Той е категоричен, че прякорът му е лепнат незаслужено.
В активните си години на терена изобщо не обича шампанско, но когато таблоидите му създават имидж на плейбой и ценител на удоволствията в живота, прозвището Шампанения Чарли започва да го преследва навсякъде.
Днес Чарли Никълъс, някога един от най-големите таланти на британския футбол, признава, че впоследствие все пак е развил афинитет към пенливата течност.
Но когато още е в Селтик, дори празничното му настроение не го убеждава да прекали с алкохола. По случай 30-ия му гол за тима, в съблекалнята са доставени две каси шампанско, но са разпределени справедливо между играчи, треньори и служители, а за Никълъс остава само една бутилка.
"Не харесвах шампанско, а и не можех да си го позволя. В началото в Селтик получавах по 30 паунда седмично, 10 от тях отиваха за квартирата. Пробвайте да живеете с 20 паунда цяла седмица и да пиете шампанско. Неосъществимо е", смее се шотландецът, който вече е на 61 години.
"А онази бутилка отиде за мама и татко, но те също не я харесаха и с години седеше в шкафа и събираше прах".
Все пак Шампанения Чарли се наслаждава на достатъчно блясък в най-силните си периоди във футбола, за да оправдае своя прякор - макар че осъзнава, че днес е по-познат на широката аудитория заради дългите години като футболен анализатор в Sky Sports.
"Хората не ме познават като футболист, а просто са ме виждали по телевизията. Момчетата от шоуто Soccer AM още ме представяха като Шампанения Чарли, който е преследван от някакви момичета. Аз им напомних, че вече станах на 60 години".
Никълъс е роден в Глазгоу и е израснал в съседство с друг бивш футболист, Джим Дъфи, също започнал кариерата си в Селтик.
Техен приятел от детството е и Брайън Робъртсън - бащата на Анди Робъртсън (днешния капитан на Шотландия и звезда на Ливърпул).
"Бащите ни бяха луди фенове на Селтик", разказва Чарли и си припомня как посещава заедно с баща си легендарния полуфинален реванш за КЕШ срещу Лийдс през 1970.
Тогава на "Хемпдън Парк" са се струпали цели 136 505 души, станали свидетели на победата на "детелините" с 2:1.
"Изобщо не виждахме какво става на терена, бяхме се натъпкали някъде отзад, точно до една тънка метална ограда. Беше си опасно", дава си сметка Чарли, който години по-късно ще поведе атаката на тима.
В края на 70-те атрактивните оферти от Ипсуич и Уулвърхемптън, както и обещанията за проби в Манчестър Юнайтед, не разубеждават Никълъс да подпише първи професионален договор с любимия Селтик.
При подписването мениджърът, големият Джок Стейн, слага една банкнота в джоба на баща му и му препоръчва да се почерпи с нещо хубаво. Наследникът на Стейн Били Макнийл пък трябва да убеждава майката на Чарли да го остави да се отдаде изцяло на футбола - и да прекъсне чиракуването си като автомобилен механик.
Това е правилното решение и талантът дебютира още на 17 години, и то с гол.
Чарли Никълъс няма как да забрави и първото си голямо дерби срещу Рейнджърс, когато печели сърцата на феновете с два гола за крайното 3:1.
"Атмосферата беше невероятна. Не знам дали има някакъв еквивалент в днешно време, може би някъде в Аржентина. Аз доказах, че мога да се справям в такива ситуации. Това не ме промени като човек, но ми даде вяра. Бях готов за големите мачове", отсича Чарли.
Това е началото на неговия най-щастлив период във футбола, в който той става любимец на привържениците и печели две поредни титли на Шотландия още в първите си два сезона.
През 1982/83 Никълъс се възстановява след счупен крак и бележи 48 гола в 53 мача. Нищо чудно, че е считан за един от най-големите таланти не само в родината си, но и в цяла Великобритания.
"Най-вълнуващият футболист от Острова след Джордж Бест" - така го описва пресата.
На 21 Чарли Никълъс става национал на Шотландия и играч на годината в страната. С 84 гола в 117 мача за Селтик, той е желан от редица английски клубове и на още много места в Европа.
Тогава от Селтик решават, че не искат да преговарят за нов контракт с него и предпочитат да го продадат.
"Не желаех да си тръгвам, нямах желание да напускам Селтик през 1983 г. Смятах, че ми остават още поне два сезона там, исках да се представим добре в Европа".
"Кени Далглиш се беше уговорил да си тръгне от Селтик, когато стане на 26. Аз щях да съм доволен на същото, но ми казаха, че е точният момент да ме продадат. А на феновете казаха, че аз искам да се махна, което беше лъжа".
