*Внимание, внимание... текстът съдържа спойлери за сериала "Чернобил"!
Когато един сериал достигне рейтинг от 9,7 пункта в IMDb, а някои го определят за по-феноменален и от Game of Thrones, става ясно, че това е поредица, която не бива да бъде пропусната.
Епизодите на "Чернобил" предизвикаха сензация в мащаб, какъвто HBO като продуцент едва ли са очаквали толкова скоро след края на GoT.
Петте серии са наситени със смазващ реализъм, а зрителите сполучливо ги определиха като толкова въздействащи, "сякаш усещат радиацията през екрана".
Сценаристът Крейг Мазин се придържа с фанатична точност към събитията около самата авария и тяхното пресъздаване, което на места е проследено минута по минута. И все пак той и екипът му си позволяват някои художествени "волности", които само засилват ефекта и правят сериала още по-драматичен.
Така че е напълно нормално мнозина да се запитат - къде свършва истината и къде започва фантазията на създателите на поредицата?
Аудиторията е водена през петте епизода от трима главни герои - зам.-председателят на Министерския съвет на СССР - Борис Шчербина (Стелан Скарсгард), академик Валери Легасов от института "Курчатов" (в ролята - Джаред Харис), както и ядрения физик от Беларус - Уляна Хомюк (Емили Уотсън).
Може би най-голямата "измислица" в целия сюжет на "Чернобил" е именно Хомюк.
Тя е събирателен образ на различни съветски учени, като основната й цел е да разнищи до най-малката подробност какво точно се е случило на 26 април 1986 г. в четвърти реактор на АЕЦ "Владимир Илич Ленин". Героинята на Емили Уотсън никога не е съществувала, но за сметка на това е представителна извадка на научния елит на Съветския съюз и на начина, по който специалистите в рамките на СССР осъзнават мащабите на ядрената катастрофа.
Няма нищо случайно нито в това, че Хомюк е жена, нито в идеята, че тя е точно от Беларус.
В случая Мазин не се опитва да се хареса на модерните феминистки течения като в образа на начетения учен постави жена. Жените в Съветския съюз през 70-те и 80-те години на миналия век често са изтъкнати специалисти в областта си и затова сценаристът не се затруднява да съчини Уляна, а не Володя или Алексей.
А преди да започне работа по самия сериал, Мазин внимателно се запознава с книгата "Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич, където огромна част от изповедите са именно на хора от Беларус. В тях ясно личи как в много отношения тяхната страна е най-сериозно пострадала от атомната авария и как последиците там са далеч по-тежки, отколкото в други краища на Русия и Европа.
Друг важен детайл, който не е напълно достоверен исторически, са отношенията между политика Борис Шчербина и учения Валери Легасов.
В сериала наблюдаваме как Шчербина, назначен за председател на държавната комисия за Чернобил, еволюира от напълно лишен от емоции и съчувствие апаратчик до състрадателен и изпълнен с ужас от случващото се човек. Междувременно на фона на човешката трагедия или именно заради нея двамата мъже стават приятели, а политикът се опитва всячески да съдейства на Легасов.
За истинския Борис Шчербина и особено за неговия характер не се знае твърде много. За евентуалните му взаимоотношения с Валери Легасов на практика липсва информация.
От друга страна Легасов не е единственият специалист, който е на терен и се опитва едновременно да минимизира щетите от инцидента, да предпази доколкото е възможно жителите на региона и да разбере какво точно се е случило. Така че можем да смятаме, че приятелството между Легасов и Шчербина е по-скоро измислица.
Сериалът си позволява и доста дребни и по-големи отклонения от реалността, за да е по-силен визуално.
Доста са промените, които целят да засилят усещането как радиацията разяжда всичко наоколо. В епизод две на "Чернобил" например виждаме как хеликоптер се разбива и пропада в кратера на четвърти реактор и трябва да предположим, че техниката просто не издържа на високия радиационен фон. Всъщност такъв инцидент се случва, само че няколко месеца след експлозията в електроцентралата - през есента на 1986 г. Действително загива целият екипаж на хеликоптера, но причината не е радиацията - летателното средство се блъска в кран.
Тримата доброволци, които ръчно трябва да източат събралата се под реактора вода, се внушава, че отиват на самоубийствена мисия. Легасов обяснява, че до седмици и тримата ще са мъртви, а историята им в сериала сякаш спира след аварията. Това също се оказва не съвсем точно. Ананенко, Безпалов и Баранов не живеят в цветущо здраве, но оцеляват доста повече от предсказаното. Баранов умира през 2005 г., докато по последни данни Ананенко и Безпалов са все още живи.
Ясно е и че HBO не се притеснява да показва на зрителите кръв и насилие, но в "Чернобил" на места картините се разминават с реалността.
В епизодите с кръв и отворени рани са покрити дори и герои, които не са пряко поразени от инцидента и не са поели чак такива дози радиация.
Разбира се, има и още по-дребни елементи, които са измислени от продуцентите и сценаристите, както и леки разминавания като тези в историята на Людмила Игнатенко (едва ли тези, които не са чели "Чернобилска молитва", разбраха защо Людмила държи обувки на погребението на мъжа си например).
Но в огромната си част "Чернобил" е плашещо реалистичен - като се започне от бездушния държавен апарат, който се опитва да омаловажи катастрофата, и се стигне до отрядите, които са наети да избиват домашните животни.
А как сериалът показва истината е много по-важно от шепа фикционални моменти, които една телевизионна поредица си е позволила в името на успешното въздействие върху зрителите. В крайна сметка това е драматичен сериал, а не документална продукция.
