В годините, когато преподавал анимация в Нюйоркския университет, аниматорът и историк Джон Кейнмейкър предлага на студентите си интересно упражнение, което вкупом трябва да копираме, щом чуем, че ще излиза подновена версия на класическа анимация.
Пред събралата се аудитория Кейнмейкър преразказвал мита за Икар, за който всички сме чели в училище.
Икар поставя на раменете си криле от восък, но не спазва волята на баща си. Доближава се твърде близо до слънцето и изгаря.
В края на историята Кейнмейкър се обръщал към учениците си и казвал: "Може да направите каквото пожелаете с този разказ. Не е задължително Икар да е мъж, може да е и жена. Стига и вие да го повярвате, може и да е небинарен. Действието може да се развива в съвремието, а може и в древни времена. Всичко това са детайли. Важното е да има какво да кажете с тази история".
Символиката в мита за Икар се захранва от моралното предупреждение за неподчинението към родителите. Икар не се вслушва в баща си и умира заради това. В историята са заложени още болна амбиция, алчност, своеволия, които доминират над расовата окраска на героите или декорите на сцената.
Кейнмейкър е съветвал студентите си да четат внимателно древногръцкия мит, като следят кой от смисловите акценти ще засвири най-силно върху чувствителността им. И когато го усетят, да преработят историята, ориентирайки се по това, което им прави най-силно впечатление.
Така се създава автентично изкуство.
Причината за споделената от Джон Кейнмейкър преподавателска практика е 100-годишнината на Disney и наследството на компанията, подарила безброй анимационни герои на няколко поколения.
С десетилетия Джон е изучавал отблизо, писал и преподавал анимационно изкуство, така че никое течение в рисуваната магия на екрана не му е чуждо. В това число и последната мода по подновяване класическите анимационни филми с "живи" версии.
Неговите опит и наблюдения за развитието на анимационното студио са поводът да се видим онлайн и да поговорим за скоковете на компанията във времето.
Историята на спорния римейк
В последно време каталогът на Disney се изпъстри с реални подобия на старите рисувани герои, но публичната реакция към тях беше разнородна.
При "Малката русалка" например армия от хора недоволстваха, че Ариел ще се играе от тъмнокожата актриса Хайли Бейли. Определиха избора ѝ като предателство спрямо оригиналното филмче от 1989 г.
А как би го определил дългогодишният експерт по въпроса Джон Кеймейкър?
За да се отговори изчерпателно, трябва да се върнем на упражнението с мита за Ирак и да се запитаме има ли какво да се каже с разкопаването на приказката за Ариел. Майсторът зад историята - Ханс Кристиан Андерсен - ни предлага зловещ развой на темата в разказа - детското неподчинение.
През 1989 г. Disney омекотяват удара, внушавайки, че независимо от грешките, които децата правят, родителите им ще продължават да ги обичат и подкрепят.
А през 2023 г. режисьорът Роб Маршъл добави към тестото и още една линия - че е нормално децата да са любопитни към непознатото. Това им качество трябва да се управлява много фино, без да се стига до тирания.
"Хареса ми как се е получило. Цветът на кожата (бел. ред. на Хайли Бейли) изобщо не ме притесняваше. Това е творческо решение, което уважавам", споделя Кейнмейкър пред Webcafe.bg.
Историкът вярва, че има една съществена точка на баланс, която е хубаво да се следва при префасонирането на старите анимации - истинността на историята. Авторът трябва да е сигурен, че развива сюжет, който познава, преживява и не му е безразличен.
В този смисъл анимациите на Disney са преживели видими обрати.
Първите принцеси на компанията от 50-те - Снежанка, Пепеляшка и Спящата красавица са подчинявани на рамките за времето си, в които полето на действие на жените се изчерпвали до домашната обстановка. Но през 90-те на следващото поколение принцеси - Ариел, Жасмин, Покахонтас и Мулан е дадена по-активна роля, при която те не само чакат принца да дойде и да ги спаси, а и вземат съдбата си в свои ръце.
"В анимациите през 50-те присъстваха много стереотипи, които с времето отпаднаха. Мащехите например задължително бяха зли, а доведените сестри - грозни. Това се дължеше на шаблоните от приказките, от които произхождаха анимациите. Но сега Disney са много внимателни и се стараят да избегнат неверните предразсъдъци", споделя Кейнмейкър.
