На картата на футболна Европа няма друг град като Милано с два клуба, които са били континентални шампиони. Два клуба, които имат общ корен. Два клуба, на които им е съдено завинаги да се оглеждат един в друг, да танцуват огледално и да се надпреварват до изнемога.
В тази атмосфера си длъжен да отговаряш на всяко предизвикателство на съперника и всяка негова легенда трябва да има достоен паралел в твоя собствен стан.
Милан изригна в края на 80-те и оттогава често бе №1 не само в Италия, но и в Европа и в света. Интер дълги години бе принуден да гледа гърба на съперника - тенденция, на която бе сложен край чак след големия скандал с уговорените мачове през 2006 г..
Милан имаше икони като Франко Барези и Паоло Малдини. Интер също си имаше Барези - Джузепе, по-големият брат на Франко. Излиза, че на Паоло Малдини трябва да противостои Джузепе Бергоми. Макар че в някои неща той прилича по-скоро на „вражеския" Барези - отива например първо на проби в Милан, където е отхвърлен, докато с Франко се случва точно обратното. В същото време, подобно на Малдини, Бергоми играе и като бек, и като централен защитник.
Естествено, всяко подобно противопоставяне е условно и спорно. Най-малкото, защото в хронологичен план Бергоми изпреварва Малдини.
Във футбола, ако си защитник, нямаш право на младост. Може да си на 17, но от теб се иска да играеш, сякаш си на 30. Бергоми е от онези, които го правят. На 18 той вече е световен шампион с Италия - на Мондиал'82. Влиза в игра като резерва при паметната победа над Бразилия (3:2), играе титуляр на полуфинала с Полша (2:0) и на финала срещу ФРГ (3:1), когато „изяжда с парцалите" звездата на немците Румениге.
В онзи момент Франко Барези е на пейката, а Паоло Малдини ще дебютира за Милан две години и половина по-късно. Що се касае до Бергоми, той е изиграл първия си мач за Интер на 17 през 1981 и е най-младият дебютант в историята на „нерадзурите" (рекордът по-късно е подобрен).
Но по онова време Бергоми си е пуснал забележителен мустак, който го прави да изглежда далеч по-възрастен, отколкото е в действителност. Именно това е причината Бепе да получи прякора Чичото. „Ти от юношите ли идваш?
С тези мустаци приличаш на чичо ми!",
подхвърлил веднъж съотборникът му в Интер Джампиеро Марини.
Победата над ФРГ на Световното в Испания е знакова за Бергоми по две причини. Освен че остава най-яркият успех в кариерата му, от друга страна тя сякаш здраво го свързва с немския футбол. Най-големия си триумф с екипа на „нерадзурите" - „скудетото" през 1989 г. (постижението на Интер е рекордно в първенство с 18 отбора - 26 победи, 6 равни и 2 загуби) под ръководството на Джовани Трапатони, Бергоми постига рамо до рамо с Андреас Бреме и Лотар Матеус. През лятото на 1989 в Интер идва и Юрген Клинсман. „Черно-сините" стават „германски" тим - антитезата на „холандския" по онова време Милан.
На световното в Италия през 1990 г. всички чакат големия сблъсък между домакините и Германия, но „адзурите" отпадат драматично, неспособни да преодолеят Марадона и неговата Аржентина, докато немците триумфират със световната титла.
На финала за Купата на УЕФА през 1997 г. Интер губи с дузпи от германския Шалке. Година по-късно отборът взима реванш, отстранявайки Шалке на полуфинала, за да спечели купата за трети път. Това е и последният трофей в кариерата на Бергоми.
Самият Джузепе не крие симпатиите си към немските футболисти.
„Германците бяха най-добрите чужденци в Интер" - казва легендата на миланския гранд - „Замер, Клинсман, Матеус, Бреме, Ханзи Мюлер, Румениге - всички те се раздаваха докрай, както в мачовете, така и на тренировки. Достатъчно беше Лотар да каже: „Утре трябва да бием!" - и ние биехме. От друга страна ми беше страшно забавно, когато Бреме и Матеус успяваха да вкарат контрабандно някоя-друга бира в тренировъчните лагери. Що се касае до Ханзи Мюлер, него изобщо не го възприемах като чужденец. Разправяше страхотно италиански вицове... И досега
винаги стискам палци на германците,
стига да не играят срещу италиански тим."
