"Те ни събираха, понякога направо ни отвличаха от улицата и ни напъхваха в камиона. Още нося същото яке, с което бях облечена в деня на арестуването ми. Въпреки че го стягам около тялото ми, ми е ужасно студено. Студът е не само отвън, но и вътре в мен."
Десетилетия след тези събития германката Марта Грюнер записва своите спомени от "Женски лагер 517/2" в Карелия. Марта е една от повече от 800 000 жени и момичета, които са депортирани в Съветския съюз през 1945-а от Червената армия като военни репарации или, както ги определя Германия, "валидни военнопленници".
Тези жени и момичета работят и умират в лагери между Украйна и Северния ледовит океан, Казахстан и Сибир.
Един от лагерите е Падосеро в Карелия - исторически оспорван район, разделен сега между Финландия и Русия. През пролетта на 1945-а около 1000 германски жени са изпратени там за принудителен труд. Повечето от тях, като Марта Грюнер, идват от Източна Прусия и все още са непълнолетни. Червената армия ги е събрала на случаен принцип и ги е натоварила в претъпкани товарни вагони. Много от тях така и не оцеляват по време на едноседмичното пътуване до лагера. Други пристигат болни и полуумрели от глад в Карелия, която е покрита от много сняг.
Марта Грюнер разказва как първоначално е трябвало да вървят до лагера в своите "стари, мръсни дрехи", които скоро подгизнали от снега. Едва към 1946-а жените и момичетата били екипирани подходящо за руската зима.
Жената, преживяла този кошмар, разказва за него в своите мемоари, публикувани през 2008 г. Но други също помнят – като Анатолий Антонович, бизнесмен от съседния град Петрозаводск и ветеран от войната на СССР в Афганистан, който доброволно се грижи за гробовете на германските военнопленници. Разказва, че общо 108 жени и мъже са намерили смъртта си в лагера Падосеро.
Споделя също, че гробовете на германските военнопленници не му дават покой. По думите му все още предстои да бъдат намерени много от тези около 4000 гробове. За района Пудош има списък с имена и места за погребване, по който Антонович е търсил в продължение на няколко години. Той казва, че когато снегът се топи, понякога малките надгробни могили стават видими.
В едно от околните села – Подпорожие – също има гробове, при това те се намират в средата на селото. Селяните знаят за тях и доброволно се грижат за паметта на починалите. Антонович обаче би искал германските власти да помогнат те да бъдат обозначени и поддържани.
В близка борова гора също могат да бъдат открити голям кръст и малки надгробни камъни, които отбелязват създаденото през 1997-а гробище. На черна дъска пише: "Тук почиват военнопленници — жертви на Втората световна война". Лагерът е бил разположен на няколкостотин метра разстояние, до езерото Онега. Сега там има спокойни вили за отдих, а друг надпис в началото на гората - "Внимание, диви мечки!" - отправя предупреждение към днешните посетители.
Съдбата на цивилните германски лагеристи в Съветския съюз е слабоизвестен епизод от Втората световна война. Нацисткият режим е изпратил в трудови лагери милиони мъже и жени от окупираните територии, основно от Източна Европа.
Съюзническите сили обаче също са разчитали на принудителен труд за възстановяването след края на войната.
Общо 4 милиона лагеристи са били използвани в Съветския съюз, Югославия, Румъния и Полша, но и във Франция и Дания. Повечето са били мъже-военнопленници, но една четвърт от тях са били жени. И от тях поне една четвърт не са преживели глада, болестите, студа и трудностите. И все пак няма официални данни за точния им брой.
Карелия, например, е пълна с гробове. Този далечен руски район край границата с Финландия се е превърнал в част от "кървавите земи", както американският историк Тимъти Снайдър описва зоната по руската граница, в която не са се сражавали германски войници, но където хиляди по-късно са намерили смъртта си като военнопленници.
Карелия е и мястото, където се заражда съветската лагерна система. Десетки хиляди хора са избити през най-тежките години на сталинския терор през 1937-1938 г. в места като Сандармох или Красний бор, близо до Петрозаводск, или убити чрез тежък труд и глад.
Историкът Юрий Дмитриев, председател на групата за защита на правата на човека "Мемориал" в Карелия, е открил тези места. Сега там има мемориали. В Русия обаче, под управлението на президента Владимир Путин, се прави опит да бъде пренаписана историята на тези места и да бъде реабилитиран Сталин за извършените престъпления, казват местни историци. Те споделят, че историята на Сандармох бива променяна, като мястото бива представяно за такова, където финландски войници са избивали войници от Червената армия. А историци като Дмитриев и колегата му Сергей Колтирин твърдят, че са набелязани за мишени и се прави опит да бъде очернена репутацията им.
Историята на женския лагер Падосеро е писана от бившия полицай Юрий Чухин, основател на "Мемориал" в Карелия, който е открил документи и списъци с имена. Бодлива тел е заобикаляла лагера и десетте сгради в него през 1945-а, но той е бил слабо охраняван. Руски тийнейджър с пистолет е следял работата на жените в гората.
В спомените си Марта Грюнер си спомня колко "смешно и абсурдно" е било 16-годишно момиче да помага за преизграждане на разрушения Съветски съюз. И подчертава, че "принудителният труд си е чисто робство".
Понякога работниците са получавали скромна заплата или са се опитвали да разменят германските си дрехи за храна. След войната обаче съветските селяни почти не са имали останала храна, която да разменят.
Урсула Зайринг от Източна Прусия също е била депортирана. В своята книга "Не бива да умираш" пише, че сутрин тя и другите лагеристи са получавали по 125 грама хляб и чай, а вечер пиели водниста супа. После проверявали взаимно главите си за въшки.
Някои от тези млади жени са били толкова отчаяни, че са се самоубивали.
Днес Германската комисия за гробовете на военнопленниците гледа на гробището в Падосеро като символ не само на германските, а и на всички жертви на принудителен труд, загинали в лагерите. Така, изглежда, мислят и много от местните.
Защото в крайна сметка именно местен жител - руснак - е този, който понякога мете пътя към гробището.
