Възможно ли е произведенията на един творец да бъдат разглеждани отвъд сянката, хвърлена от проблематичния му личен живот?
Дори да е възможно, „Един дъждовен ден в Ню Йорк” – най-новият филм на Уди Алън, носи своите собствени проблеми, заради които едва ли ще намери място в нечий списък за най-добрите творби на режисьора.
По своему романтичен и на места - забавен, но не и задължителен. Това, с оглед на актьорския състав, с който Алън работи тук, е разочароващо.
Централно място заема Тимъти Шаламе, който от „Призови ме с твоето име” насам упорито бива тикан към върха като едно от новите лица на Холивуд. Тук той със среден успех влиза в ролята на поредния протагонист на Алън, в голяма степен създаден от образа на на самия режисьор и сценарист.
Името на героя е Гетсби Уелс – почти толкова неубедително, колкото ултрахипстърското му поведение, изборът му на дрехи, любовта към плочите и претенциозното използване на цигаре. По-интересното около него са бунтът му към богатите му родители и влечението му към хазарта във всичките му форми, което обаче изглежда странно на фона на нерешителността и неувереността, които показва в основни моменти от филма.
Гетсби е нюйоркчанин до мозъка на костите си, принуден да стои далеч от очарователния за него хаос на града в провинциалната среда на колежа „Ярдли”. Приятелката му Ашли (Ел Фанинг) мечтае да стане журналистка и е получила възможност за интервю с популярния режисьор Роланд Полард (Лийв Шрайбър, познат от сериала „Рей Донован”). Това дава възможност на Гетсби да планира за себе си и любимата си един романтичен ден в тъй близкия на сърцето му град.
Плановете им започват да се провалят един сред друг, когато не особено блестящата с ум Ашли – също богаташка наследница, но от дълбините на Юга – се оказва повлечена в объркания живот на Полард и други популярни лица от нюйоркския елит. Гетсби трябва да намери начин да запълни времето си, като същевременно се опитва да скрие от взискателните си родители, че е в града.
Това води до няколко забавни сцени, други, в които хуморът не сработва така добре, и трети, при които актьорите се губят в сценария на Алън, може би защото той не резонира адекватно на възрастта им.
„Един дъждовен ден в Ню Йорк” всъщност е филм, писан за друго време. Единственото актуално в него са мобилните телефони, които Гетсби и Ашли използват съмнително малко за колежани през 2019 г. Телефоните им са средство историята да бъде движена, но стоят някак неестествено на фона на цялата по-архаична - носталгична, ако щете - атмосфера.
Този сценарий с тези герои щеше да се получи много по-добре преди 30 години. Може би.
Дори самият диалог, умишлено или не, понякога излиза неестествено от устите на тези иначе талантливи млади актьори, че дори от по-опитни техни колеги - от рода на Джъд Лоу в ролята на сценарист с доста удиалъновски вид и сериозни семейни проблеми.
Както обикновено, Алън натоварва героите си с твърде много свои черти - от сценариста, изигран от Лоу, до пиещия и нежелаещ да се подаде на комерсиалното режисьор, изигран от Шрайбър.
А когато мъже, два пъти по-възрастни от студентката Ашли, започнат да я свалят, човек веднага си спомня, че това е филм на Уди Алън и се чуди дали да се засмее на нелепите им обяснения, или да се намръщи от смущаващите паралели между екрана и истинския живот.
От синдрома „твърде много Алън” обаче страда най-вече младият Гетсби, изигран от Шаламе. С него режисьорът се опитва да ни представи 20 и няколко годишен неразбран, но въпреки това чаровен мъж, който заради произхода и образованието си всъщност е закотвен в класическото. Зрителят обаче не може да избяга от усещането, че Алън няма идея какви са 20-годишните не просто в годината, а в десетилетието, в което живеем.
От един момент нататък с този вътрешен конфликт на филма се свиква и неубедителните разговори спират да правят впечатление, а това в крайна сметка спомага лентата да се приеме по-добре.
Друг плюс е операторската работа на Виторио Стораро, който посредством дълги кадри ни развежда из някои нюйоркски забележителности и помага да разберем защо въпреки дъжда (а може би и заради него) Гетсби толкова много обича родния си град.
Интересно е и че за романтична комедия, вероятно най-силният момент в „Един дъждовен ден в Ню Йорк” е един откровен и наистина изненадващ разговор на Гетсби с неговата контролираща и изискваща майка (Чери Джоунс). Това е и единственият истински обрат, който засенчва предвидимия щастлив край. Той, от друга страна, е точно сред онези клишета, за които Алън кара героите си да говорят през целия филм. А може би това е била цялата идея на режисьора – да се закачи с клишетата, като изпълни филма си с тях. Носталгия не само по Ню Йорк от миналото, но и по едни по-простички времена за киното.
Ако сте почитатели на Уди Алън, много по-вероятно е да харесате „Един дъждовен ден в Ню Йорк”. Все пак това той е по-скоро сполучлив разказ за това как не ние сами и насила откриваме щастието, а то открива нас, понякога напук на собствените ни планове.
А ако не сте фенове на Алън, спокойно можете да пропуснете този филм и да се разровите сред устоялите на времето и всепризнати попадения във филмографията на режисьора.
