Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Да загубиш водородна бомба

Повече от 60 години край бреговете на Джорджия лежи оръжие за масово поразяване. Снимка: Wikimedia
Повече от 60 години край бреговете на Джорджия лежи оръжие за масово поразяване.

Ядрените оръжия са може би най-чудовищното изобретение на човечеството. Оръжия за масово изтребление, които помитат по пътя си не само врага, но и цивилни, животни, сгради, растителност, а след това гарантират и че дълги години животът в тази зона няма да е добра идея.

Но ето, че дори такова нещо като водорна бомба може да бъде изгубено. Това доказват военните сили на САЩ през февруари 1958 г. при въздушен инцидент над остров Тайбий, намиращ се близо до Савана, щата Джорджия.

Времената тогава са различни. Студената война е сковала света, а военните учения не са нещо специално – те са ежедневие. При едно подобно учение бомбардировач B-47 с пилот полковник Хауърд Ричърдсън и още двама души екипаж излита от военновъздушната база „Хоумстед“ във Флорида на симулирана бойна мисия. На борда му има една-единствена ядрена бомба Mark 15, тежаща 3,4 тона.

Дългата 4 метра бомба Mark 15 по принцип съдържа в себе си 180 кг експлозив, както и високо обогатен уран. Ако в конкретната бомба е имало и плутониево ядро, то тя е била напълно функциониращо ядрено оръжие. Ако ядрото е било учебно, тя не би могла да предизвика ядрена експлозия, но все пак е способна да причини обикновена такава.

Инцидент във въздуха

Около 2 часа през нощта изтребител F-86 се сблъсква със бомбардировача. Пилотът на по-малкия самолет – лейтанант Кларънс Стюърт, не е видял машината на Ричърдсън на радара си и се снижава директно върху него. От последвалия сблъсък е откъснато лявото крило на изтребителя F-86, а резервоарите с гориво на бомбардировача са сериозно повредени.

Въпреки това B-47 остава във въздуха. Преди Ричардсън да успее да поеме контрол над машината, самолетът вече е с 5 500 метра по-ниско от първоначалната си позиция.

В тази напрегната атмосфера екипажът иска разрешение да изхвърли бомбата, за да намали теглото на бомбардировача. Другото съображение, което вероятно е било не по-малко важно за войниците в тази ситуация, е, че бомбата може да избухне по време на аварийното кацане, което обезателно ще последва.

Разрешение за изхвърляне на бомбата от борда е дадено. Тя е пусната от височина малко над 2 км, докато самолетът се движи със скорост от около 370 км/ч. Екипажът си отдъхва поне малко, когато не вижда експлозия в момента, в който водородната бомба удря океанската повърхност край бреговете на Джорджия.

Бомбардировачът B-47 е успешно приземен в най-близката база – военновъздушна база „Хънтър“. Пилотът на разбилия се изтребител – Кларънс Стюарт, успява да катапултира след инцидента и да се приземи безопасно в едно блато.

След инцидента пилотът Ричърдсън е награден с медал. Да, екипажът оцелява благодарение на неговите умения, но какво точно е изгубено?

Има ядро, няма ядро

Военновъздушните сили на САЩ поддържат версията, че капсулата, която се използва за предизвикване на ядрена реакция, е била премахната преди бомбата да бъде качена на борда на катастрофиралия B-47. Вместо това в нея е имало по-лек връх, направен от олово.

Осем години след инцидента тогавашният помощник министър на отбраната У. Дж. Хауърд дава съвсем различна информация при разпит пред Конгреса през 1966 г. Там той твърди, че загубената край остров Тайбий бомба е „напълно завършено оръжие, бомба с ядрена капсула“.

Документи на Стратегическото въздушно командване показват, че през февруари 1958-а при тестовите полети с Mark 15 не е имало оторизация на борда на самолетите да има ядрена капсула. За да има одобрение на тази идея се е чакало да се разработят оръжия с по-безопасни капсули, снабдяването с каквито не започва преди юни същата година.

Неуспешното търсене

Издирването на изгубената бомба започва още в деня след инцидента, 6 февруари 1958 г. Два месеца по-късно официално е съобщено, че търсенето е неуспешно и бомбата не е открита.

След хидроложко изследване от Министерството на енергетиката има предположения, че бомбата лежи заровена в тинята на дълбочина между 2 и 5 метра някъде на дъното на пролива Восау.

В доклад през 2001-а Военновъздушните сили казват, че дори бомбата все още да е на мястото, рискът от разпространение на тежки метали е нисък. В доклада се казва също така, че ако експлозивът все още е непокътнат, то би имало „сериозна опасност от експлозия“ при невнимателен опит за изваждането на бомбата от океанското дъно.

През 2004 г. пенсионираният военнослужещ Дерек Дюк твърди, че е успял да ограничи възможното място за падане на бомбата до площ, равняваща се на едно игрище за американски футбол. Товa си твърдение той базира на търсения с гайгеров брояч и засечени радиоационни нива между 4 и 5 пъти над нормата.

По-късни проучвания обаче показали, че радиацията е естествена и се дължи на залежи на минерала монацит. Въпреки това историята на Дюк получава медийно внимание, включително и в България.

През годините се появяват и други слухове за нейното намиране, но те са силно преувеличени. Сатиричен сайт с измислени „новини“ публикува такава новина през февруари 2015-а, според която бомбата е открита от кандски гмуркачи на почивка.

В крайна сметка, с ядрена капсула или без, във водите някъде край бреговете на щата Джорджия до ден днешен лежи една водородна бомба. Едно от изгубените ядрени оръжия на човечеството - спомен от Студената война и стремежът на човечеството към всеобщо унищожение.

 

Най-четените