1968 година. Финал на 200 метра на олимпийските игри в Мексико. Двама чернокожи американци – Томи Смит (злато) и Джон Карлос (бронз) – се качват на почетната стълбичка.
Боси, с ръце в черни ръкавици във въздуха и наведени глави на фона на американския химн показват съпричастието си към борбата срещу расовата дискриминация.
В годината на смъртта на Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди, снимката от почетната стълбичка става историческа.
Томи Смит и Джон Карлос – двете имена са известни по цял свят, но третият атлет, стъпил редом до тях, е оставен извън историята. Почти.
Това е Питър Норман. Част от австралийския олимпийски отбор. На полуфиналите бяга 20.22 сек, като остава с по-слабо време само от другите двама медалисти (Томи Смит – 20.14 сек и Джон Карлос – 20.12 сек).
Във финала, Норман бяга дори още по-бързо – 20.06 сек, което остава най-доброто постижение в кариерата му и национален рекорд на Австралия и досега, 47 години по-късно.
Томи Смит обаче поставя световен рекорд и грабва златото.
Следва обаче много по-важният исторически момент. Двамата американци решават да покажат на целия свят борбата си срещу расовата дискриминация. Да направят подвиг, който нито един атлет досега не е правил.
„Знаехме, че това, което ще направим, е по-велико от който и да е атлетически подвиг, а той каза „Ще стоя до вас“. Очаквах да видя страх в очите на Норман, но вместо това – видях любов“ – спомня си Джон Карлос.
Двамата американци решават да получат медалите си, носейки значка на Олимпийския проект за правата на човека. Получават медалите си с боси крака – символ на бедността сред цветнокожите. Черните ръкавици пък символизират борбата на Черните пантери – социална кауза по онова време.
Имали са само един чифт черни ръкавици и Норман е предложил двамата да сложат по една.
„Вярвам във вашата кауза. Имате ли още една такава?“, казва Норман, сочейки към значката на Олимпийския проект за правата на човека. „Така ще мога да покажа подкрепата си“.
Смит си спомня, че си е помислил: „Кой е този бял австралиец? Спечели сребро, не може ли просто да си вземе медала и така всичко да свърши!“
Пол Хофман – бял американец от Олимпийския проект за правата на човека, който е бил заедно със Смит и Карлос, чува молбата на Норман и казва „ако бял австралиец ме помоли за значка на Олимпийския проект за правата на човека, тогава той ще има такава!“.
„Затова му дадох единствената, която имах – моята“, обяснява по-късно Хофман.
Идва време за награждаването. Тримата се качват на подиума и както казват – останалото е история.
„Не можех да видя какво се случва зад мен, но знаех, че те са изпълнили плановете си, след като чух глас от публиката да пее американския химн, но изведнъж заглъхна. Целият стадион притихна“ – спомня си Норман.
Заради начина по който отпразнуват медалите си, Смит и Карлос веднага са отстранени от американския олимпийски отбор и изгонени от олимпийското село, докато белият Хофман е обвинен в конспирация.
Историческият момент е запаметен със статуя пред щатския университет в Сан Хосе, но има един липсващ. Питър Норман. Забравен атлет, забравен герой, изтрит дори от австралийската история.
Четири години по-късно, Норман не е включен в олимпийския отбор на Австралия за Игрите в Мюнхен през 1972-ра, въпреки че е покрил норматива на 200 м 13 пъти и на 100 м – пет пъти.
След това – Норман спира с професионалния спорт и се състезава на аматьорско ниво. Той и семеството му са подложени на страхотни атаки и им е било изключително трудно да намират работа. Норман е работил като учител по физическо, както и като касапин.
След тежка контузия Норман получава гангрена, която го води до депресия и алкохолизъм.
„Ако нас ни биеха, Питър трябваше да се изправи срещу цяла нация и да страда сам“, казва Джон Карлос.
Норман е имал избор – да заклейми действията на двамата си колеги и да се върне в австралийския олимпийски отбор. Дори е имал подобно предложение и е можел да се върне в състава като част от щаба за Игрите в Сидни през 2000 г., но никога не се отказал.
Когато Норман не получава дори покана за Игрите в Сидни, американският олимпийски комитет разбира за неговото съществуване и го кани на партито по случай роджения ден на четирикратния олимпийски шампион Майкъл Джонсън, за когото Питър Норман е бил модел за подражание и герой.
През 2006-а, Норман внезапно почива от сърдечен удар, а приятелите му от пистата – Джон Карлос и Томи Смит – носят ковчега и го изпращат в последния му земен път.
Норман си отива от този свят като най-великият австралийски бегач, все още държащ националния рекорд на 200 метра. Австралия така и не се извинява за отношението си към него приживе. Едва през 2012-а, посмъртно, австралийският парламент официално се извинява на Питър Норман.
„Питър бе самотен войн. Сам избра да бъде жертвеното агне в името на борбата за човешките права. Няма по-заслужил от него, когото Австралия трябва да почита, оцени и признае“, казва Джон Карлос.
„Плати цената за избора си. Това не бе просто жест към нас, това бе и негова битка. Той бе бял мъж, бял мъж от Австралия сред двама цветнокожи, в момент на победа – всички стоейки заедно в името на нещо“, споделя пък Томи Смит.
Историята, публикувана първоначално от Gianni Mura през 2012 година, наскоро доби изключително голяма популярност.
Милиони разбират за историята на Питър Норман и много от тях започват инициативи за поставяне на негова фигура на подиума пред университета в Сан Хосе.
Това обаче няма да се случи. По една причина.
В интервю за Democracy Now, Джон Карлос обяснява липсата на Норман от статуята. Мястото е празно, за да може всеки посетител да се качи на почетната стълбичка и да се снима със Смит и Карлос в знак на солидарност към каузата им.
Във времена, в които обществата са изключително поляризирани, е добре да си припомняме подобни истории за истински хора.
А най-доброто описание за Норман може да намерим в негов цитат от документалния филм Salute, написан, режисиран и продуциран от племеника му Мат.
„Не разбирах защо черните хора не можеха да пият вода от същия фонтан, от който и белите, да се возят в същия автобус или да ходят в същото училище. Бяхме свидели на социална несправедливост. Не можех да направя нищо, но я ненавиждах. Някой бе казал, че инцидентът на почетната стълбичка е помрачил спечеления сребърен медал. Точно обратното. Трябва да призная, че съм горд да бъда част от това“.
