За какво си мисли човек, докато пали свещичката си във вечерта на Велика събота, малко преди да ударят камбаните за Великден? За здраве, за берекет, за късмет в работата, за любов.
Пременени с хубави дрехи, дошли на църква колкото за вярата, толкова и за да ни видят, в един такъв момент всеки от нас има свои си мисли и въжделения в сърцето.
За тази година обаче е сигурно, че мнозинството от хората ще се молят и за мир.
След като две години бяхме в плена на пандемията, а споровете "за" и "срещу" мерките разкъсваха общество, противопоставяйки роднини срещу роднини и приятели срещу приятели, сега светът е изправен пред последствията от нещо, което доскоро всички смятахме за просто останка от миналото - война.
Война, с всички прилежащи ѝ опасности и тревоги, в един толкова глобален свят като нашия, в който разстоянията може и да са в стотици и дори хиляди километри, но взаимната свързаност на всичко ги скъсява до опасна близост. Бежанци, ръст на цените, нестабилност в икономиката, недоверие, разриви в обществото... причини за вътрешна тревожност има, колкото искаш.
В такива моменти едно от най-логичните неща е да търсиш упование във вярата. И мнозина ще го направят, молейки се за мир и за по-добри времена.
Все пак, кога да се помолиш, ако не на най-големия християнски празник, на който се вярва, че Спасителят е възкръснал, след като два дни по-рано е умрял, за да изкупи греховете човешки.
Но докато миряните търсят в молитвата утеха на всичките си тревоги от света наоколо, няма как да не се усети една сериозна липса - тази на самата църква.
Хората, които претендират да са наместниците на Бог на Земята, които са поели отговорността да се грижат за душите на миряните поне на територията на нашата страна, по традиция мълчаливо са обсебени от собствените си дела.
Последните новини за Българската православна църква преди Великден бяха, че оттам няма да изпратят делегация, която да вземе от Благодатния огън от Йерусалим, а ще използват миналогодишния. Причината - размирната ситуация в Израел.
Че в Йерусалим в момента има вълнения, има. Но светът помни и далеч по-големи проблеми в региона. Българският Висш църковен клир предпочита обаче да не рискува въпреки предложената помощ от правителството и осигурения транспорт.
Този пример е само една много малка брънка в проблема с Църквата у нас. И той не е в липсата на жертвоготовност за приемане на Благодатния огън - това е нещо съвсем незначително в общия план.
Проблемът е, че Църквата до такава степен се е затворила в себе си, че ако не сме дълбоко ангажирани с делата ѝ, чуваме за нея единствено по такива поводи - някой владика ще анатемоса идеята да се преподава йога на деца, защото това щяло да поквари душите им, друг се обявява срещу някакъв концерт, трети блести със скъпи коли и часовници и груба охрана...
Православието като религия по начало е много строго и изискващо в канона си. Църквата тук държи наистина много на своите правила и традиции.
Прекрасен пример за това е църковнославянският език, използван от Църквата. Въпреки борбата на княз Борис I през средновековието у нас да се проповядва на български език, за да може всеки да разбира и да попива посланието на проповедите, църковнославянският, макар и произлизащ от старобългарския, няма много общо с родния език, който говорим и познаваме днес.
А това оказва влияние и върху ефекта на самите проповеди върху хората - той просто намалява. За да могат думите на свещеника да докоснат сърцето ти, те трябва да бъдат чуди (правилно) и разбрани.
Но дори да оставим езика на проповядване настрана, Църквата е изоставила своето място в обществото. БПЦ не демонстрира никаква видима активност, когато става въпрос за социални каузи, за благотворителност (освен на отделни места), за развитие на общностите.
Едно време Църквата е била тази, която е имала ролята на морален съдник, но това е било именно заради силните ѝ позиции по въпросите, които са били важни за деня. Не политически дела, а чисто обществени теми.
Може би най-яркият пример за това е спасяването на българските евреи, което е постигнато с активното участие на Светия синод и по-специално на софийския митрополит Стефан и на пловдивския митрополит (и бъдещ патриарх) Кирил. И ако щете, тогава Църквата ясно се е борила, за да има моралния авторитет да казва на хората какво е добро.
Сега публичните прояви са ограничени до хулене и заклеймяване, до разговори за имоти и спорове трябва ли да има крематориуми - теми, които за самия клир може и да са от значение, но които са толкова закопани в буквата, че губят връзка с духа на християнството. А той се крие именно в това да се проповядва милосърдие, прошка и да се вдъхва надежда на тези, които имат нужда от нея.
Сега, в тези смутни времена, ние всички имаме нужда от това - от малко надежда.
От Църквата сякаш са останали предимно храмовете, за които по традиция знаем, че са места на Бога, където може да потърсим някаква връзка с него и да го усетим по-добре. Но дори тогава това е лично занимание, все по-често извършвано без посредник.
В храма можеш да подириш мир, но поп ти трябва предимно за сватба, кръщене, погребение или курбан. Все по-рядко за упование и морална подкрепа, да не говорим за морален съдник.
И на Велика събота, часове преди Великден, мнозина може да запалят свещ в църквата с молитва именно за мир и по-добри времена. Сами в множеството от себеподобни.
