Един от любимите ми цитати в драматургията въобще е началото на четвърто действие в известната пиеса „Макбет" на Уилям Шекспир. Той започва така:
„Хайде, бърже кръг сторете,
мърши всякакви хвърлете
да се смесят във котела:
първо жаба мекотела
тридесет и един ден
в сън под камъка студен
своята пъпчива гнус
пълнила с отровна слуз!
Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!"*
Още там е ясно, че вещиците като културен, литературен и векове по-късно, попкултурен образ, успяват да съберат в себе си вълнуващия свръхестествен свят и емпиричните модели на нашия. Оттогава до днес Вещицата е вълнуващ типаж, който носи доброто и злото из света и позволява на литературата и киното да я адаптират в най-различни свои произведения. Едно нещо не се е променило от времената на „Макбет" до днес - вещиците продължават да са интересни на публиката.
В последните години киното и телевизията имат особено засилен интерес към субекта на магьосницата, която хвърля заклинания и може да превърне своя противник в гнусно животно, да го убие, да го проклине, да го омагьоса.
Вещицата се кланя на Дявола. Тя е вкусна, сочна, вълнуваща, съблазнителна.
Само за последните години имаме сериала „Салем", великолепната независима хорър продукция „Вещицата", която преплита в себе си стари нрави и митология, а миналата година в Amazon излезе новата версия на класиката Suspiria на Дарио Ардженто.
Вещицата е почитана, мразена, съблазняваща, страшна, грозна и красива. Още Роалд Дал е казал, че „Тези, които не вярват в магията, никога няма да я намерят." Самият той е почитател на вещицата в най-чистият й детски образ като събирателно-страшно на всичко, което броди по земята. Романът му "Вещиците" излиза през 1983 година, а само седем години по-късно се появява и филм.
В него, подобно на съзнанието на дете, Вещицата е зла леля, която мрази децата. Като версия на Баба Яга, но маскирана като домакиня.
Вещиците, според Даловите разбирания, превръщат децата в мишки и после ги ядат, защото детето е най-голямото зло. Всяка година, те правят свое събиране, на което Главната вещица - уродливо и отблъскващо създание с циреи по лицето, прави нововъведения в начините децата да бъдат заличени от лицето на Земята. Анджелика Хюстън влиза в главната роля в едноименния филм и е респектираща, и страшна едновременно.
Интересът на попкултурата към магическия свят на жената магьосница, ту се пробужда, ту отслаба. Можем да кажем, че края на 80-те до средата на 90-те тя има своя лек възход. От 1987-а до 1998-а включително на кино се появяват цели четири филма с основни действащи лица съблазнителни, но зли магьосници.
Първият е „Вещиците от Истуик", адаптация по романа на Джон Ъпдайк, излязал през 1984-а, една година след детската версия на образа на вещицата според Роалд Дал. При Ъпдайк три красиви, но много различни жени, са съблазнени от зъл магьосник. И може би това е един от първите опити в модерното кино от последните 30 години, в което Вещицата е образ на страст, а не страх.
Шер, Сюзън Сарандън и Мишел Пфайфър изиграват главните роли в компанията на Джак Никълсън. Излъгани, но владеещи магията, зрителят им съчувства и е на тяхна страна, стане ли дума за отмъщение или правене на зло. Повторни адаптации на филма са правени, но нито една не заслужава внимание, особено в сравнение с оригинала.
Малко след това идва ред на „Фокус Мокус". Годината е 1993-а и филмът се завръща към корените на вещицата от приказките, в която тя е зло диаболично създание, дошло на Земята, за да сее хаос и гадости, по възможност под формата на жаби. Три вещици се пробуждат в навечерието на Хелоуин и решават да се забавляват със смъртните, като искат да направят заклинание, с което да си спечелят безсмъртие.
По детски наивен, „Фокус Мокус" е забавен филм, в който вещицата е карикатурна версия на Баба Яга, но умножена по три. А в ролите са Бет Мидлър, Сара Джесика Паркър и Кати Наджими.
В края на 1995 година се появява антологията „Четири стаи". С елементи на ноар, слашър и трилър, филмът, режисиран от четирима различни режисьори, сред които Куентин Тарантино и Робърт Родригес, намира място в себе си и за история с вещици.
Главната вещица този път е Мадона, а главният потърпевш Тим Рот. Разбирате ли, в тези сюжети винаги има някой страдалец, по възможност мъж, който е запленен, омагьосан и в някои ситуации - физически унищожен.
Откъсът „Липсващата съставка", която в крайна сметка се оказва семенна течност от мъж, е режисирана от единствената жена в режисьорското каре - Алисън Андрес. Той представя вещиците по начина, по който ги вижда част от съвременната поп култура - като Самодиви и съблазнителки. Като крайно незаинтересовани висши създания, за които земните удоволствия и блага са само път към нещо по-добро, но никога самоцел.
„Липсващата съставка" дава началото и тона на великолепното забавление, което „Четири стаи" в крайна сметка са.
