Причината за притесненията на Ричард Алибегов, председателят на Българската асоциация на заведенията, относно бакшишите е разбираема. Заради сковаността на българската администрация и НАП, бакшишите за сервитьорите могат да се превърнат в причина за солени глоби и дори временно затваряне на обекти.
Решението, което той предлага, е просто - бакшишът се узаконява и влиза в регулация, като всяко заведение да може да таксува клиентите си за обслужване с до 10% от сметката за консумация.
Пък ако се направят нещата така, че тези допълнителни 10% да не се облагат, всички ще са доволни.
Идеята е, че по този начин НАП няма да смята, че едва ли не заведенията лъжат държавата като прибират повече пари.
Също така ще се гарантира, че трудът на хората в бранша ще получи необходимото уважение и отношение, като самият Алибегов посочва, че бакшишът е жест от страна на клиента към сервитьора, защото е доволен от свършената работа.
И именно в това се крие проблемът с идеята, анонсирана от шефа Българската асоциация на заведенията, и той се в старата фраза на работещите в бранша: "Бакшиш не се дава, бакшиш се изкарва".
Подобен жест показва, че на клиента му е харесало обслужването, останал е доволен от прекарването си в конкретния ресторант/бар/кафене и чрез тази дребна сума декларира своята признателност.
Това означава, че сервитьорът се е постарал хората, които идват в заведението му, да се почувстват добре, предразположени и да си изкарат добре. Това са едни допълнителни усилия, които си заслужават да бъдат възнаградени. За всичко друго обаче този служител е получил заплата.
Какво правим обаче, ако клиентът е останал недоволен? Ако още от влизането си гледан намръщено, ако поръчката е била объркана, ако си казал, че не искаш орехи в еди кое си ястие, защото си алергичен, а то е пристигнало с оптимално количество орехи?
Ако просто обслужването не си е заслужавало? Какво правим тогава?
Защото нека си признаем - макар да има страшно много добри и приятни заведения у нас, има не по-малко места, в които обслужването е просто зле.
Като започнем от това, че някои сервитьори, които още с влизането те гледат така, сякаш не си дошъл да вечеряш или да пиеш кафе, а си се "изтропкал" директно върху масата, та стигнем до мудно обслужване, незаинтересованост и апатичност от страна на персонала.
Нима това заслужава жест на признателност? Вероятно всеки от нас има поне няколко истории, в които не просто не искаш да оставиш бакшиш, а директно си мислиш как да кажеш на възможно най-много хора да не стъпват на това място.
Сега Алибегов иска такива заведения да могат съвсем легитимно да те таксуват за удоволствието от това да те обслужва персонала им. Това не е приемливо.
Да, той е прав, че в някои държави като Италия, Испания и Франция такива неща са практика и между 10% и 15% от крайната сметка отиват за обслужването. Това си е разписано в менюто или на самата сметка достатъчно ясно.
Това, което Алибегов пропуска да каже обаче, е, че най-често тази практика се прилага в определени места, които наистина държат на идеята, че клиентът трябва да се почувства максимално приятно и добре дошъл.
В такива ресторанти, ако си недоволен от обслужването (и причините за това са обективни), управителят може да реши, че яденето ти е за сметката на заведението. Заплахата от твоето лошо отношение за репутацията конкретното място значи нещо и там държат на тези детайли.
Не, че в България няма такива места, напротив. Но ако се приеме законово идеята за бакшиш 10% от сметката, тя няма да засегне само тези барове, кафенета и ресторанти, ще засегне и онези, в които намусена сервитьорка те пита "к'во ше искаш".
Ако за едните това ще е стимул само да вдигнат нивото, за другите това е просто покана за още по-мързеливо обслужване.
Затова е по-добре Ричард Алибегов и колегите му е по-добре да се фокусират върху другия аспект от тази тема - отношенията им с НАП и фактът, че българската администрация е твърде склонна да глобява и наказва. Защото това е истинският проблем в ситуацията.
А за бакшишите - там способните сервитьори знаят как да си ги изкарат. Другите могат да се учат.
