Създаден главно за забавление, футболът притежава неподозирана сила. Временното примирие между феновете на свирепите врагове от Замалек и Ал Ахли помогна за свалянето на египетския диктатор Хосни Мубарак по време на Арабската пролет, а през 1969-а войната между Салвадор и Хондурас се разгоря след безредици по време на световната квалификация между двете страни.
Малцина усещат силата на футбола по-добре от Бенито Мусолини, фашисткия лидер на Италия между 1922-ра и 1943-а, и той се възползва максимално от нея.
След Първата световна война страната е несигурно място, а икономиката напредва бавно, силно засегната от четиригодишния конфликт, а преходът към възвръщане единството на нацията е много труден.
Голямата амбиция на Мусолини е да превърне Италия в световна сила, възстановявайки величието, свързано с Древния Рим и създаването на нова империя, която се уповава на установяването на вътрешно единство. Затова диктаторът вижда във футбола идеалното средство, което да използва, за да осигури широка подкрепа за своето националистическо движение.
Когато Мусолини поема контрола над страната от Виктор Емануил III в началото на 20-те години на миналия век, футболът се развива стремглаво.
Организацията все още не е на нужното ниво, но вече съществуват две отделни лиги - една само за италианците и друга, в която се позволява участието на чужденци - и всяка от тях е разделена на регионални групи.
Очевидно осъзнал потенциала на играта, Мусолини инициира редица реформи в опит да бъде координирана дотогава разпиляната футболна администрация и да циментира играта като безспорното забавление и атракция номер 1 за италианския народ.
През 1926 г. фашиският президент на Италианския олимпийски комитет Ландо Ферети е назначен за шеф на футболната федерация и е натоварен с преструктурирането й, като са му предоставени значителни средства, с които да оперира, от най-високо държавно ниво.
Документ, наречен Carta di Viareggio, премахва аматьорския статут на играчите и проправя пътя към професионалния футбол, а клубовете са ограничени до включването на до двама чужденци в техните състави. На практика се създава Серия "А" в сегашния й национален формат, а фашисткият диктатор дава благословията си за строителството на внушителни за онова време стадиони.
Основният план на Мусолини обаче е свързан с националния отбор и тези вътрешни реформи до голяма степен целят да помогнат за неговия прогрес.
Дуче вярва, че с развиването на местни футболни таланти "скуадра адзура" може да е световна сила на Олимпийските игри и зараждащото се световно първенство. Мусолини е убеден, че всеки футболен успех ще утвърждава имиджа на Италия като силен и важен фактор на световната сцена във всички аспекти.
За него е без съмнение, че позитивите ще са много и във вътрешен план. Ако италианците са обединени под футболния трикольор на страната, те ще са единни във всичко. Диктаторът е убеден, че спортните постижения ще напомпат патриотичния дух и ще са от полза за укрепването на националистическия манталитет сред гражданите.
Кандидатурата на Италия за домакин на световното през 1934 г. е инициирана главно по политически съображения.
Мусолини е изкушен от това да види гордостта на италианския народ от факта, че вторият в историята Мондиал ще се проведе в страната. В същото време фашисткото правителство иска да покаже на света своята сила. Новите стадиони на Ботуша трябва да са демонстрация на индустриалната мощ на фашистка Италия и да послужат като доказателство за бързия икономически прогрес при управлението на Мусолини.
Така футболът става най-оптималното средство за представяне на нарастващото благосъстояние и стремежа към иновации на Италия.
Подобно на много други диктатори Мусолини е фанатик на тема микромениджмънт - една мания, която трудно се вписва в спорта. Не за друго, а поради факта, че на терена понякога нещата опират до късмет и е трудно да се контролира всеки детайл. Колкото и да се анализира преди това, колкото и изчисления и разбори да се правят, едно събитие като футболен мач остава непредсказуемо и това предизвиква остро усещане за уязвимост у Мусолини.
Италия без съмнение притежава огромни футболни таланти като Джузепе Меаца, Луис Монти и Раймундо Орси, но желанието на Дуче е да контролира променливите колкото е възможно повече.
Твърди се, че Иван Еклинд - реферът, назначен да ръководи полуфинала на домакините с Австрия през 1934-а, е бил поканен на охолна вечеря от Мусолини в навечерието на мача и когато "адзурите" печелят с 1:0 на подгизналия терен в Милано, австрийците (вероятно с право) претендират, че мачът е решен зад кулисите.
Много полемики предизвиква и четвъртфиналът с Испания, в който трима от Ла Фурия са изнесени на носилка с тежки контузии след агресивната игра на "адзурите".
В спора за световната титла срещу Чехословакия проработва късметът на италианците.