А що се отнася до последната социална буря около предстоящата игрална версия на "Снежанка", Кейнмейкър съветва да не избързваме с присъдата, преди да сме видели Рейчъл Зеглър в ролята. Точно както би направил той, първо като аниматор и второ - като историк.
"Трябва да видя промените, за да преценя дали са добри. Но за да се случи това, трябва да дадем шанс на филма. Може да се е получило добре. Лично аз същото предпочитам старите анимации, вероятно защото съм ги гледал като дете. Но това е само моето мнение", казва аниматорът.
Водещото в букета от интерпретации е, че гласът на автора трябва да се чува.
А най-благодатната почва за развитие на изкуство като анимацията е творческата свобода.
Когато самият Кейнмейкър се заема с рисуването на филми, подобно на много свои колеги в киното, той се връща назад в спомените си и се замисля кои от личните си истории може да разкаже с най-голяма искреност. Като разбира се, използва рисуването като инструмент.
През 2006 г. един от тези детски, съкровени за него спомени, му носи награда "Оскар" за най-добър кратък анимационен филм.
Заглавието е The Moon and The Son: An Imagined Conversation. През рисувания герой на филма си Кейнмейкър задава въпроси на починалия си баща, най-важният от които е "Защо беше толкова ядосан, докато растях?".
Липсата на обяснение не е спирала да го яде отвътре и затова през The Moon and The Son: An Imagined Conversation аниматорът провежда въображаем разговор с баща си и търси логиката в действията му.
Филмът е панорама на неговия жизнен опит и чувствителност, а от тази точка визията на анимацията е само въпрос на техника.
В разказването на истории технологията е слуга
Механиката по изработката на филмите заедно с расовото разнообразие за Кейнмейкър също са подправка към ядрото на историята. Това са детайли, които се променят във времето и към които творците трябва да се приспособяват.
По този въпрос Disney имат богата експертиза, разказва аниматорът и историк.
През 1932 г. се появява поредицата "Silly Symphony", част от която е анимацията "Flowers and Trees". В нея за първи път се въвежда пълноцветният трилентов Technicolor процес - това е още една технология във филмите, която дава възможност на Disney да достигне още по-високо ниво и да изпревари конкурентите си.
Друга технология, която за първи път е използвана от Disney, е многоплановата камера, придаваща триизмерно качество на фона и на героите. Ако гледате "Снежанка и седемте джуджета" (1937), ще забележите, че когато Снежанка тича през гората, изглежда сякаш е на едно ниво, дърветата пред нея са на друго и фонът зад нея - на трето. Усещането за различни измерения се постига именно с многопланова камера.
Във "Фантазия" (1940 г.) Disney иска да вкара 3D технология, но тя е прекалено скъпа и затова отново се разчита на звука. За първи път във филм се използва стереофоничен звук - това е системата Fantasound, разработена специално за "Фантазия".
През 70-те години Disney започва да използва технология на Xerox, благодарение на която вече няма нужда от рисуване и оцветяване на ръка, защото всичко се прави на компютър. Тази промяна е изключително позитивна, тъй като значително улеснява този трудоемък процес.
Що се отнася до навлизането на изкуствения интелект (ИИ) в индустрията, аниматорът е готов да го посрещне с отворени обятия.
"Мисля, че това е още едно улеснение на работата ни. Чрез него (бел. ред. ИИ) всеки ще може да прави филми. Не ми харесва единствено фактът, че дава възможност да използваш труда на друг човек и да го имитираш. Но извън това, дава шанс на хора с по-скромни възможности да правят филми. Ето сега аз мога да направя филм, докато си седя във всекидневната", разказва Кейнмейкър.
По негово мнение ИИ безпроблемно ще се впише в голямо студио като Disney и ще допринесе за увеличаване на филмовото им наследство. Давайки още материал, който Джон Кейнмейкър да изучава и за който да пише.
В края на разговора ни темата за 100-годишнината, която компанията отбелязва тази година, отново е повдигната и аниматорът си припомня каква огромна роля е изиграло студиото в живота му.
"Деветимата старци на Disney", групата аниматори на компанията през 50-те, които създават разпознаваемия стил на анимациите от това време, са неговите първи ментори. А покрай работата си за компанията през годините Кейнмейкър е имал привилегията да се срещне с редица аниматори, създали шедьоври на анимационното изкуство.
"Израстнах с Disney в много аспекти. Бих чувствал голяма празнота, ако не беше част от живота ми и ако не бях гледал техните анимации като дете", споделя Кейнмейкър.
А това е признание, което много от нас могат също да направят.
