Вероятно повечето от феновете на футбола са чували за костариканския национал с необичайното име Елцин Техеда. Полузащитникът привлече вниманието още по време на Световното първенство през 2014 г. в Бразилия, където игра във всичките пет мача на своя отбор по пътя към четвъртфиналите.
През 2018 г. на мондиала в Русия се превърна в още по-голяма атракция за местните - разбира се, отново благодарение на името си. Между другото, Елцин Техеда е роден в град, чието название също звучи забавно за нашето ухо. Появява се на бял свят в град... Лимон.
Преди три десетилетия венецуелският национален отбор пък има играч с не по-малко любопитно име - Сталин Хосе Ривас. Несъмнено родителите му са били силно политически ангажирани, щом са го кръстили така 18 години след смъртта на диктатора Йосиф Висарионович Джугашвили.
Сталин Ривас и до днес се смята за най-даровития футболист в историята на Венецуела. Но може би съдбата бе твърде жестока към него. Ражда се в страна, в която футболът винаги е бил на заден план. Венецуела е единственият тим от КОНМЕБОЛ, който никога не се е класирал за Световно първенство, нито е печелил Копа Америка. А в онези години Царят на спортовете е още по-занемарен - липсват подготвени треньори и детско-юношески школи, базите са в окаяно състояние и общо-взето на никого не му пука за футбола, тъй като е бейзболът е ненадминат по популярност.
Затова не е никак изненадващо, че малкият Сталин също е верен на бухалката и ръкавиците, докато случайността не го обръща към великата игра.
Всичко започва, когато група чилийски и португалски работници пристигат в родния му град, за да строят язовир Гури - един от най-големите в света.
Там, където децата играели бейзбол, чужденците направили футболно игрище. Първоначално момчетата гледали скептично новата игра, но постепенно се влюбили в нея. Така една детска закачка се превърнала в истинска страст.
Друг причудлив обрат на съдбата води Сталин в първия му професионален клуб. Президентът на Минерос де Гуаяна, Херардо Ицо, чул за него не от скаут или от някой учител по физическо възпитание, а от съсед, който го посъветвал да вземе талантливия младеж и да го пробва.
А това донякъде комично събитие още по-ясно демонстрира какво е било нивото на венецуелския футбол по онова време, въпреки че се оказва повратна точка в живота и кариерата на най-ярката футболна личност на страната. С Ривас в редиците си Минерос печели първата си и единствена титла в своята история.
Въпреки че в родината си Ривас е самоук футболен талант, качествата му привличат внимание и отвъд океана. Така през 1992 г. халфът преминава в белгийския гранд Стандард Лиеж, ставайки един от първите венецуелци в Европа.
В родината му често го наричат "пионер" в това отношение, но последното е по-скоро мит.
Сталин не е първият венецуелец на Стария континент, тъй като през сезон 1956/57 г. вратарят Жилбер Франклин Алейн играе за Расинг Ферол в Испания, а през 1987/88 Херберт Маркес защитава цветовете на Маритимо в Португалия. Освен това, Бруно Нобили и Рикардо Пачиоко, родени във Венецуела, но израснали в Италия, се подвизават в Серия "А" за клубове като Пиза, Рома, Милан, Каляри и Сампдория.
И все пак, почти всеки венецуелски фен ще посочи именно Сталин като първия в Европа, а самият той охотно подкрепя този мит.
Любопитното е, че три години преди трансфера си в Стандарт, Сталин е на крачка от Реал Мадрид.
В приятелски мач националният отбор на Венецуела побеждава с 3:2 Реал Мадрид Кастиля, резервния отбор на мадридския гранд, воден от младия треньор Висенте дел Боске.
18-годишният Ривас блести толкова силно, че испанците искат да го вземат на момента. Венецуелската футболна федерация обаче блокира трансфера, настоявайки той да се осъществи след Копа Америка. От Реал не се склонни на този вариант и сделката пропада. А само си представете какъв отзвук щеше да има из цялата планета, ако "кралете" се бяха преборили да вземат Сталин...
За съжаление, престоят му в Белгия не потръгва.
Качествата му са безспорни, но фактът, че почти не е тренирал под ръководството на подготвени специалисти в ранните си години във футбола, се отразява на конкуренцията му с останалите младоци в тима.
Първоначално е пратен във втородивизионния Бом, а ръководството на скромния отбор решава да не рискува с истинското му име и го картотекират като Стани, а не като Сталин.
Скоро след трансфера Ривас се прибира у дома за погребението на баба си и така и не благоволява да се завърне обратно в Европа.
След дълги преговори белгийците продават проблемния си актив на Минервен - по ирония, най-големия враг на родния му Минерос.
Така Ривас прекарва почти цялата си кариера във Венецуела с изключение на кратък престой в колумбийския Милионариос. В родината си печелил още три шампионски титли, слага капитанската лента на националния отбор и на няколко пъти е избиран за футболист на годината. Успява да разтърси и континента, ставайки голмайстор в турнира за Копа Либертадорес през незабравимата за нас 1994 г.
Но в Европа оставя следа единствено с гръмкото си име и чепатия си характер.
Бивши негови съотборници и до днес разказват за магическата му левачка, но без свян правят уточнението, че венецуелецът бил сприхав и своенравен.
Иначе с годините нивото на венецуелския футбол се повиши и днес вече не е изненадващо да видим футболист от тази страна в Серия "А", Висшата лига или друго от топ първенствата.
Но най-талантливият играч в историята според местните специалисти, журналисти и фенове си остава Ривас. И все още има такива сред тях, които въздишат тъжно и съжаляват, че не му беше писано да стигне до Реал.
