как те да се спазват, може би трябва да се понамали преповтарянето на хайдушките епоси, историческите въстановки, мъжките хора и прочее препратки към онези нрави, според които обидата се оправя само с отсичане на глава.
