1 декември е тъжна дата за футбола. На този ден преди 19 години си отива Павел Фьодорович Садирин - легенда на Зенит и ЦСКА Москва като футболист и треньор. В последната си година той е измъчван от силни болки вследствие на тежко онкологично заболяване.
Ракът му е открит, когато в края на 2000 г. се подхлъзва по ледените стъпала на базата на ЦСКА Москва в Архангелское и наранява бедрото си. Правят му изследвания и се натъкват на много по-сериозен проблем от контузията на крака. Болестта е прогресирала и нищо не може да се направи. Но Павел Фьодорович стоически понася живота с патерици и всекидневната битка с рака. Футболът е неговият отдушник, шегува се и никога не се оплаква от болката, която пронизва тялото му.
Садирин води последния си мач начело на "армейците" с висока температура и в легнало положение. Болестта напредва неконтролируемо и състоянието му се се влошава от ден на ден. Но Пал Садирин продължава да работи и не иска и да чуе лекарите и близките си, които го молят да намали темпото. "Без футбол ще умра по-бързо", е неизменният му отговор на постоянните им молби да се оттегли.
Следователно въпросът за пътуването до Санкт Петербург за мача между любимите му Зенит и ЦСКА през есента на 2001-ва дори не е на дневен ред. Качва се на самолета с отбора, но не е вдъхновение за никого. Трудно му е дори да говори, а камо ли да се придвижва без асистенция. Даже инжекцията, която обикновено го вдига на крака за няколко часа, вече не помага. Усещайки състоянието на треньора си, ЦСКА рухва в Питер и си тръгва със срамно поражение с 1:6.
Двубоят се играе на 30 септември, а на 1 декември Садирин се предава пред тежкото заболяване. Вече почти две десетилетия Павел Фьодорович не е между живите, но всяка година в началото на декември в Русия си спомнят за смелия и всеотдаен футболен човек, за когото най-страшното в смъртта е, че се сбогува с любимата игра.
Освен изтъкнат познавач на футбола, Садирин печели хората със своята човечност и специфичното си чувство за хумор. В съблекалнята знае как да влезе под кожата на играчите и ги обича като свои деца.
"Съблекалните на "Лужники" бяха стари и очукани с малки и тесни бани, но имаше една тайна стаичка, в която един тарикат ни носеше шампанско, бира, цигари, шоколади, запалки... - разказва капитанът на златния тим на ЦСКА от началото на 90-те Дмитрий Кузнецов. - След мач Садирин влезе в съблекалнята и в нея нямаше никой. "Отидоха да се къпят", му заявил лекарят ни, а той недоумяваше как 15 души се къпят под 4 душа. Откри тайната врата и ни завари как въртим търговия. "Козел до козела! Не ви е срам!", разкрещя се той. Често употребяваше "козел". Но не се обиждахме. Напротив. Садирин ни обичаше като негови деца.
В началото на сезон 1991 ни се паднаха 3-4 мача, в които да имаме рожденик на същия ден. Традицията беше празнуващият да носи шампанско и след края на мача да полеем повода. Веднъж Павел Фьодорович влезе и каза: "Да не ме лъжете нещо. Сякаш програмата е правена по вашите рождени дни."
Бившият национал Сергей Колотовкин пък разказва: "Беше 1990-а и се подготвяхме за мач с Арарат. Традицията беше да се събираме на лагер ден-два преди двубоя. Един ден Садирин идва в стаята ми и казва: "Сергей, знам, че имаш гумена лодка на балкона. Едни финландци ми подариха риболовна мрежа. Кога да я опънем?" Аз обичах риболова и той го знаеше. Вечерта излязохме с лодката и мрежата, а Павел Фьодорович каза: "Колкото риби хванем, толкова ще вкараме утре". Проверихме мрежата преди тръгване - четири глави. Но не стана така, както го бяхме планували. Загубихме с 0:4, просто ни разкъсаха на парчета. Момчетата вече бяха научили историята с рибите. Седим си тихо след мача, влиза Садирин и казва: "Знам кой е виновен" и сочи към мен. Момчетата се смеят, а аз го питам: "Павел Фьодорович, за какво точно съм виновен аз?", а той: "Опъна мрежата наобратно". След 0:4 беше много тежко, но Садирин изигра ситуацията толкова добре, че момчетата веднага се успокоиха. Нямаше крясъци и скандали. След това влязохме в страхотна победна серия."
Идва ред на разказа на Максим Боков. Подобно на треньора - и той е легенда на Зенит и ЦСКА. И има безброй преживявания с Пал Фьодорович.
"Веднъж бяхме на тренировъчен лагер, мисля, че във Финландия. Първата му тренировка беше 25 км ски бягане. Решихме, че няма смисъл да блъскаме като луди, ако можем някъде да минем метър и да поскъсим от дистанцията. Той обаче се усети: "Доста бързички бяхте?", а ние се правим на ударени: "Не, не, тренер. Нищо чак толкова не сме направили". "А видяхте ли изненадата на хълма?". "Не, не сме. Каква изненада?". "Всичко е ясно - още един тур довечера.". Вечерта пробягахме цялото разстояние, а изненадата беше... няколко натрупани храста един върху друг. "Е, как е положението? Тежичко ли ви е, умници?", усмихна се той."
Много играчи казват, че едно от най-изумителните качества на Павел Фьодорович е било да сплотява колектива. Всички да са приятели и като свит юмрук. И то не само във футбола. А във всичко. Даже и в пиенето.
Разказва Василий Иванов: "Имаше един момент през зимата на 1991-ва, когато тъкмо бях дошъл в ЦСКА. Първият ми лагер с отбора беше в Испания. Нямахме пари и взехме бутилка вино от ресторанта на хотела. Отидохме с Миша Колесников в стаята и заключих вратата. По едно време започна да се чука. Питам: "Кой е?", а Садирин извика: "Вася, отвори веднага." Всичко ми стана ясно. Уплаших се ужасно. Пал Фьодорич влезе, огледа се и каза: "Вася, това не ти е Зенит. Когато пием в ЦСКА, не се крием". Определено знаеше как да създаде атмосфера."
Завършваме с Владислав Радимов. Същият, който през 2000 г. се озова за няколко месеца в Левски и описа така престоя си у нас: "В България бях само 120 дни. Почти всичките ми минаха в алкохолен несвяст. Утре си на тренировка, а предната вечер си в някоя дискотека. Там си поръчваш двоен джин с тоник и няколко девойки. Представяте ли си как съм изглеждал на тренировките. Честно да си кажа, тогава исках да сложа край на кариерата си. Слава Богу, намериха се хора, които ме измъкнаха от калта."
Години преди да стигне до София, Радимов работи със Садирин в Москва. Описва го като изключителна фигура и като "човек на думата".
"Обувките ми се бяха покъсали, а беше невъзможно нашият домакин в ЦСКА да ми даде нови. Всичко беше под бройка. Събрах кураж и преди един мач казах на треньора: "Пал Фьодорович, вижте ми бутонките. Как да играя с тях? А не ми изписват нови..." Садирин обеща: "Ако вкараш два гола, лично аз ще ти донеса обувки." Някъде в 10-ата вкарвам първия, а около 20-ата ни дават дузпа. Никога не съм бил преди това аз - просто не беше моя работа. Но грабнах топката, сложих я на точката и отбелязах! След срещата идва домакинът и с една трагична физиономия ми подава един пакет и казва: "Пал Фьодорич ме помоли да ти дам нещо."
Човек на думата? Определено.
Разбираме руснаците защо на 1 декември се сещат за треньора, който повече се страхуваше, че губи футбола, отколкото, че гасне животът му.
