Третият сезон на иконичния сериал на Дейвид Линч и Марк Фрост „Туин Пийкс" озадачи много зрители, които очакваха отговори, стегната структура, завършеност и яснота. Или поне малко от това.
В първите два сезона, излъчени в началото на 90-те години на миналия век, Линч и Фрост създадоха сюрреалистична атмосфера, но все пак през голяма част от времето се придържаха към правилата на драматургичната кохезия.
В третия сезон, освободени от натиска на студийни шефове, творците отприщиха епохален визуален поток на съзнанието и оплискаха целия пейзаж в невероятните цветове на богатото си подсъзнание.
Интригуваща отправна точка за страхотната странност на третия сезон на „Туин Пийкс" е „Изгубената магистрала" - един от най-подценените филми на Дейвид Линч, изплувал от кошмарните простори на мозъка му преди 20 години.
„Изгубената магистрала" съдържа всички елементи, които отделиха новите епизоди на „Туин Пийкс" от всичко останало по телевизията тази година и ги превърнаха в поляризиращо култулно явление и тема за колосални количества дискусии, интерпретации и опити за разкодиране.
Логиката на съня, фрагментирането на идентичността и вътрешния свят, пресечната точка между секса и насилието, нагона за наративен срив точно когато си мислиш, че мистерията започва да се прояснява... „Изгубената магистрала" е създаден от материала, който Линч и Фрост използваха, за да изградят своето, радикално некомерсиално и освободено от всякакъв ангажимент за оправдаване на каквито и да е било зрителски очаквания, завръщане към „Туин Пийкс".
„Изгубената магистрала" трябва да се гледа пак.
Филмът от 1997-а няма да даде отговорите, които всички търсим след приключване на онзи брутален финален епизод, но ще демонстрира модела на Линч за създаване на хипнотична плетеница от алтернативни светове и идентичности.
Естетиката на „Изгубената магистрала" е застъпена на толкова много места в „Туин Пийкс: Завръщането" - от дългите заплашителни кадри на шофиране по празни магистрали през дълбоката нощ, до въвеждането на персонаж с ясно дефинирана идентичност и принадлженост към изграждания свят, който една сутрин се събужда в кожата, името и средата на съвсем друг човек.
Филмът е отлежал прекрасно и от дистанцията на времето е ясно, че не заслужава отрицателните ревюта и хладния прием, които получи след премиерата си в края на 90-те години на миналия век.
Бил Пулман прави страхотна роля в образа на саксофонист от Лос Анджелис, който живее с разкошната Рене, изиграна от Патриша Аркет в разцвета на своя актьорски талант и внушителна сексуалност.
Двойката започва да получава видеокасети пред вратата на дома си. Записите показват кадри снимани от вътрешността на къщата - някой ги филмира докато спят.
Робърт Блейк е безобразно плашещ като Мистериозния мъж - дребен и странен човек с аурата на демон от друг свят, който може да се появи на парти и с лице, покрито с тебеширено бяло като в кабуки театър, без вежди, да ви заговори, за да ви съобщи, че точно в момента се намира в дома ви.
След това да ви подаде телефон и когато позвъните вкъщи да чуете мефистофелския смях на същия мистериозен мъж отсреща. Точно това се случва на персонажа на Бил Пулман в една от най-страшните и тревожни сцени не само в този филм, но и в цялото творчество на Линч, което е пълно със страшни и тревожни сцени.
В един момент саксофонистът, изигран от Бил Пулман, се превръща в механик, материализиран на екрана от Балтазар Гети.
Това е класическа за киното на Линч смяна на идентичността. Патриша Аркет играе две роли - Рене и Алис. И в двата образа е потресаващо привлекателна и тайнствена, а сексуалните сцени, в които камерата хипнотично показва бавното поклащане на нейните гърдите са образец за еротичната естетика на Линч, демонстрирана още в „Синьо кадифе", „Диво сърце", „Огън, следвай ме", „Мълхоланд Драйв" и в някои епизоди от третия сезон на „Туин Пийкс".
„Изгубената магистрала" намира красотата на кошмара.
Филмът функционира като анти-пъзел. Желанието на зрителя да сглоби парчетата от историята е постоянно саботирано от агресивното разпиляване на наратива. Тук няма един универсален начин за линейно и рационално подреждане на разказа. Такова, за разлика то „Мълхоланд Драйв", тук дори изглежда невъзможно.
Гледането на „Изгубената магистрала" не се прави с цел разгадаване на мистерия, а изисква потапяне в сюрреалистичния свят на Линч и съпреживяване на странността, приемане на разрушената логика и изгубения смисъл.
Филмът може да не е точно за всеки, но хората, които още не могат да изтрият третия сезон на „Туин Пийкс" от мислите си ще оценят „Изгубената магистрала" като прекрасен Линчиански подарък - идеален за консумация в компанията на сексуално атрактивни хора и качествен алкохол.