"Баща ми се връщаше и ми показваше какво пише във вестниците, но аз му отвръщах: "Ти знаеш какви са фактите". Беше много смущаващо", спомня си Чарли.
Борбата за подписа му печели Арсенал срещу 750 000 паунда трансферна сума и според слуховете, Никълъс се превръща в най-добре платения британски футболист.
Но той знае, че връзката му с феновете на любимия Селтик никога няма да бъде същата - бил е сред агитката, когато Кени Далглиш пристига с Ливърпул да играе срещу "детелините" и е посрещнат враждебно.
"Но в момента той е може би по-обичан от когато и да е, докато аз не получавам същото отношение", признава болката си Никълъс.
След като си тръгва от Арсенал, минава през Абърдийн и се завръща в Селтик през 1990 г., за да изкара още пет години на "Паркхед".
Клубът вече е в тежко финансово състояние и Чарли не успява да постигне същите успехи, както в първия си период - вместо това, постепенно губи мястото си в отбора.
Бившият нападател не съжалява, че е послушал сърцето си и се е завърнал в любимия си клуб. Всъщност голямото съжаление в кариерата му е друго.
Вместо в Арсенал, Никълъс има възможност да премине в Ливърпул, но преценява, че няма да се пребори за титулярно място в конкуренцията на Далглиш и Иън Ръш. Затова и пропуска славната ера на мърсисайдци, докато с Арсенал печели само една Купа на лигата.
"Сега съм с около осем медала назад", въздъхва Чарли. "Спечелих трофеи в Селтик, но щяха да ме оценяват по-високо, ако бях спечелил повече. Само питайте Хари Кейн".
"Арсенал беше грешно решение и днес мога да го видя ясно. Стилът им не беше подходящ за мен, но тогава искаха да се променят, даже се говореше, че ще взимат Диего Марадона и Йохан Кройф. Нищо не се получи", отчита шотландецът.
Заради "топчиите" даже губи мястото си в националния отбор - селекционер е добрият му познайник Джок Стейн, който обаче му е бесен. "Той мислеше, че ще отида в Ливърпул или Манчестър Юнайтед. Нито веднъж не дойде, нито пък прати някой да ме гледа, след като отидох в Арсенал".
Въпреки това, Шампанения Чарли си остава привързан към Арсенал, а и феновете в Северен Лондон все още го обичат и ценят тогавашното му решение да избере техния клуб при толкова много други възможности.
Нападателят не успява да оправдае напълно очакванията при "артилеристите", но си остава култов герой с двата гола на "Уембли" в победния финал за Купата на лигата през 1987 г., както и двата за успеха с 4:2 още в първото му дерби с Тотнъм.
"Нуждаех се много от онези голове в дербито. Знаех, че това се очаква от мен, а не успявах да вкарвам. Уволниха мениджъра Тери Нийл и се чувствах виновен". признава голмайсторът.
По същото време начинът му на живот започва да предизвиква критики, циркулират истории за купони, лукс и момичета. Самият Чарли няма как да отрече, че е купонясвал.
"Бях самотен. Никога не съм бил голям пияч, но в Селтик всички излизахме и аз изпивах по някоя чаша вино. В Арсенал повечето от момчетата бяха женени и живееха на 20 мили разстояние. Аз бях на 21, исках да изляза и да усетя нещо от живота".
Заради дългата коса и имиджа на рокаджия (фен е на Queen и U2) Чарли Никълъс даже попада на корицата на емблематичното музикално издание NME.
Не липсват романтични истории със знаменитости, както и познанства с големи музиканти. "Един от Duran Duran беше голям фен на Арсенал, случваше се в квартала да виждам и Стинг и Фил Колинс", отбелязва шотландецът.
"Харесваше ми, но пък хората казваха, че се опитвам да изглеждам като Боно от U2 още преди аз въобще да съм го виждал. Бях фен на самата музика, но носех обица и ходех без чорапи, защото така правеха приятелите ми", вдига рамене той.
Въпреки забавленията извън терена, все пак Чарли не затъва толкова, колкото някои негови колеги, и за него футболът остава на първо място. Обича го така искрено, че дори когато приключва със Селтик, заиграва в скромния Клайд в средата на 30-те си години.
Любовта му към играта все още е налице и това е видно, докато говори за футбола, докато посещава стадионите и всякак продължава да бъде част от цялата емоция.
"Феновете са пулсът на играта. Няма нищо по-хубаво от атмосферата на един голям мач", убеден е и до днес Шампанения Чарли Никълъс.
