28 май 1974 г. Група въоръжени мъже влезе в апартамента ми. Те започнаха да ровят из чекмеджетата и шкафовете, но не знаех какво търсят, аз бях просто автор на текстове на рок песни. Един от тях, малко по-мил, ме помоли да ги придружава - "само за да изясним някои неща". Съседът видя всичко това и предупреди семейството ми, които веднага изпаднали в паника. Всички знаеха какво преживяваше Бразилия по онова време, дори и да не се пишеше за това във вестниците.
Така писателят Паулу Коелю започва текста си за аржентинския вестник ClarinX, в който той поставя парлел между сегашното управление в родната му Бразилия и ерата на военния режим в страната между 1964 и 1985 г., известен с изтезанията на затворници, тоталната цензура върху медиите и "изчезванията" на неудобни обществени фигури.
Текстът му идва, след като през август президентът Жаир Болсонаро приветства пред Конгреса покойния полковник Карлос Алберто Устра, ръководител на прословутото звено за контраразузнаване DOI-CODI от ерата на диктатурата, като "национален герой".
Бях отведен в Отдел "Политически и социален ред" (Departamento de Ordem Politica e Social - DOPS), бях регистриран и сниман. Попитах какво съм направил, но ми казаха, че те ще задават въпросите. Един лейтенант след това ме пита ред глупави въпроси и ме пусна да си ходя.
От този момент нататък официално вече не бях в затвора - така че правителството вече не отговаряше за мен. Когато си тръгнах, човекът, който ме заведе в отдела, ми предложи да изпием по едно кафе заедно. Той спря такси и ми отвори вратата. Влязох и помолих да отида в къщата на родителите ми, те трябваше да знаят какво се е случило.
По пътя таксито обаче беше блокирано от две коли - мъж с пистолет в ръка излезе от една от колите и ме издърпа. Паднах на земята и усетих цевта на пистолета отзад на врата си. Погледнах издигащия се пред мен хотел и си помислих: "Не може да умра толкова скоро!".
Изпаднах в някакво кататонично състояние: не се чувствах страх, не чувствах нищо. Знаех историите на други приятели, които така бяха изчезнали. Щях да изчезна, а последното, което щях да видя, беше един хотел. Мъжът ме вдигна, сложи ме на пода на колата си и ми каза да си сложа качулка на главата.
Колата караше наоколо може би около половин час. Вероятно избираха място, където да ме екзекутират, мислех си аз, но все още не чувствах нищо, бях приел съдбата си.
Колата спря. Извлякоха ме от нея и започнаха да ме бият, докато ме бутаха надолу по нещо, което изглеждаше като дълъг коридор. Крещях, но знаех, че никой няма да ме чуе, защото и те самите крещят.
"Терорист" - ми казаха те - "Заслужаваш да умреш. Биеш се срещу собствената си страна. Ще умреш бавно, но преди това ще страдаш много!"
Парадоксално, но инстинктът ми за оцеляване започна малко по малко да се включва.
Отведоха ме в стаята за изтезания с повдигнат под. Спънах се в него, защото не виждах нищо. Помолих ги да не ме бутат, но получих удар в гърба и паднах. Казаха ми да си сваля дрехите.
Разпитът започна с въпроси, на които не знаех как да отговоря. Караха ме да предам хора, за които никога дотогава не бях чувал. След това ми казаха, че не искам да съдействам, изсипаха вода на пода и сложиха нещо на краката ми. Когато погледнах под качулката, която ми бяха сложили, видях, че това е машина с електроди, които са прикрепени към половите ми органи.
Така разбирам, че освен ударите, които не виждам откъде идват (и затова дори не мога да свия тялото си, за да смекча удара), аз съм на път да бъда измъчван с електричество. Казах им, че не трябва да правят това - ще призная всичко, което искат от мен да призная, ще подпиша каквото поискат от мен. Но те не бяха доволни.
Тогава в пристъп на отчаяние започнах да дера кожата си с нокти, откъсвайки парчета от себе си. Мъчителите ми сигурно са се уплашили, когато ме видяха покрит със собствената си кръв.
И ме оставиха на мира. Казаха ми, че мога да сваля качулката, когато чуя вратата да се затръшне. Свалих я и видях, че съм в звукоизолирана стая, с дупки от куршуми по стените. Това обясняваше повдигнатия под.
На следващия ден имаше още една сесия за изтезания, със същите въпроси. Повторих им, че ще подпиша каквото искат, ще призная каквото искат, просто ми да ми кажат какво точно трябва да призная. Пренебрегнаха молбите ми.
След не знам колко време (времето в ада не се измерва в часове), на вратата се почука и те поставиха отново качулката на главата ми. Един мъж ме сграбчи за ръката и ми каза засрамено: "Не е моя вина."
Отведоха ме в една малка стая, боядисана изцяло в черно и с много силен климатик. Изключиха светлината и ме оставиха там. Само тъмнина, студ и една сирена, която звучи непрестанно.
Започнах да полудявам. Имах видения с коне. Почуках на вратата на "хладилника" (разбрах по-късно, че така наричат стаята), но никой не отвори. Припаднах. Събуждах се и припадах отново и отново и в един момент си помислих, че е по-добре да ме пребиват, отколкото да остана тук.
Събудих се отново и продължавах да съм в стаята. Светлината винаги беше включена и не можех да кажа колко дни и колко нощи са минали. Стоях там и ми се струваше като цяла вечност.
Години по-късно сестра ми ми каза, че родителите ми не са могли да спят. Майка ми е плачела непрекъснато, а баща ми се затворил в себе си и не говорел въобще.
Така и не ме разпитваха повече. Затвор в изолатора. Един хубав ден някой хвърли дрехите ми на пода и ми каза да се обличам. Облякох се и си сложих отново качулката. Отведоха ме навън и ме натикаха в багажника на една кола. Возихме се сякаш цяла вечност, докато накрая не спряха. Зачудих се дали сега ще умра.
Наредиха ми да си сваля качулката и да изляза от багажника. Намирахме се на голям площад, пълен с деца, някъде в Рио, но не знаех къде точно.
Отправих се към къщата на родителите ми. Майка ми беше видимо остаряла, баща ми каза, че не трябва да излизам повече навън. Свързах се с приятели ми, потърсих певицата си, никой не ми вдигна телефона. Бях сам.
Сигурно са си мислели, че щом съм бил арестуван, трябва да съм направил нещо. А е рисковано да бъдеш видян с бивш затворник. Можеше да съм излязъл от затвора, но затвора оставаше с мен.
Изкуплението ми дойде, когато двама души, които дори не ми бяха близки, ми предложиха работа. Родителите ми обаче така и не се възстановиха.
Десетилетия по-късно архивите на военния режим бяха оповестени публично, а моят биограф получи всички материали.
Попитах го защо съм бил арестуван. "Информатор те е посочил", казва ми той и ме попита дали искам да знам кой ме е натопил. Отговорих, че не искам, това няма да промени миналото.
Точно тези "Години на възход", които президентът Жаир Болсонаро - след като посочи пред Конгреса един от най-отвратителните мъчители като свой идол - иска да възхвалява и да върне отново.