Като играч на Интер Бергоми няма особен късмет. Превръща се в знаме на клуба в епоха, когато „нерадзурите" най-често стават първенци по разочарования. Най-голямото от тях Интер и Бергоми преглъщат през 1998 г. Воден от „Феномена" Роналдо, отборът води напрегната битка за „скудетото" с Ювентус. Четири кръга преди края, в директния мач в Торино Интер, начело с треньора Луиджи Симони, е ощетен от рефера, пада с 0:1 и губи надежда да изпревари бианконерите. Бергоми не участва във въпросното дерби заради наказание и години по-късно признава: „По-добре, че не играх. Не знам как щях да реагирам на случващото се".
Това е напомняне, че Бергоми не винаги е бил образцов и дисциплиниран играч, лидер и пример за подражание. В годините непосредствено след световната титла през 1982 г. Бергоми на няколко пъти изпуска нервите си, протестира буйно срещу съдиите, удря съперник с юмрук. През 1991 г. го гонят за шамарче срещу съперник при загубата с 1:2 от Норвегия в квалификация за Евро'92. Но това са само изключения, които потвърждават правилото. Все пак прекален светец и Богу не е драг.
Огромно уважение Бергоми изпитва към Джовани Трапатони, който води Интер от 1986 до 1991 г. „За мен най-важното му качество е, че не е злопаметен - признава защитникът. - С него може да спориш, да се караш, но когато всичко свърши, наистина свършва. Никога няма да те накара да платиш за това, че си изразил несъгласие. Освен това е голям психолог, ненадминат майстор в това да поддържа едновременно мотивирани и спокойни онези футболисти, които влизат по-рядко в игра".
Бергоми сякаш е легенда в сянка.
В собствения си клуб няма как да излезе от сянката на Джачинто Факети, в собствения град и в собственото си време - от тази на Франко Барези и Паоло Малдини. Така, както неговият Интер дълги години е в сянката ту на Милан, ту на Юве.
Това, което Бепе Бергоми има в повече от Малдини, е световната титла от 1982. По този показател бие и Барези, който на Мондиала в Испания е в състава, но не играе нито минута. Общото между Бергоми, Барези и Малдини е загубата с дузпи срещу Аржентина на полуфинала на световното през 1990 (Бергоми е капитан тогава). Успехите разделят трите милански легенди, болката от провала ги обединява. Така, както четири години по-късно Франко Барези и Роберто Баджо плачат заедно след още една „проклета" за „Скуадра адзура" серия дузпи - на финала в САЩ срещу Бразилия.
Това първенство Бергоми го пропусна, за да се върне неочаквано на следващото - Франция 1998. И то завършва с неуспех за Италия, остранена от домакините - иска ли питане, след дузпи!
Във футбола, особено в италианския, подобни драми имат своя ореол наред с триумфите. Защото „калчо" не значи само да играеш отзад за 0:0, а отпред - каквото стане, не е само да купиш най-добрите футболисти на света или да излъжеш съдията (който често пъти само това и чака) в ключов момент.
„Калчото" не иска от черноработниците само тактическо съвършенство и балтии, когато съперникът няма как да бъде удържан по друг начин. Италианският футбол изисква също тихо достойнство и умение да търпиш толкова дълго, колкото е необходимо, за да може от страданието да се роди щастие.
Джузепе Бергоми е един от черноработниците, на които италианският футбол дължи славата си. Голямо е изкушението да го приемем като огледален образ на други, на пръв поглед по-велики от него. Но той е много повече. Той е човек, съумял да блести със собствена черно-синя светлина в една общо взето сива за Интер епоха. Човек, без когото Интер (и в по-малка степен Италия) не можеше дълги години.
За щастие на „нерадзурите" Бергоми спря с футбола когато те вече имаха в редиците си достоен негов заместник - Хавиер Санети. Същият, който по-късно би рекорда му за най-много мачове с фланелката на Интер.
Към днешна дата Бепе Бергоми във въпросната класация продължава да заема второто място. Пред Джачинто Факети, Сандро Мацола, Бепе Барези.
* Материалът е част от поредицата на руския сайт Спорт Сегодня - „Недосегаемите", посветен на футболисти, прекарали цялата си кариера в един клуб.
Превод: Арам Потурлян