За първи път финалът се предава на живо по радиото, а Бенито Мусолини и цялото правителство на Италия е в ложите на стадиона в Рим. Съдиите и двата отбора поздравяват Мусолини от терена с фашисткия поздрав, а той им отвръща под овациите на възторжената публика.
Италианците очакват, че ще спечелят лесно, но мачът е изключително завързан. Грубата игра на домакините не им помага и те губят с 0:1 двайсетина минути преди края. Орси атакува по левия фланг и стреля за 1:1 в 80-та минута. В началото на първото продължение Меаца намира Скиавио близо до вратата и последният носи победата.
След триумфа Мусолини нарежда на церемонията по закриването да бъде връчен и втори трофей на победителите, наречен Coppa del Duce (Купата на Дучето), който е няколко пъти по-голям от титлата на Жул Риме.
Еуфорията е голяма, но с течение на времето Мусолини се разочарова от постоянните намеци, че Италия е станала световен шампион заради корупция и подкупи.
И въпреки че това отчасти е опровергано със спечелването на олимпийската титла в Берлин през 1936 г. пред погледа на Адолф Хитлер, Дуче приема защитата на световния връх през 1938 г. като въпрос на живот и смърт.
Италианците обаче не са добре дошли, когато пристигат във Франция за шампионата. Подкрепата на Мусолини за Франко в испанската Гражданска война разгневява много от местните жители, които организират антифашистки протести извън стадионите и по улиците на градовете-домакини.
Отговорът на Дуче е повече от красноречив. Той нарежда на италианските фланелки да бъде изобразен символът Fascio Littorio, а играчите на "скуадра" продължават да правят своя традиционен фашистки поздрав под освиркванията на ядосаните френски запалянковци.
Водена от изкусния тактик Виторио Поцо, "скуадрата" категорично опровергава тези, които твърдят, че възходът й се дължи единствено на корупционни схеми и печели втора поредна световна титла с победи над Норвегия, Франция, Бразилия и Унгария.
Ключова част за успеха на италианците е присъствието в екипа на тъй наречените "oriundi" - италианската дума за играчите, които днес наричаме натурализирани.
На пръв поглед вероятно изглежда доста странно, че родените в Аржентина играчи като Монти, Орси и Енрике Гуаита са толкова важни за страна, която има за цел да насърчи чистокръвието на нацията, но тяхното присъствие всъщност е приспособено към фашисткия идеал за разрастването на Италия, която естествено включва процъфтяваща диаспора.
На терена отборът играе типично по фашистки. Поцо е авторитетен треньор, който подчертава значението на себераздаването, саможертвата и единството на отбора. Политическата ориентация на селекционера остава неизвестна и до днес, но той се възползва от чадъра на Мусолини и режима му, за да мотивира "адзурите" по неповторим начин.
"Италия не е отбор толкова техничен, колкото унгарците или австрийците тогава, но компенсира с невероятната сила на футболистите си и физическата им подготовка", пише легендарният футболен летописец Брайън Гланвил.
Тактически Скуадрата е отбор, който се фокусира върху борбата на терена и бързината, а най-важното нещо е стабилността в отбрана.
Журналистът от La Gazzetta Dello Sport Марио Запа описва най-голямата сила на италианците през 1938 г. като "способност да атакуват с възможно най-малко хора".
Иначе експлозивни играчи като Меаца, Силвио Пиола и Джино Колауси загърбваха своите индивидуални дадености за доброто на колектива, а прагматизмът на Поцо го превръща в един от пионерите на персоналното покритие.
Ако италианските футболисти успеят да обезличат звездите на съперника, преследвайки ги като сенки през целия мач, значи са демонстрирали дисциплина и саможертва - две качества, високо ценени не само от Поцо, но и от Мусолини и неговото фашистко правителство.
Трудно е да се оцени категорично дали Италия щеше да бъде толкова успешна на терена, ако Мусолини не беше поел нещата в свои ръце през 1926 г.
В края на краищата не той е истинската причина за любовта на нацията към футбола, който се развива много преди свалянето на Виктор Емануил III, но ролята му е определяща за тласъка в професионална посока на играта.
Това, което не може да се отрече, е политическото значение на футбола за Мусолини.
Титлите през 1934-а, 1936-а и 1938-ма са много важни за обединяването на италианския народ зад една-единствена национална кауза, а Дуче бе прозрял, че обществената подкрепа е постижима чрез успехи в спорта.
Изумителното е, че дори фашистки диктатор, който контролира безпрепятствено държавната икономика, обществените служби, полицията и армията, се е нуждаел от футбола като катализатор на личната си и на политическата си кауза. Още едно красноречиво свидетелство за неподозираната сила на феномена футбол.
