На 18 септември в Париж се случи нещо изключително. 60-годишната мечта на авангардния български артист Христо Явашев - Кристо, придоби вид и форма с опаковането на Триумфалната арка в сребристосини и изцяло рециклируеми материали.
Завършването на инсталацията е празник за културния и артистичен свят, който очакваше да види най-свидния проект на Кристо. Погледнато от един метафоричен ъгъл, това е и своеобразен посмъртен триумф за самия художник, който вече не е сред нас.
Събитието беше открито от френския президент Еманюел Макрон и на него имаше тъга, понеже Кристо и съпругата му Жан-Клод, които планираха проекта през 1962 г., починаха, преди да го видят реализиран. Имаше и ентусиазъм, защото емблематичен символ във френската столица е "преоблечен" от глава до пети.
Имаше и доволно количество хейт.
Като всяка творба, част от концептуалното изкуство, и опаковането на Триумфалната арка изглежда куриозно в представите на повечето хора. Какво толкова арт има в концепцията да хвърлиш няколко парчета плат около сграда?
Предвидим въпрос, появяващ се не само около творбите на Кристо, а и около всяко произведение, което не се вписва в обществените порядки за творчество. И ако наистина търсите изчерпателен отговор, трябва да се върнете към А и Б на уроците по история на изкуството.
Но това е само в случай, че се интересувате какво прави Кристо и защо толкова голяма маса от французи и представители на арт средите коленичат пред инсталациите му, осигурявайки му просторни площадки за работа.
От тук може и да си обясните защо точно Триумфалната арка се скри зад количеството плат и въображението на българския художник.
Авангардните инсталации, в това число и опаковането на Триумфалната арка, са възможни само в страни с високо ниво на култура и усет за артистизъм, където има пространство за представяне на идеи за дискутиране.
Дали ще харесате опаковането, дали ще го интерпретирате по свой собствен начин, или ще видите в него само плитък пърформанс без особен смисъл е спорно.
Всеки ще гледа от своята камбанария на знания, фантазия, способност за приемане на експерименталното и нестандартно творчество, което неизбежно ще води до сблъсъци на мнения - и на живо, и онлайн.
Но за да съществува този спор за изкуството, на първо място трябва да сме достатъчно толерантни и уважителни към работата на артистите, така че да им позволим да ни покажат творбите си.
Във Франция това е лесно, особено в Париж, където личното творчество те залива отвсякъде и то не само на художници, но и на музиканти и архитекти. С поколения там са възпитавани от проходилката да приемат различните изразни средства на представителите на арт средите и да са широко скроени спрямо крайния резултат.
Все пак Париж е градът, приютил разчупения поглед на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Амадео Модилиани, Анри Матис.
В България, от друга страна, хейтът към новаторството някак винаги надделява. Тук сякаш ни е трудно да преглътнем факта, че един космополитен артист може да има своите странности и да ги демонстрира.
В този смисъл българският творчески гений първо трябва да е гений на непукизма, за да изтърпи количеството подигравки, които задължително се изсипват при показването на нещо нестандартно.
Представете си, ако Кристо беше решил да опакова някой от символите на София като храм-паметник "Александър Невски" или Националния дворец на културата, много преди да получи световно признание. Вероятно щеше да има рев до небето, че историческите сгради са "покрити от чаршафи".
У нас срещата с авангардното мислене редовно избива в присмех и това е обяснимо. Просто малко хора го разбират. За българите досегът с модерното изкуство отдавна се превърна в изключение. Същевременно и организиране на големи творчески събития не е имало от откриването на Квадрат 500 насам.
Художниците, които посвещават цялото си време на рисуване, също оредяха. През последните години след завършването на Художествената академия една част от тях емигрират зад граница също като Кристо, други се гмурват в рекламните агенции и телевизиите, за да си изкарват хляба, защото с рисуване и изложби това е невъзможно.
Без артисти, които да възпитат българската публика към естетиката на модерното, е нормално реакцията ни към опакованите сгради да е усмивка.
Ощетени са обаче не само съвременните български художници, а и обществото като цяло, защото как може да очаквате, че нацията ще се научи да мисли оригинално и "извън кутията", ако няма какво да ги провокира. Ако няма какво да ни извади от зоната на комфорт и да предизвика възприятията ни, копирането и последвалите обвинения в плагиатство ще станат нещо обичайно.
Разчупената мисъл извън клишетата не е нещо, което човек просто носи в себе си. То е плод на средата му, а когато тази среда непрекъснато удря шамари и вкарва обратно в коловоза всеки излязъл от рамките, трябва да сме наясно, че в нея трудно ще вирее нещо креативно с поглед към бъдещето.
Творческите и иновативни идеи, за които стана толкова модерно да се говори през последните няколко години, започват именно от свободата да изразяваш себе си. Не от селфито в галерията или от купуването на картина, която да си закачите в хола.
Така че защо да не дадем малко пространство на хората, да правят изкуство така, както го виждат във въображението си? Още повече когато сами намират инвестиции за изпълнението му. Може и ние да се облажим с нещо, а може и с времето да се научим, че когато не разбираме дадена идея или човек, най-учтиво е да замълчим.
