Пролетта на 1994-та. Времето в Глазгоу е все още доста хладно, но по трибуните на "Айброкс" е все така горещо, както при всеки домакински мач на Рейнджърс.
"Сините" играят с Рейт Роувърс, а в един от най-скандалните моменти в шотландския футбол, младият нападател Дънкан Фъргюсън - момче с кипяща кръв и взривоопасен темперамент - набива глава на Джон МакСтей от Роувърс. Всичко се случва инстинктивно, за един миг. Но този миг променя живота на Големия Дънк.
По ирония на съдбата съдията Кени Кларк не вижда нищо. Но камерите улавят всичко, а Шотландската футболна асоциация и полицията решават да действат.
Така година и половина години по-късно, заради нарушена пробация и стари провинения в досието си, Фъргюсън влиза в затвора. Присъдата е за три месеца и трябва да бъде излежана в страховития "Барлини" - едно от най-опасните места за лишаване от свобода в цяла Великобритания.
"Беше наистина жестоко - спомня си Дънк повече от три десетилетия по-късно, с глас спокоен, но все така натежал от спомена за миналите събития. - Съжалявам ли? Изобщо не трябваше да влизам там. Иначе - да, съжалявам, че се случи. Но това даже не беше истински удар с глава с цялата сила, а само лек контакт. Той падна, а после всичко се срина. Не очаквах това, което последва."
Решението е ясно - трябва да напусне Шотландия. "Уолтър Смит, Бог да го прости, ми каза: "Момче, махай се оттук!" Заради тази глупост изгубих и мястото си в националния отбор."
Няколко месеца след като вдига ФА къп с Евертън през 1995 г., Фъргюсън вече е зад решетките. Клопката на съдбата е жестока - докато куфее със синия клоунски нос с феновете на "карамелите", властите пишат присъдата му.
Заедно със затвора идва и наказание за 12 мача. И то с нов капан - Футболната асоциация отказва да брои срещите, докато е зад решетките.
Горчилката остава за цял живот. Дънкан никога не вкарва за Шотландия. Само седем участия за "гайдарите" и толкова. А той е най-резултатният шотландец в Премиър лийг и до днес. И не се вижда кой може да го свали от този връх в обозримото бъдеще.
"Сърцето ми вече го нямаше. Бяха ми изтръгнали душата, бяха ми отнели желанието. Бях огорчен и разстроен. Когато излязох от пандиза, взех решение да се откажа от националния. Но Крейг Браун - велик човек - ми каза: "Няма да казвам на никого, защото е нелепо. Ти си само на 23. Цялата ти кариера е все още пред теб."
Но все ме отритваха, все ме вадеха от състава с разни извинения. Баща ми, горд шотландец, ме натисна да се върна. Върнах се. Но не исках. Играх няколко пъти, но вътре в мен нямаше нищо. Чувствах празнота. В крайна сметка им казах: "Оставете се, не ви върша работа".
Най-голямото ми съжаление е, че не играх повече за страната си. Можех да чупя голови рекорди. Нямаше централен нападател, който да ми вземе мястото тогава. Но сега това са само празни приказки, хората забравят тези неща. Няма рекорди срещу моето име."
Иронията е горчива, че точно футболът, който измъква Големия Дънк от престъпните улиците, е причината да се върне обратно в мрака заради един импулс на глупостта. А затворът "Барлини" не прощава никому. Там не си Дънкан Фъргюсън, там нямаш име. Там си просто мишена, която трябва да бди за живота си.
Дънк влиза зад решетките като играч на Рейнджърс, отдаден под наем в Евертън по това време, след като се присъединява към клуба от "Айброкс" за 4 милиона паунда две години по-рано.
Вътре има и свои, но има и главорези от Селтик, Ливърпул и т.н. А има и бандити, на които изобщо не им пука за футбола.
"Ако трябва да съм честен, грижеха се за мен, но това не спира някой да ти метне кофа с л***а върху главата. Видях всякакви ужасии - хора пиеха шампоан, за да повръщат дрогата, която са им вкарали на свиждането, други я гълтаха в балони и я из***аха върху вестници. Работех в болничното крило, откъдето се крадяха игли, хапчета, всичко.
Един ден вътре се усеща като седмица. След като свикнеш и влезеш в ритъма на нещата, забравяш, че си Дънкан Фъргюсън. Забравяш за семейството си. Ти си затворник. Вътре си и трябва да се справяш със ситуацията.
Току-що бях спечелил ФА къп и това правеше нещата още по-трудни - всички знаят кой си. Имаш мишена на гърба си. Притесняваш се, че някой може да те наръга отзад. А в "Барлини" можеше да бъдеш накълцан и за два кинта.
Имаше и фенове на Евертън, разбира се. Скаузъри има навсякъде!"
И когато всичко свършва, когато вратите се отварят, Дънкан е все още само на 23.
Излиза, а на паркинга го чакат хора от Евертън. Качва се в колата и потегля на Юг. Зад гърба му остават родината, затворът, националната фланелка и спомените. Пред него е само футболът.
Но завинаги остава и една непреодолима празнота. Не от гадостите в "Барлини" или от остриетата на бандитите в него. Остава празнотата на пропуснатите възможности от неотбелязаните голове. На мечтите, смачкани от онзи проклет удар с глава, който "даже не беше с цяла сила".