През 1996-а излиза филмът „Вещи в занаята", където четири момичета от гимназията се запознават със света на черната магия и разбират две важни неща - че подобно на повечето неща и лошите работи се случват по три, и че за разлика от доброто, злото се ти се връща, отново по три.
Ако в религията седем е божественото число, то в митологията тройката играе важната роля. И „Вещи в занаята" са типичен пример за модерна версия на популярен мит.
От днешна гледна точка филмът не е нищо особено, но едва ли някой, който го е гледал, може да забрави дълбоките сини очи и злото вселено в тях на Файруза Балк. Аз лично не мога. Компания й правят съблазнителните Робин Тъни и Нев Кембъл, но шоуто определено принадлежи на Файруза.
Само две години по-късно вещицата приема образа на романтичната жена, която макар да е сглупила и да е правила магии на ляво и на дясно, е било с цел да намери голямата любов.
Филмът е „Приложна магия", а двата контрастни образа на вещицата са изиграни от две контрастни актриси - Никол Кидман, като лошото момиче и Сандра Бълок, като по-добрата версия на вещицата.
ози филм е изцяло обърнат към женската аудитория и представя един, както приказен, така и по-обществено приемлив образ на магьосницата. Сандра и Никол са събирателен образ на порасването и сексуалното пробуждане на една жена, която се лута и търси любовта, вследствие на което прави постоянни проби и грешки.
Някъде там и телевизията за тийнейджъри открива благодата на образа на вещицата и създава популярно, но лайт шоу, базирано на известен комикс и старо тв шоу. Това е „Сабрина, младата вещица".
Някои смятат, че част от персонажа на Сабрина е вдъхновен от известен американски ситком от средата на 60-те години в Америка на име Bewitched. Историята на шоуто проследява живота на вещицата Саматна, която решава да се откаже от магията, за да живее със смъртен човек. Шоуто е толкова популярно, че влиза в „50-те най-велики тв сериала на всички времена".
Истината е, че образът на Сабрина, такава каквато я познаваме днес се появява в брой 22 на комиксите Archie Comics, когато основният персонаж Арчи се запознава със Сабрина Спелман - момиче, което има котка и лети на метла. А през септември 1996-а Сабрина поема на своето първо телевизионно приключение. И ако сега изгледате оригиналните серии ще видите, че персонажът й наистина прави смесица между Саманта от 60-те и комиксовата героиня, появила се почти по същото време. Сериалът се излъчва до 2003 година и прави Мелиса Джоан Харт в тийн суперзвезда.
Близо 15 години по-късно Сабрина Спелман поема на своето второ телевизионно приключение.
Само преди две години Netflix обявиха, че са закупили правата за „Сабрина" и започват работа по новото шоу още тогава. В ролята на Сабрина Спелман влиза Кирнан Шипка, която букално порасна пред очите ни в сериала Mad Men, докато играеше отегчената и нещастна дъщеря на Дон Дрейпър - Сали Дрейпър. Днес Кирнан е възмъжало момиче, носи метлата в едната ръка, котката в другата, а някъде между двете се намира и човешкия й живот, който се бори с живота на вещица.
И това само може да ви подскаже, че Netflix имат много различен подход към Сабрина от предишните притежатели на образа. За разлика от сериалите за Саманта и първата Сабрина, тук комедията отсъства. The Chilling Adventures of Sabrina e всичко друго, но не и ситком.
Сериалът е хорър за тийнейджъри или за хора, които обичат вещиците и се интересуват от митология. За хора, за които образът на Сатаната може да бъде разглеждан от поп културна гледна точка, а не като митологично създание, презентиращо злото на земята. The Chilling Adventures of Sabrina е онова за тийнейджърите, което са книгите на Р.Л. Стайн за децата. Митологията е същата обаче.
Сабрина Спелман е 16-годишна вещица, наполовина човек, която ще трябва да избере живота и света на свръхестественото навръх Хелоуин, под взора на кървавата луна, точно в полунощ, когато ще навърши 16 години и ще отдаде душата и тялото си на Сатана, като в замяна ще придобие много сили и вечен живот. За целта обаче тя трябва да се откаже от земното си битуване на тийнейджър и от приятелите си от гимназията и както се случва на почти всеки 16-годишен човек това се оказва тежка задача. Истината е, че новата версия на Сабрина има приятно създаден мрачен и митологичен свят.
Макар че сериалът е правен за тийнейджъри, Netflix компенсират по-лековатите моменти с тежка хорър визия, любопитна митология около образа на Сатаната, както и интересен поглед към света на вещиците. Вещерски закони и човешки импулси, демони в образа на котараци и гущери, ябълки, които предсказват бъдещето, зъл козел, гонения и зли сестри.
За последните десет години образът на вещицата се появява и в останали сериали, като Hemlock Grove, „Викторианска готика", където вещицата е изиграна от Ева Грийн и „Свръхестествено". Сериалът, който държи абсолютната десетка по отношение на лошите момичета на митологията обаче, си остава „Салем".
Продължил едва три сезона, „Салем" е дело на кабелна американска телевизия и наистина разказва за Салемското гонение на жени, смятани за по-красивата и зла версия на Баба Яга. И макар повечето истории да защитават с плам нежния пол, то този сериал не го прави. Точно обратното. В него жените са красиви, но зли същества, които искат да сеят смърт и злост по света. Той е толкова тревожно страшен, че ще започнете да гледате на нежния пол по друг начин.
За последните няколко години образът на вещицата и митологията, която я огражда, има две ярки появявания в киното, които заслужават цялото ви внимание. Първото се нарича „Вещицата" и е дело на младия режисьор и сценарист Робърт Егърс. Смесващ митология с реализъм и базиран на приказки и предания от Нова Англия, филмът на Егърс е почти притеснителен.
Историята проследява фанатично религиозно семейство през 1630 година, което се отделя от своята общност, отхвърлено именно заради фанатичните си вярвания. Във времето, което Егърс обхваща в своя филм, митологията и черните поверия, са били точно толкова силни и значими, колкото и вярата в Бога. Семейството е застигнато от зла участ - най-малкото им дете изчезва, а най-голямата им дъщеря е обвинена във вещерство.
Нарастващият фанатизъм се прелива плавно в сюжета с митологичния образ на Вещицата - скрито същество, дебнещо в сенките, пращащо лоши поличби към онези, които не харесва. Младата звезда на Аня-Тейлър Джой изгрява в този филм, а сюжетът на филма с неговия епичен финал ще ви остави да се чудите, доколко фанатизмът и измишльотините са реални и доколко са самата истина. Модерна плашеща приказка за истински ценители, „Вещицата" изгражда максимално реалистичен образ на митичната магьосница, като в себе си събира повечето неща, които сте чували за нея - от Баба Яга, през съблазнителката, до различните образи, които тя приема в човешкия свят.
Второто заглавие, в което вещицата е на почит е великолепната нова адаптация на Лука Гуанданино по класиката на Дарио Ардженто - „Суспирия".
Ардженто е известен като почитател и един от най-ярките представители на джало жанра - жанр, смесващ криминалния трилър с хорър и ноар елементи. Много рядко във филмите на Ардженто негов фен може да види толкова ярко представяне на митология и свръхестественото, както в „Суспирия". И въпреки това, модерното сборище на вещици под ярките цветове и режисура на Ардженто и до днес си остават едно от най-добрите му представяния на кино.
Новата версия на „Суспирия" използва старата като скелет, по който започва да гради многопластов пищен разказ. Лука Гуанданино добавя късове месо на правилните места, като доктор Франкенщайн, за да произведе свое собствено кино чудовище. Чудовище със съблазнителни бедра, стегнати гърди, студен поглед, сластен глас и похотливо подсъзнание.
Главната роля в това сборище е поверена на Дакота Джонсън, чийто избор е напълно оправдан още с пърите няколко сцени. А до нея величествено стои Тилда Суинтън. Миа Гот, разпъпила се като череша, Клои Грейс Морец и Джесика Харпър допълват тази сексапилна бройка. Като последната е носталгичният поклон, който Гуанданино прави към класиката на Ардженто, защото Джесика играе невинното сексапилно момиче в оригинала.
„Суспирия" прави поклон към оригинала по най-елегантния и балансиран начин. Всичко това се случва до един момент, след това Гуанданино започва да плете собствена версия върху темата за вещерството, женското начало, жените, секса и сборищата, на които голи хора четат заклинания, за да призоват Дявола. Гуанданино си позволява да промени финала и базисните характеристики на някои от основните персонажите. И макар принципно това да е нещо свято, той го прави толкова добре, че никой не остава разочарован. Освен самият Дарио Ардженто, но той има това право.
Действието на „Суспирия" е позиционирано в Берлин през 1977 година, където в известно балетно училище пристига невинната Сузана Баниън. Без да съзнава, тя попада в центъра на вещерско сборище, а нейното присъствие има конкретна цел.
Дотук се изчерпват приликите между едната и другата версия на филма. Гуанданино надгражда и прави дълбок поклон към оригинала с абсолютната си прецизност към детайлите и персонажите. Но неговата версия за събитията, които се случват зад мрачните стени на Академията е различна. Независимо дали изберете да гледате оригинала или доста по-мрачната му и наситена с насилие нова версия, трябва да знаете, че „Суспирия" е като бръснач върху голо женско тяло.
В модерната литература вещиците също имат своя принос, макар и по-малък. В последните години техният образ е най-силно експлоатиран от майстора на комичното фентъзи Тери Пратчет. Неговите три вещици - Маграт Чеснова, Баба Вихронрав и Леля Ог са базирани на трите вещици от „Макбет", а една от първите книги с тях е адаптация на известната пиеса. Което ни връща към началото. Защото нищо не се е променило от времената на „Макбет" до днес - вещиците продължават да владеят съзнанието на публиката по един или друг начин.
* Уилям Шекспир, „Макбет", превод Валери Петров
